РЕШЕНИЕ
№ ………………../06.11.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 50 с-в, в открито
заседание, проведено на осемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТАНЯ КУНЕВА
при секретаря Мариана Маркова,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 14269 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „П.К.Б.“ * срещу В.О.Р. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240 ЗЗД за установяване
съществуването на паричното притезание, удостоверено
в Заповед № 4519/11.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 9107/2018 г. по описа на
Районен съд – *, 18 с-в, за
сумата от 949,56 лв., представляваща главница по Договор за потребителски
кредит № * от 06.07.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 08.06.2018 г. до окончателното й изплащане, както и с
правно основание чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от 262,14 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 15.06.2018 г. до
15.07.2019 г. и сумата от 966,37 лв., представляваща възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги за периода от 15.06.2018 г. до 15.07.2019г.
Твърди се в исковата молба, че на 06.07.2017 г. между
страните е сключен посоченият договор за потребителски кредит, по силата на
който на ответника била отпусната сумата от 1400 лв. за срок от 24 месеца при
размер на вноската от 86,55 лв., с падеж 15-ти ден от месеца, годишен процент
на разходите 49,89% и годишен лихвен процент 41,17%. Неразделна част от
договора били Общите условия. Изпълнявайки точно договорните си задължения, на
06.07.2017 г. ищецът превел по банкова сметка ***. Поради неизпълнение на
задълженията на кредитополучателя, който направил само десет пълни погасителни
вноски и една непълна, и на основание т. 12.3 от ОУ настъпило автоматично
прекратяване на договора за потребителски кредит на 24.10.2017 г. Сочи се, че
съгласно сключено между страните Споразумение за предоставяне на пакет за
допълнителни услуги и чл. 15 от ОУ по договора за потребителски кредит
кредитополучателят дължи възнаграждение в размер на 1680,72 лв., като към този
момент непогасени са 966,37 лв. Поддържа се, че ответникът направил плащания в
общ размер от 1620 лв., с което били погасени следните вземания – част от
„номинала“ в размер на 1579,85 лв., лихви за забава в размер на 10,15 лв.,
начислени на основание т. 12.1 от ОУ и такси за събиране на просрочен дълг по
тарифа в размер на 30 лв. Навежда се довод, че ответникът се е съгласил с
цената на кредита и със сключването на договора и е бил наясно с общата сума,
която трябва да върне, така и с правото си да се откаже от договора, съгласно т.
7.1.1 от ОУ. В уточнителна молба се сочи, че
възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги е опционално, с което
ответникът си е гарантирал приоритетно разглеждане и отпускане на кредита,
както и че при настъпване на неблагоприятни за него събития, ще може да отложи
плащането на определен брой вноски, да намали размера на вноските, както и
падежната дата по кредита и получаването на допълнителни парични средства.
Поддържа се, че възнаграждението не е цената на услугите, а е дължимо за
възможността длъжникът да поиска промяна в договора за кредит и е в резултат на
свободната воля на длъжника. При тези съображения моли за уважаване на
предявените искове и присъждане на сторените по делото разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител.
Депозирана е писмена молба на 17.10.2019г., с която поддържа предявения иск и
се противопоставя на развитите в отговора на исковата молба доводи. Настоява,
че уговорената договорна лихва не е нищожна. Подчертава, че ответникът се е
съгласил с цената по кредита на етапа на преддоговорни
отношения. Намира за неоснователно и релелевираното
възражение за нищожност на претенцията за допълнителен пакет услуги с подробно
изложени доводи. Настоява за уважаване на исковете и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен
отговор на исковата молба от ответника В.О.Р., чрез назначения му особен
представител адв. А., с който се изразява становище за неоснователност на
предявените искове. Поддържа, че договорът е нищожен, поради накърняване на
добрите нрави, тъй като клаузите му имат неравноправен характер. Сочи, че
съгласно чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен и когато
не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 – 9 ЗПК. Излага, че в съдебната практика трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва). Счита, че посоченита
клауза от процесния договор нарушава принципа на
справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на ищеца. Навежда
довод, че от представеното споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги не се установява конкретното съдържание на вида, размера и
действието, за което е начислено допълнителното възнаграждение, като единствено
за услугата приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит е
посочено, че е в размер на 15% от общото възнаграждение. Поддържа, че § 1, т.1
от ДР на ЗПК, по смисъла на този закон „Общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В този смисъл намира посоченото допълнително възнаграждение за нищожно
поради противоречие с императивна правна норма, поради което се явява
недължимо. Твърди, че включването на допълнителното възнаграждение по своя
характер представлява допълнително плащане, дължимо от ответника, като същото
се отразява и на ГПР, макар формално да не е включено в него. Именно с
посоченото допълнително възнаграждение ГПР надхвърляло петкратния размер на
законната лихва, поради което и в тази част договорът се явявал нищожен на
основание чл. 21, ал.1 от ЗПК - поради противоречие с императивна правна норма.
