РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Административен съд Пловдив
Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 67/14.01.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив, XXIV
състав, в открито заседание на двадесети декември две хиляди двадесет и първа
година, в състав :
Председател : Здравка Диева
Членове : Величка Георгиева
Светлана Методиева
при
секретаря В.Петкова и с участието на прокурор М.Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Диева касационно административно дело № 2938/2021г., взе
предвид следното:
Касационно производство по реда на
чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във вр. с чл.285 от Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Л.Х.К. с пълномощник адв.Г.М.
обжалва Решение № 1690/19.08.2021г., постановено по адм.д.№ 155/2021г. на АС –
Пловдив, в частта, с която е отхвърлена исковата му претенция срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, до пълния предявен размер на иска
за присъждане на обезщетение от 10 000лв. Заявено е, че исковата претенция в
размер на 10 000лв. е за претърпени неимуществени вреди при два престоя, при
които е търпял наказание лишаване от свобода в Затвора – гр.Пловдив : от
01.08.2014г. до 01.05.2016г. и от 01.06.2016г. до 01.10.2017г. Поддържа се, че
АС-Пловдив е разгледал само една част от исковите периоди, поради това, че за
времето от 03.12.2015г. до 14.03.2016г. и от 10.02.2017г. до 16.10.2017г.
жалбоподателят е търпял наказанието лишаване от свобода в ЗООТ Хеброс и в ЗООТ
Смолян. Поради тази причина исковете за посочените два периода са отхвърлени,
което се счита за неправилно с арг. от нормата на чл.41 ал.2 ЗИНЗС, тъй като
няма спор, че ЗООТ Хеброс и ЗООТ Смолян функционират към Затвора – гр.Пловдив.
В този см. обстоятелството, че не е уточнено дали е изтърпявано наказанието в
корпуса на затвора или в общежитията, функциониращи към същия затвор, не е
основание за отхвърляне на иска за конкретните периоди. Твърди се, че ищецът е
определил конкретни претенции за конкретен затвор. Следващото оплакване касае
отхвърляне на иска по отношение твърдението за липса на предоставена медицинска
помощ и диетична храна, свързана със заболяването Хепатит Ц. В тази вр. се
счита, че изследването от 2018г. /извън исковите периоди/ потвърждава
заболяването на г-н К.. Оспорен е и извода на съда по отношение оплакването за
бездействие на затворническата администрация относно липса на добро отопление
зимата и системата за охлаждане през лятото. Заявено е, че присъденото
обезщетение в размер на 3500лв. е занижено и не съответства на установената
практика, тъй като са доказани претърпени вреди в два продължителни периода при
наличие на няколко кумулативни нарушения на чл.3 ЗИНЗС, касаещи липса на
достатъчно жилищна площ на човек, на достатъчно светлина в килиите, наличието
на мухъл и плесен. Поискана е отмяна на решението с цялостно уважаване на иска.
Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ към Министерството на правосъдието с процесуален представител Тр. Ч.
– ст.юрисконсулт в Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – Пловдив
обжалва Решение № 1690/19.08.2021г., постановено по адм.д.№ 155/2021г. на АС –
Пловдив, в осъдителната му част, с която Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ е осъдена да заплати на Л.Х.К. сума в размер на 3 500лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периодите от 30.01.2015г.
