№ 122378
гр. С., 29.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети август през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Частно гражданско
дело № 20241110147932 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение, депозирано от ******
срещу С. Е. Б..
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание
и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
В ГПК не се съдържа легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване“, а
неговото съдържание е изяснено в практиката на Съда на ЕС, която разглежда същото като
място, което изразява определена интеграция в социалната и семейната среда, като за тази
цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и
причините за престоя на територията на държава-членка, както и причините за
преместването в тази държава, гражданството, мястото и условията за обучение в училище,
лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от лицето
в посочената държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-
523/07). В същото време съгласно чл. 48, ал. 7 КМЧП под „обичайно местопребиваване“ се
разбира мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.
От изложеното следва, че разглежданото понятие отразява фактическата връзка на едно
лице с територията на съответната държава.
Предвид обстоятелството, че заповедното производство в настоящия си етап се развива
като едностранно, то за да се извърши преценката по чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК следва да се
вземе предвид и регистрирания настоящ адрес на длъжника, при липсата на други обективни
данни за действителното му обичайно местопребиваване. Последният извод се основава и на
чл. 94 ЗГР според който настоящ адрес е адресът, на който лицето живее (ал. 1), като всяко
лице има само един настоящ адрес (ал. 2), а настоящият адрес на българските граждани, на
които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името
на държавата, в която живеят (ал. 3). В този смисъл е и Решение № 85 от 04.05.2016 г. по
гр.д. № 251/2016 на III г.о., ВКС, според което настоящият адрес е адресът, на който живее
лицето и той отразява неговото действително местоживеене.
В случая, от изисканата от съда служебно справка по реда на Наредба № 14/19.11.2009г., е
видно, че в Национална база данни „Население“ е вписано, че лицето, посочено като
длъжник в заявлението по чл. 410 ГПК е с настоящ адрес извън територията на Република
България от 2010 г. Ето защо, с оглед разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК, заявлението
следва да бъде отхвърлено.
Воден от горното, съдът
1
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх.
№255846/08.08.2024 г., депозирано от ****** срещу С. Е. Б..
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския градски съд
в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2