При тези съображения и на основание чл. 23 от ЗПК, съгласно която разпоредба,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита счита, че искът се явява основателен до размер на
чистата сума на кредита. Моли за решение в този смисъл.
В открито съдебно заседание ответникът не се явява,
чрез особен представител адв. А. поддържа релевираните
в отговора на исковата молба възражения. Настоява, че на основание чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски заем е нищожен. Сочи, че споразумението за пакет
допълнителни услуги не съответства на вида, размера и действието, за които са
начислени сумите, поради което е нищожно. Моли се за отхвърляне на иска.
Съдът, въз основа на
съвкупна преценка на доказателствата по делото заедно и поотделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
Със Заповед № 4519/11.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 9107/2018 г. по описа на Районен съд – *, 18 с-в, е разпорено В.О.Р. да заплати на „П.к.Б.” * сума от сумата от 949,56 лв., представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № ********** от 06.07.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 08.06.2018 г. до окончателното й изплащане. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.
5 ГПК.
Видно от
приложеното на л. 7-14 от делото искане, че на 06.07.2017г. В.Р. е отправил до
ищеца искане за отпускане на потребителски кредит в размер на 2000 лева, със
срок на издължаване 24 месеца.
На същата дата между
страните е сключен договор за потребителски кредит № ********** /л.20-23/, с
размер на отпуснатата сума – 1400 лева, за срок от 24 месеца, с вноска по
кредита в размер на 86,55лв., платима до 15-то число на месеца, при ГПР от 49.89%
и ГЛП от 41.17%. Общо дължимата сума по кредита, ведно с договорното възнаграждение
възлиза в размер на 2077.20 лева.
Видно от сключеното
между страните допълнително споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 06.07.2017 г., изрично е посочено, че сключването му не
е условие за отпускане на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Представени са
подписани от ответника ОУ към договора за кредит, като в т. 12.3 е предвидена хипотеза на
автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит при незаплащане на
една месечна вноска рпи забава повече от 30 дни.
Съобразно договора за
заем и споразумението за допълнителни услуги размерът на възнаграждението по
това допълнително споразумение е сумата от 1680,72 лева, плащането на което е
разсрочено на вноски от по 70.03 лева месечно и включено в месечната
погасителна вноска по погасителния план.
Видно от представения
погасителен план към датата на сключване на договора – 06.07.2017 г. на
ответника е предоставен такъв, в който са посочени вноските по отделни пера и
падежа на всяко едно от задълженията.
От представеното по
делото преводно нареждане от 06.07.2017г. /л. 38/, се установява, че „П.К.Б.“
ЕООД е превел на ответника по посочена в договора банкова сметка ***.
Представено е
извлечение от сметка на длъжника, видно от която по отделните вноски са
постъпили частични плащания, като последното плащане е на 11.12.2017 г.
Предвид така
установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Предявеният иск намира
правното си основание в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 вр
чл. 415, ал. 1 от ГПК. Същият е допустим с оглед предявяването му в
предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и
при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д.№ 9107/2018 г. по описа на ВРС. Съединеният с него осъдителен иск с
правно основание чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД е допустим за разглеждане, доколкото не
са налице пречки за съвместното му разглеждане в рамките на едно производство
с иска по чл. 422 от ГПК.
За успешното провеждане на предявения иск с
правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД е необходимо ищецът да
докаже дължимостта на сумата по заповедта за
изпълнение, а именно
наличието на действително правоотношение по договор за потребителски кредит, по
силата на който кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем
или разсрочено плащане, а потребителят се задължава да върне получената сума
съгласно погасителния план и условията, уговорени в договора; кредиторът да е предоставил на потребителя уговорената
сума;
За основателността на
иска с правно основание чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД
ищецът следва да докаже, че е изпълнил задълженията си, произтичащи от императивните
правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена
информация за съдържанието на условията по кредита, вкл. обективните критерии,
въз основа на които разходите могат да се изменят; индивидуалното договаряне на
условията по договора, които и да обосноват договарянето на размера на лихвите
и останалите разходи в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна
печалба и настъпването на обективните предопоставки в
договора, при които за кредитора възниква правото да обяви предсрочната
изискуемост на кредита и достигането на това негово волеизявление до кредитополучателя.