до 03.12.2015г. и от 08.07.2016г. до 10.02.2017г. за престоя му в Затвора –
Пловдив, ведно със законната лихва за забава. В обжалваната част решението се
счита за неправилно и необосновано, с твърдение за несъобразена действителната
фактическа обстановка, установените по делото обстоятелства, както и
обективната истина. Поддържа се, че не е преценена доказателствената тежест на
събраните доказателства за изпълнение в цялост фактическия състав на чл.1 ЗОДОВ, с което да се ангажира отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“. Твърди се неустановени по категоричен начин - вреда, бездействие
на администрацията, както и причинна връзка. Заявено е, че Л.К. е търпял
присъдите си в Затвора – Пловдив и не са основателни оплакванията за
неосигуряване на елементарни битови и хигиенни условия. Посочено е, че всички
спални помещения, в които е пребивавал осъдения, са с неограничен достъп до
санитарен възел с постоянно течаща вода, която е годна за пиене /от водопровода
на гр.Пловдив/. С арг. от текста на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е заявено, че отсъства
изискване за постоянно течаща топла вода, каквато според справки по делото е
била осигурявана по график. Затворът се отоплява с централно парно, спалните
помещения са добре осветени. Със събраните доказателства е установено, че
оплакването за липса на свеж въздух не е основателно – в обитаваните помещения
от К. е имало прозорци и е била налице възможност за проветряване. По отношение твърдяното наличие на влага и
мухъл не е установено бездействие на затворническата администрация, като е
напълно възможно да се дължат на недостатъчно проветряване, за което е била
осигурена възможност. По твърдението за наличие на дървеници и бълхи е
посочено, че са налице доказателства за редовно сключвани договори от ГДИН за
ДДД по график с определени фирми. Посочено е, че действително е установена
известна пренаселеност в част от спалните помещения, което е компенсирано с
възможността за раздвижване по коридорите и престой на открито. За необосновани
се считат твърденията на ищеца за наличие на лоша хигиена в килиите – същите,
ведно с коридорите и сервизните помещения се почистват ежедневно от лишените от
свобода. Налице са сключени договори за ДДД обработки, които свидетелстват за
полаганите грижи в борбата с насекоми и гризачи. В случая липсват данни за
отказ на длъжностни лица за извършване на необходими прегледи, при което К. не
е бил поставен в по-неблагоприятна или застрашаваща живота и здравето му среда
в сравнение с останалите лишени от свобода. По делото не е посочено нито едно
доказателство за влошаване на здравословното състояние на осъдения. Твърди се,
че не са доказани реално претърпени вреди, които да са в резултат на
бездействия на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, в частност –
Затвора в Пловдив. Посочено е, че затворите са пенитенциарни заведения, поради
което не следва да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуални битови
навици и предпочитания на всеки лишен от свобода. Поискано е в обжалваната осъдителна
част решението да бъде отменено с отхвърляне претенциите на ищеца или да бъде
отменено решението в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ е осъдена да плати обезщетение за сумата над 500лв. до присъдения
размер от 3 500лв.
Окръжна прокуратура Пловдив, представлявана
от прокурор Тодорова счита жалбите за неоснователни.
Касационните жалби са подадени в срок
от страни в първоинстанционно производство, против частите от съдебния акт,
които са неблагоприятни съответно за всяка от страните.
1. Искът пред АС – Пловдив е основан
на чл.284 ал.1 ЗИНЗС вр. с чл.203 ал.1 АПК с цена 10 000лв. за причинени
неимуществени вреди, претърпени при двата престоя на ищеца в Затвора –
гр.Пловдив : 01.08.2014г. – 01.05.2016г. с претенция от 6 000лв.; 01.06.2016г.
– 01.10.2017г. с претенция от 4000лв. /л.1, 4/. Общо се поддържа претърпяване
на неимуществени вреди вследствие на престоя в затвора, вкл. унижение, срам,
чувство за безпомощност, болки и страдания. Заявени са единадесет оплаквания : - във всички
затворнически килии, в които е пребивавал ищецът в двата периода в Затвора –
Пловдив нетната площ не е надвишавала 3 кв.м. и е липсвало жизнено
пространство; - във всички килии, в които е пребивавал ищецът е липсвала
вентилация за пречистване на въздуха; - тоалетната в килията към момента на
подаване на исковата молба е в тежко състояние – с неработещи казанчета, липса
на работещи чешми или умивалници, липса на прегради, освен което тоалетната не
е шумоизолирана; - храната е с лошо качество и не съдържа достатъчно калории,
вкл. не е съобразена с поставената диагноза на К. през 2007г. – хепатит Ц; -
лошо състояние на банята, при 5-6 душа се къпят 3-40 човека и водата не става
за пиене; - в стаята има само един прозорец с големина 1 кв.м. на 0,50 кв.м.,
неосигуряващ достатъчно светлина и свеж въздух, вкл. образуване на мухъл и
плесен; - отсъства изолация на външните стени на затвора, поради което през
зимата е много студено и не са предоставени достатъчно завивки; - спалното
бельо се сменя изключително рядко, което създава предпоставки за развъждане на
насекоми – дървеници и бълхи в леглата на затворниците, като дезинфекцирането е
недостатъчно и нередовно; - на ищеца не е предоставена възможност за участие в
програми за въздействие и спрямо него не е водена индивидуална или групова
работа, което довело до личностна криза; - в килията липсват достатъчно шкафове
за затворниците и наличните мебели са изпочупени; - не е оказана лекарска помощ
на ищеца във вр. със заболяването му, при положение че затворническата администрация
е наясно със здравословното му състояние, тъй като им е предоставял епикризи
при постъпването си в приемно отделение, но лечение не му е предоставено, вкл.
необходимите лекарства.
1.1. При ясно заявени в исковата молба
периоди, които еднозначно е посочено да касаят престоя на ищеца в Затвора –
гр.Пловдив, следва извод за съпоставяне на оплакванията спрямо затвора, тъй
като – от една страна в обхвата на двата периода не са разграничени подпериоди
на пребиваване в ЗООТ Хеброс и в ЗООТ Смолян, които са към затворите съгл.
чл.41 ал.2 ЗИНЗС /”Към затворите могат да се създават затворнически общежития
от закрит и открит тип, поправителни домове за непълнолетни и арести.”/, както
правилно е отразено в касационната жалба на Л.К., а от друга – дори при
отсъствие на отграничени части от двата периода, в които касаторът е пребивавал
в ЗООТ, липсват индивидуализирани твърдения по отношение на заявените в
исковата молба оплаквания, които да касаят престой в ЗООТ, за да може да бъдат
изискани съответни доказателства, които да бъдат обсъдени от съда. Тоест, при
събраните доказателства, съдът с основание е съпоставял твърденията в исковата
молба с данните за Затвора – гр.Пловдив.
Твърденията в касационната жалба в
насока – „Ищецът е определил конкретни оплаквания за конкретен затвор.” не
съответстват на съдържанието на исковата молба, която не е изменяна в хода на
делото. Според събраните доказателства и претендираните два периода /01.08.2014г.
– 01.05.2016г.; 01.06.2016г. – 01.10.2017г./, АС – Пловдив основателно е приел,
че спрямо първия период исковата претенция
касае периода от 30.01.2015г. до 03.12.2015г., тъй като исковата молба не съдържа
оплаквания за наказателната килия /приложени
становища от ИСДВР /л. 50 и 51/ в ГДИН затвор Пловдив, докладна записка
от на ИСДВР в ЗО Хеброс – затвора Пловдив /л. 52/ и докладна записка на
ИСДВР ЗООТ Смолян /л 58/ - със заповед от 30.01.2015г. е настанен в трета
затворническа група, стая № 22 и е пребивавал там до 03.12.2015г., когато е
прекатегоризиран в открит тип и е настанен в ЗО Хеброс; К. е пребивавал в
ЗООТ Хеброс в периода от 03.12.2015г. до 14.03.2016г., когато е преведен в
затвора Пловдив за изтърпяване на наказание „наказателна килия“ поради
извършено нарушение; според писмо на л. 64 е освободен по изтърпяване на
18.03.2016г. – следователно за първия претендиран период е установено, че
ищецът е пребивавал в затвора Пловдив от 30.01.2015г. до 03.12.2015г. в стая № 22
и от 14.03.2016г. до 18.03.2016г. в наказателна килия/; спрямо втория
период – доказателствата водят до извод, че се касае за 08.07.2016г. – 10.02.2017г. /К. отново е
постъпил в затвора град Пловдив на 08.07.2016г. и със заповед от 25.11.2016г. е
настанен в трета група стая № 21; със заповед от 15.07.2016г. е настанен в
трета група стая № 36; според докладна записка на ИСДВР ЗООТ Смолян/л.58/ е
преведен в ЗООТ Смолян на 10.02.2017г. за доизтърпяване на наказание лишаване
от свобода, като на 04.10.2017г. е преведен към Затвора Пловдив по повод дело
за УПО и е конвоиран обратно към ЗООТ Смолян на 12.10.2017г., като на
16.10.2017г. е освободен предсрочно./
1.2. АС – Пловдив е обсъдил всички
заявени в исковата молба оплаквания при съпоставка с приетите по делото писмени
и гласни доказателства, описани поотделно и подробно спрямо възприетите
периоди, в които искът е приет за частично основателен – Протоколи за извършени
ДДД обработки от 2015г., 2016г., 2017г. – л.17-29; договори за ДДД – л.66 – л.71;
становища и справки относно : капацитет за настаняване и фактически настанени
л.св. в помещение, санитарни възли с
достъп до течаща студена вода, оборудване на спалните помещения, отваряеми
прозорци, участие на К. в групова работа и награждаването му с писмена похвала,
както и за работа, от която е спрян поради несправяне със задълженията, вкл. за
тоалетни, умивални, ползване на банята по график и при топла вода при наличие и
на помещение съблекалня; графици за разпределение на времето на лишени от
свобода, включващи лекар и библиотека; относно текущи ремонти в затвора
–Пловдив и недопускане на счупени прозорци, като през 2017г. е извършено
боядисване на общите помещения; котелът в банята е новозакупен през януари
2017г. при редовно осигуряване на въглища; наличие на постелен инвентар и
график, по който два пъти в седмицата всеки л.св. има право да носи спално
бельо за изпиране в пералнята в затвора; наличие на течаща вода във всяка стая
в затвора, като времето за достъп до топла вода е по график; разкрит работен
обект на основание чл.80 ал.1 ЗИНЗС за поддържане хигиената в затворническата
баня, която е задоволителна; работните места се обявяват на общодостъпни места
– чл.164 ППЗИНЗС; план на присъдата; за заявените в исковата молба периоди няма
налична информация в базата данни – отговор от д-р Р.Даскалова и няма
медицинско досие; седмично меню – обща диета, подписано от директор мед.служба л.50-76; отговор от РЗИ за извършено изследване на 03.05.2018г. за хепатит Ц/. Св.
Д.заявил, че познава ищеца от Затвора, като са били в един отряд и в една килия
през 2016-2017г. Твърдял е, че : стаята е много малка; лятото е много горещо, а
зимата много студено; таванът е в плесен и има дупки по стените и пода; килията
е около 20 кв.м., като в нея са били 6-7 човека и не могат да бъдат повече от
7, тъй като няма повече място за легла, а вишките са двойни; в килията имало
един прозорец и че сложили нови лампи, но нямало достатъчно светлина; на ищеца
са му давали лекарства в Затвора, но не ги спазвали много тези работи. Тоалетната
е към спалното и е затворена, като има врата на тоалетната. Свидетелят Л.познава Л.К. от затвора, от 10 години. Твърдял, че
битовите условия на 3-ти пост са отвратителни, негодни за живот. Заявява, че
има дървеници и хлебарки, че е мръсно. Според свидетеля има влага, мирише,
прозорците били на високо, няма светлина, зимата е студено, лятото горещо, няма
топла вода. Твърди, че хранителна диета не им дават, лекарства също, като преди
имало хранителна диета за Хепатит Ц, но сега няма. Заявил, че в стаята на К. са
били 10 човека, като е имало период когато са били 12 души, но под 10 души не
са били. За стаята на ищеца сочи, че има 1 прозорец и един в тоалетната, но
започва от 2 м. височина, а таванът е висок 3 метра и от този прозорец не влиза
въздух.
При тези данни АС-Пловдив е съобразил
относимите норми към заявените претенции в исковата молба - съгласно чл.43 ал.4 ЗИНЗС /Нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в
сила от 7.02.2017г./, минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може
да бъде по-малка от 4 кв. м., както е и според стандартите, възприети от Съвета
на Европа и от Съда по правата на човека. Според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място
за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и
други помещения за осъществяване на поправително въздействие, като в ал.5 е
посочено количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения да се определят с правилника за
прилагане на закона. В чл.20 ал.2 ППЗИНЗС е регламентирано, че в спалните
помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване, като количеството дневна светлина, степента на
изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от
изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Съгл. чл.20 ал.3
ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел
и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и
течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Цялостната преценка на
доказателствата обосновала извод за незаконосъобразно бездействие от страна на
служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото: относно пренаселеността на помещенията в затвора гр.Пловдив;
ограниченото количество дневна светлина и ограничената възможност за естествено
проветряване в спалните помещения, както и относно наличието на мухъл за
периодите от 30.01.2015г. до
03.12.2015г.вкл. и от 08.07.2016г. до 10.02.2017г. вкл.
2. Съдът е обсъдил всяка претенция
поотделно при съпоставка с всички събрани доказателства за исковия период, при
правилна преценка за допустимост и частична основателност на иска. Анализирани
са приложимите за спора норми с позоваване на съдебна практика, вкл. на ЕСПЧ.
Основателно съдът приема, че за
периодите от 30.01.2015г. до
03.12.2015г. и от 08.07.2016г. до 10.02.2017г. включително,
ищецът е пребивавал в помещение, в което жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти,
възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер
на 4 кв. м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на
човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу България“,
съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЗИНЗС.
Правилен е и изводът за нарушение на чл.20 ал.2
ППЗИНЗС, тъй като и в трите спални помещения в които е пребивавал К. / №№
21, 22 и 36/, не му е било осигурено необходимото
количество дневна светлина и възможност за естествено проветряване, макар
стандартите в чл.113 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за
устройство на отделните видове територии и устройствени зони да са общи и не са
съпоставени с изискванията на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС относно изискванията за
обществени сгради. В подкрепа на изложените по-горе твърдения са и показанията
на разпитаните по делото свидетели. Както е
посочил съдът, от доказателствата по делото не се установява да е била правена
обработка за премахване на мухъл,
а според показания свидетелските показания - в спалните помещения е имало
влага.
По отношение останалите оплаквания
изводите на съда произтичат от доказателства, като се съобрази, че касационната
жалба касае отхвърляне на иска по отношение твърдението за липса на
предоставена медицинска помощ и диетична храна, свързана със заболяването
Хепатит Ц и бездействие на затворническата администрация относно липса на добро
отопление зимата и системата за охлаждане през лятото.
Правилно за неоснователни са приети оплакванията
относно : нарушение на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС,
тъй като в спално помещение №21, № 22 и № 36 е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода; имало е
врата на тоалетната – вкл. според свидетелски показания; хигиената в
затворническата баня е задоволителна; приети са договори за дезинфекция,
дезинсекция и дератизация, както и множество протоколи за извършена дезинсекция
за насекоми и гризачи; храната в
затвора е по седмични менюта, удостоверяващи здравословно разнообразие и дневен
прием на необходимите калории /месо, млечни продукти, ястия с яйца, плодове/; осигурени
са завивки и отсъстват документирани оплаквания в тази насока от ищеца; налице е постелен инвентар и спално бельо – чаршафи, калъфки, дюшеци,
одеала, възглавници, достатъчно за да бъдат обезпечени всички лишени от свобода;
по отношение мебелите - съгласно чл. 21 ал. 1 ППЗИНЗС спалните
помещения се обзавеждат с отделни легла за настанените лица, снабдени със
спални принадлежности, шкафчета за лични вещи, маса, столове, осветителни и
отоплителни тела, като липсата на допълнителна мебелировка, освен леглата и
шкафчетата, е обусловена и от самата площ на помещенията и необходимостта да
има достатъчно разполагаема такава за извършване свободно на движения за
задоволяване на битовите нужди на лишените от свобода; относно индивидуална и корекционна работа –
съгл. чл.152 ал.1, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС,
социалната дейност и възпитателната работа са основни средства за
ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане на личностната
промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за законосъобразен
начин на живот в обществото.; социалната дейност и възпитателната работа в
местата за лишаване от свобода включват: 1. диагностична и
индивидуална корекционна дейност; 2. програми за въздействие, за
намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; 3. образование, обучение и
квалификация на лишените от свобода; 4. творчески, културни и спортни дейности
и религиозна подкрепа; с лишените от свобода се осъществява групова и индивидуална
социална дейност и възпитателна работа – според данните по делото К. е взел
участие в групова работа „Всичко е възможно“, за което е награден с писмена
похвала съгласно заповед от 27.10.2015г. и същият е работил в обособено
производство за зачистване на детайли от термоактивна пластмаса в затвора
Пловдив съгласно заповед от 12.08.2016, но е спрян от работа поради несправяне със
задълженията съгл. заповед от 02.09.2016г. За оплакванията, че на ищеца не му е
оказвана лекарска помощ, че не са му давани лекарства за заболяването Хепатит Ц и че храната му не е
била съобразена с тази диагноза – с исковата молба не са представени
доказателства за здравословното състояние на К. в период преди пребиваването му
в затвора – Пловдив и отсъстват доказателства за конкретни искания на ищеца за
медицинска помощ и откази да бъде осъществена, вкл. от представената справка на Регионална
здравна инспекция гр.Пловдив, за периода 2004-2020г. на лицето е извършено едно
изследване на ищеца от РЗИ Пловдив на 03.05.2018г., микроелиза тест Anti
HCV, положителен /+/, като на лист 77 е представен и препис от
изследването. Действително, възможно е резултатът от изследването на
03.05.2018г. да касае съществуващо заболяване, но от значение е, че отсъстват
доказателства за заявени искания от К. относно медицинско обслужване и откази
по тях. Основателно ответникът поддържа, че липсват данни за отказ на
длъжностни лица за извършване на необходими прегледи, при което К. не е бил
поставен в по-неблагоприятна или застрашаваща живота и здравето му среда в
сравнение с останалите лишени от свобода. Ищецът не е посочил доказателства за
влошаване на здравословното му състояние. Относно оплакването за бездействие на
затворническата администрация относно липса на добро отопление зимата и
системата за охлаждане през лятото - отоплението през зимния сезон се
осъществява посредством централно - локално парно, като поставянето на изолация
на външните стени на затвора не е нормативно установено задължение на
ответника.
Установено е, че претърпените
негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите
условия, по-конкретно малката жилищна площ, ограниченото количество дневна
светлина и ограничената възможност за естествено проветряване и наличието на
мухъл в помещенията, в които е бил настанен К. за периодите
от 30.01.2015г. до 03.12.2015г.вкл. и от 08.07.2016г. до
10.02.2017г.вкл. Изводите на АС – Пловдив за недоказани останалите претенции на
ищеца се основават на доказателствата по делото, поради което са обосновани.
Размерът на частично уважения иск е
основан на чл.52 ЗЗД - обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от
съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на
вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени. Обезщетението
в размер на 3 500лв. е съобразено със съдебната практика по идентични дела, за
526 дни.
АС – Пловдив е съобразил нормите на
чл.3 ал.2 ЗИНЗС : „За нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.“ и чл.284 ЗИНСЗ – Държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3 от закона. Отговорността е обективна, безвиновна и пълна, като законодателно
се въвеждат стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ при нарушение на чл. 3
ЕКПЧ. Те се изразяват в следното: -
в случаите по чл. 3 ал. 2 ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие
върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, продължителността, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. ; -
въвежда се различен от този по ГПК стандарт на доказване - обърната тежест на
доказване и засилено служебно начало - съдът задължава специализираните органи
по изпълнение на наказанията да предоставят информация от значение за
правилното установяване на фактите по делото. В случай на неизпълнение на това
задължение съдът може да приеме за доказани съответните факти.; - презумпция за настъпване на вреди
при нарушение на чл. 3 – чл.284 ал.5 ЗИНЗС : „В случаите по ал. 1 настъпването
на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“. В тази вр. -
разделянето на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията
в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен
анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.
В реда на изложеното се отбелязва, че разпоредбите
на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5 /предишна ал.4/ ЗИНЗС са законови гаранции за
съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода.
Според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага
с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на
поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. В чл.43
ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е установено изискването минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от
4 кв. м. Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила
от 7.02.2017г./, количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с
правилника за прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано,
че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването
на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В тази насока
са Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия
конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведен в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния
характер на държавите - в т.10 от тях е посочено, че „Всички помещения, от
които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те
спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се
обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези
помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване;
т.11 “Във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода:
а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат
и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани,
че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата
на вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за
да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за
тяхното зрение; т.12- „Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може
всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности
тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност“; т.13 –
„Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко
лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ
при подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се
изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест
във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат“. В
съдебната практика на ВАС /Решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д.
№15508/2011г., Решение №6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г.,
др./ е прието, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до
санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за
проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена
среда за осъденото лице. Съобразена е и съдебната практика на Съда по правата
на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България,
в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите
условия в местата за лишаване от свобода /Решение от 10.06.2006г. по делото
Йорданов срещу България, Решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Йовчев срещу
България, Решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Навущаров срещу България, Решение
от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото Малечков срещу България, Решение от
27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото Славчо Костов срещу България, Решение от 27
януари 2015г. по шест съединени дела Нешков и други срещу България/.
По делото е установено неизпълнение на
задължения от страна на ответника по отношение осигуряване на ищеца в исковия
период на условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство,
а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в спалните помещения, в които е
бил настанен; ограничено количество дневна светлина и ограничена възможност за
естествено проветряване и наличие на мухъл в помещенията, в които е бил
настанен К. за периодите от 30.01.2015г. до 03.12.2015г.вкл. и от
08.07.2016г. до 10.02.2017г.вкл. Съобразено е, че ако затворниците имат на
разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността
трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо
от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В този смисъл са
решенията по делото Нешков и др. срещу България и други.
С прилагане правилото на чл.284 ал.5
вр. ал.1 ЗИНЗС, искът законосъобразно е уважен частично по отношение периодите,
посочени в решението, за част от претенциите, които са били доказани. Възраженията
на касационния жалбоподател ГДИН София за неправилност на съдебното решение
поради недоказаност на претенцията относно пренаселеност в местата за лишаване
от свобода са неоснователни. Ответникът по иска е бил длъжен да опровергае
оплакванията за пренаселеност, което не е направено при осигурена процесуална
възможност. Според ЕСПЧ при оценката на
това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на
лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко
задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано
лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на
килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно
между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член. В
тази насока не е основателно твърдението, че пренаселеността се преодолявала
посредством позволено движение по коридора и посещение на други помещения. Така
според пилотното Решение Нешков и др. срещу България, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да
осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Тоест, приема се,
че има нарушение винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща се
на един затворник, е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено
нарушение, когато тя е под 3 кв.м., предвид факта, че основно лишените от
свобода прекарват своето време именно в килиите /спалните помещения/. При
доказани и останалите неизпълнения на конкретни задължения, установени от първоинстанционния
съд, е налице форма на бездействие на администрацията в местата за лишаване от свобода
и в тази насока пряка причинно - следствена връзка на това установено нарушение
по чл.3 ЗИНЗС и претендираните от ищеца вреди.
В допълнение се отбелязва, че съобразно
с общите принципи, изложени и в Делото Ананиев и др. срещу България - обстоятелството,
че дадено лице търпи наказание лишаване от свобода и именно поради това е в
пенитенциарно заведение, не може да се сочи като основателен доводът във връзка
с това, че именно поради този факт няма как да не му бъдат причинени вреди,
доколкото в случая, обезщетение е присъдено, поради констатирано поведение по
чл.3 ал.2 ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на лишен от свобода в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието му, изрично предвидени в
закона като основание да се приеме нарушение по чл.3 ал.1 ЗИНЗС
Неоснователно е възражението в касационните
жалби по отношение размера на присъденото обезщетение. Конкретният
размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва
да бъде определен при съблюдаване изискването на чл. 52 ЗЗД, приложим в настоящото
производството по препращане от § 1 от ДР ЗОДОВ. Според чл.52 ЗЗД, размерът на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост.
Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Размерът на обезщетението като паричен еквивалент
на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на
принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. При постановяване на решението си
съдът е съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 ЗЗД във вр. със
съдебната практика по сходни спорове, като е отчел факта, че се касае за два
периода, при обща голяма продължителност на престой на ищеца при пренаселеност.
В тази насока общият размер на обезщетението от 3 500 лв. по отношение
възприетите периоди, при преценка на среднодневното, респективно
средномесечното обезщетение, което се получава на база на броя дни на престой в
затвора при пренаселеност, ведно с другите уважени оплаквания, се явява
съобразен с принципа на справедливостта, като се има предвид характера и
интензитета на претърпените от страна на ищеца вреди. Съдът се е съобразил с
постановените три осъдителни решения срещу България на Европейският съд по
правата на човека от 4 юни 2020г., по делата Чобанов и Койрушки, Йорданов и
Джелебов и Иванов и други, образувани по единадесет жалби на лишени от свобода,
относно размерът на присъдените обезщетения за претърпените вреди на национално
ниво. При частична основателност на претенцията правилно съдът се е произнесъл
и по отношение на разноските.
Предвид изложеното съдът намира, че касационните
жалби са неоснователни и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като
валидно, допустимо и правилно.
Съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
Р Е Ш И:
Оставя в сила Решение № 1690/19.08.2021г.,
постановено по адм.д.№ 155/2021г. на АС – Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател :
Членове :