Спорът пред настоящата
инстанция се концентрира по въпросите налице ли е действително правоотношение
между страните с характеристиките на договор за потребителски кредит, както и
действителността на отделни уговорки в договора, съответно дали същите са
довели до недействителност на цялото съглашение.
В случая, процесният договор за заем има характеристиките на договор
за потребителски кредит, поради което са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, в редакцията му ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., действащ
към момента на сключване на сделката – 06.07.2017г.
Представеният по
делото договор за кредит, на който ищецът основава правата си, обуславя извода,
че между страните е възникнало валидно заемно правоотношение с посочените в
договора параметри. Освен това, договорът съдържа ясна информация за броя и
размера на погасителните вноски, за годишния процент на разходите, дължимата
лихва, т.е. същият е съобразен с изискванията на чл. 11 от ЗПК. Установи се от
представените по делото доказателства (платежно нареждане от 06.07.2017 г.), че
ищецът е изпълнил задължението си да предостави на ответника уговорения паричен
заем, поради което и за последния е възникнало задължение да върне заетата му
сума на посочените в погасителния план дати.
В случая ищецът се
позовава на настъпила автоматична предсрочна изискуемост на основание чл. 12.3
от ОУ, настъпила на 24.10.2017 г. Съгласно тази клауза от ОУ, в случай че
клиентът просрочи една месечна вноска с повече от тридесет календарни дни,
настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да
изпраща на клиента уведомление, покана, предизвестие или други.
Съобразно т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, обусловено от наличието на две
кумулативни предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото от
банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като правните последици
настъпват от момента, в който волеизявлението на кредитора достигне до
длъжника, който момент следва да предхожда по време сезирането на заповедния
съд. Тези постановки са приложими по аналогия и към настоящия спор, независимо,
че ищцовото дружество не е банка, а финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ.
От представеното извлечение по кредита се установява, че към 24.10.2017 г.,
когато е отправено изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост на
кредита, ответникът е изпаднал в забава, продължила повече от тридесет
календарни дни (предвид датата на последното плащане – 11.12.2017 г., които
суми са отнесени за погасяване на суми, за които длъжникът е бил в забава),
поради което е изпълнено уговореното между страните обективно условие за
отнемане преимуществото на уговорения в полза на длъжника срок.
Във връзка с втората предпоставка за настъпване правните последици на предсрочната
изискуемост, а именно уведомяването на длъжника за това преди сезирането на
заповедния съд, по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца.
Въпреки това, след подаване на заявлението на 11.06.2018 г. до датата на приключване на
устните състезания по настоящото дело – 18.10.2019 г., са падежирали
всички погасителни вноски по кредита, последната с падеж 15.07.2019 г.,
съобразно приложения погасителен план. Този факт е от значение за спорното право
и следва да бъде съобразен, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Посоченото
разрешение в максимална степен съответства на целта на заповедното
производство, продължение на което е исковото такова по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора. Поради
това не съществуват пречки за кредитора да получи търсените суми, чието
възникване и изискуемост са доказани в исковото производство по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, стига тези суми да са в рамките на посочените в заявлението
размери. В този смисъл са задължителните указания, дадени в Тълкувателно
решение № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
От изложеното следва,
че е настъпила изискуемостта на вземанията по кредита.
Доказателства за
изпълнение на това задължение от страна на Р. не са ангажирани, поради което и
с изтичане на договорения срок за ползване на заетата сума – 15.07.2019г.,
същият дължи непогасената главница.
Ето защо следва да се
приеме, че в полза на ищеца е налице вземане към ответника за сумата от 949,56
лева, поради което и предявеният иск следва да бъде уважен в рамките на
заявения размер, ведно със законната лихва считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 08.06.2018г., до окончателното погасяване на задължението.
Предявената осъдителна
претенция за присъждане на договорна лихва съдът намира за основателна.
Съобразно постигнатите
с договора за потребителски кредит от 06.07.2017 г. уговорки между страните, ответникът
е поел задължение да заплати лихва за ползване на предоставените парични суми,
съставляваща възнаграждението на кредитора.
Съобразно чл. 19 от ЗПК в редакцията от 23.07.2014
г. годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. За страните няма
пречка да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.
10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на
законната лихва.
В случая, уговореният
лихвен процент и годишен процент на разходите от 49,89 %,респ. 41,17 %, са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19 ЗПК и не надвишават този размер
(петкратния размер на законната лихва от 10%), поради което и релевираните доводи за нищожност на претендираната
възнаградителна лихва са неоснователни. При
потребителски заем за сума от 1400 лв., със сравнително кратък срок на ползване
от 24 месеца, уговарянето на възнаградителна
лихва в полза на кредитора в размер от 41.17 % е съимеримо
с разходите, които прави заемодателят, както и с риска, който носи, както и с
размера на очакваната от сделката печалба. Още повече, видно от представения
договор се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник по него
ответникът, което предополага и по-висок риск за
кредитора за събираемостта на вземането му при неплатежоспособност на длъжника.
Ищецът признава, че сумата от 10,15 лв.,
заплатена от ответника, е погасено част от задължението за възнаградителна
лихва. Не са ангажирани обаче доказателства ответникът да е заплатил остатъкът
от уговореното възнаграждение на кредитора. В случая предвид настъпване
изискуемостта на цялото задължение към датата на устните състезания на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът намира, че претенцията на за присъждане на договорна
лихва в размер на 262,14 лева, за периода от 15.06.2018г. до 15.09.2019г.
(крайния срок на договора), следва да бъде уважена изцяло.
Предявената осъдителна
претенция за присъждане на възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги,
съдът намира за неоснователна.
Съобразно
представеното към договора споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при
предоставяне от кредитора на една или
всички от посочените услуги, а именно: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
В разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК е
регламентирана възможността за събиране от потребителя на такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора. В регламента на чл. 10а, ал. 2 ЗПК се
съдържа императивна забрана кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съдът
намира, че така договорените между страните допълнителни услуги съставляват
точно такива „такса за управление на кредита” и „такса за усвояване на
кредита”, поради което и подобна уговорка между страните с допълнителното
споразумение от 06.07.2017 г. противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Освен това, с уговарянето на допълнително възнаграждение в размер на 1680,72
лева, съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, респективно клаузата
е нищожна по смисъла на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал.
З ПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Клаузата води и до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 24 ЗПК, вр. с чл. 143, т. 5 ЗЗП, доколкото възнаграждението е
отнапред определено при липса на сигурност за осъществяване на насрещна престация от финансовата институция.
С
оглед изложеното и предявената осъдителна претенция от 966,37 лв. за заплащане на
възнаграждение по закупен пакет допълнителни услуги като неоснователна следва
да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на
спора и съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да се
присъдят и сторените в заповедното производство разноски за заплатена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, възлизащи общо
на 93,56 лева, от които за заплатена държавна такса от 43,56 лева и 50 лева юрисконсултско възнаграждение. С разпореждането за издаване
на заповед за изпълнение са определени разноски по реда на чл. 78, ал. 8 вр. 1 от ГПК, обективирани в
заповедта в размер на 50лв. Страната не е направила своевременно искане за
изменение на присъдените разноски, поради същите са дължими в този размер. Още
повече, тези разноски са и правилно определени по реда на чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ. Доколкото иска по чл. 422 от ГПК
обхваща претенция от 949,56 лв., поради което съобразно уважената част
разноските в заповедното производство възлизат на сумата от 40,79 лв.
На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски
за заплатена държавна такса от 106,44 лв., депозит за особен представител от 383
лв., и юрисконсултско възнаграждение от 100 лв.,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, които съразмерно с уважената част на исковете
възлизат в общ размер на 327,92 лв.
Ответникът не е
претендирал разноски, поради което и не следва да се присъждат такива.
Мотивиран от горното,
съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО
по иска на „П.к.Б.” *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** срещу В.О.Р., ЕГН **********, с адрес ***, че ответникът дължи на „П.к.Б.” * сумата от 949,56
лв. (деветстотин четиридесет и девет лева и петдесет и шест стотинки),
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № * от 06.07.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 08.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена
Заповед № 4519/11.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 9107/2018 г. по описа на
Районен съд – *, 18
с-в, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК
вр. чл. 240 ЗЗД.
ОСЪЖДА В.О.Р.,
ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „П.к.Б.” *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 262,14 лв. (двеста шестдесет и два
лева и четиринадесет стотинки), представляваща договорно възнаграждение за периода от
15.06.2018 г. до 15.07.2019 г., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.к.Б.” *, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, срещу В.О.Р., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 966,37 лв.
(деветстотин шестдесет и шест лева и тридесет и седем стотинки), представляваща възнаграждение по
закупен пакет от допълнителни услуги за периода от 15.06.2018 г. до 15.07.2019
г.
ОСЪЖДА В.О.Р.,
ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „П.к.Б.” *, ЕИК 175074*752, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 40,79
лева (четиридесет лева и седемдесет и девет стотинки), представляваща
сторените от ищеца разноски в
заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА В.О.Р., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати
на „П.к.Б.” *, ЕИК ********** със седалище и адрес на управление:***, сумата от 327,92
лева (триста двадесет и седем лева и деветдесет и две стотинки),
представляваща направените в настоящото
исково производство разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от ответника в полза на ищеца по
следните банкови сметки: в „* ***.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: