№ 15376
гр. София, 11.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. М.
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. М. Гражданско дело №
20251110102543 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по искова молба с вх. № 14079/16.01.2025г., с
която ищецът Р. Д. К. е предявила против ******* осъдителен иск с правно основание по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
80,00 лева (след допуснато увеличение на първоначалния размер на частичния иск от 5,00
лева по реда на чл.214 ГПК с протоколно определение от 23.06.2025г.), представляваща
недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит № 6003372 от
06.03.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
14.01.2025г., до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че между ******* и ответника е бил сключен договор за
потребителски кредит № 6003372 от 06.03.2023г., въз основа на който е предоставена сума в
общ размер от 400 лева, със задължение на кредитополучателя да я върне на 6 месечни
вноски, без да е посочен размер на месечния лихвен процент по договора. Поддържа, че в
чл. 11 от договора е било предвидено и задължение за предоставяне на обезпечение –
осигуряване на поръчител или застраховка в полза на кредитодателя за връщането на всички
дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията,
посочено в договора. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, доколкото не е посочен
годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди, че при сключване на договора
ответникът е начислил неустойка в общ размер на 403,98 лева за непредставяне в
седемдневния срок на обезпечения- банкова гаранция или застраховка, посочени в договора.
Поддържа, че задължението по преценка кредитоспособността на длъжника е вменена на
кредитора, но въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение,
след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му нараства. Излага, че
договорът е недействителен, тъй като не е спазена предвидената от закона форма на
основание чл. 10, ал. 1 ЗПК. Намира, че е нарушено изискването процесният договор да е
написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Поддържа, че с уговорената неустойка по чл. 11.4 и чл.11.3 от
договора се накърняват добрите нрави, което излиза извън присъщите обезпечителна,
1
обезщетителна и санкционна функции и цели единствено неоснователно обогатяване за
другата страна по договора. Клаузата за неустойка заобикаляла забраната на чл.33, ал.1 ЗПК,
като се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение, от което не произтичат вреди, като неустойката обезпечавала вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок и на това основание било
налице недопустимо кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва. Неустойката
съставлявала допълнително възнаграждение за кредитора, дължимо под условие, че
обезпечението не бъде предоставено, като била нарушена разпоредбата на 143, ал. 2, т. 5 от
ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка, така и клауза не била индивидуално уговорена в
нарушение на чл. 146 от ЗЗП. Поддържа, че било налице заобикаляне на изискването на
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не се посочвал процентът на
ГПР по кредита и липсвали компонентите, които са включени в него. Клаузата за неустойка
била нищожна и поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД, което имало за последица недействителност на целия договор за кредит. Твърди, че от
сключване на договора до датата на депозиране на исковата молба са заплатени всички
задължения по договора, като с оглед недействителността на договора за потребителски
кредит, сумата от 80 лева е получена от ответника без правно основание. Вземанията по
договора за кредит били прехвърлени по силата на договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 03.10.2024г., сключен между цедента *******, ЕГН ********** и
цесионера Р. Д. К., ЕГН **********, с който цедентът прехвърлил на цесионера вземането
си срещу ответника в размер на 80 лева – платена без основание сума по процесния договор
кредит, като ищецът счита, че исковата молба съставлява надлежно уведомление по смисъла
на чл. 99 ЗЗД относно извършеното прехвърляне на вземането. Предявява осъдителен иск по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане ответника да възстанови сумата от 5 лева, частично
предявен иск от сумата от 80 лева, който впоследствие с молба от 16.06.2025г. е увеличен до
размера от 80,00 лева, като изменението на иска е допуснато с определение от 19.06.2025г.
Посочената сума съставлява недължимо платена сума от цедента ******* по процесния
нищожен договор за потребителски кредит № 6003372 от 06.03.2023г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на исковата претенция, до окончателното плащане.
Претендира и разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Поддържа,
че при сключване на процесния договор за кредит са спазени всички законови изисквания по
ЗПК, с което оспорва доводите на ищеца, като заявява, че оспорените клаузи от договора са
валидни. Твърди, че на 06.03.2023г. на кредитополучателя е предоставена сумата по кредита,
както и че на 10.03.2023г. Александра И. е внесла сумата от 480,00 лева в офис на ответника,
без да подаде или изпрати уведомление за отказ от сключения договор или молба за
предсрочно погасяване на задължението по договора за кредит. Излага, че клаузата по чл. 11
от процесния договор определя седемдневен срок за изпълнение на условието за
представяне на обезпечение, но тъй като от сключването до прекратяването са изминали
само четири дни, не е начислявана и не е заплащана неустойка по т.11 от договора, с оглед на
което поддържа да е неоснователно твърдението на ищеца за приложение на чл.71 от ЗЗД
относно неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Моли
предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е приет препис от договор за потребителски кредит № 6003372 от
06.03.2023г., от който се установява, че на посочената дата между *******
(кредитополучател) и **** (кредитодател) е сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който ответното дружество се е задължило да предаде в собственост на
2
насрещната страна сума в размер на 400 лева, със срок на издължаване от 6 седмични
вноски, последната от които на 06.09.2023г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) –
38,01% и годишен процент на разходите (ГПР) – 45,27%.
Съгласно чл. 11 от договора в 7-дневен срок от подписването му, кредитополучателят
се задължава да осигури на финансовата институция някое от следните обезпечения относно
изпълнението на задълженията му по договора: 1) Сключването на договор за
поръчителство/встъпване в дълг между ФИ и трето лице, с който третото лице се задължава
да отговаря солидарно, заедно с кредитополучателя за изпълнение на уговорено с договора
за потребителски кредит и връщане/заплащане на всички дължими суми по главница, лихви
и евентуални обезщетения, неустойки и разходи. Страните приемат, че
поръчителят/встъпилият в дълг - физическо лице, следва едновременно да 1 отговаря на
следните изисквания: а) да бъде дееспособно физическо лице, б) да е на възраст над 20
години; в) да е с минимален брутен осигурителен доход през последните шест месеца,
предхождащи сключването на договора в размер не по-малък от 1200,00 лева на месец; г) да
е работещ по трудово правоотношение от поне шест месеца преди сключването на този
договор; д) да има стабилна кредитна история и е) да не е страна по друг договор за кредит
или встъпване в дълг /поръчителство с финансовата институция, който не е приключил и
погасен изцяло към датата на сключване на настоящия договор или договора за встъпване в
дълг /поръчителство. Страните приемат, че поръчителят юридическо лице следва да бъде
одобрено от ФИ дружество, което извършва гаранционни сделки; 2) Застрахователна полица
за сключен в полза на ФИ договор за застраховка с одобрен застраховател срещу риск от
неизпълнение на финансовите задължения от страна на КП във връзка с договора, както и да
поддържа валидна застраховката за срока на договора.
В чл.11.4 от договора е уговорено е, че в случай, че кредитополучателят не изпълни
задължението си по чл. 11 от договора, същият дължи неустойка в размер на 403,98 лева,
която се заплаща на части, заедно с всяка от погасителните вноски по Приложение 1.
Представена е разписка от 06.06.2023г., от която се установява, че на посочената дата
кредитополучателя ******* е получила в брой от ответника сумата в размер от 400 лева по
процесния договор за кредит, както и разписка от 10.03.2025г., от която се установява, че
кредитополучателят е заплатил на ответното дружеството сумата от 480 лева.
Приет е договор за цесия от 03.10.2024г., сключен между ******* – цедент и Р. Д. К. -
цесионер, въз основа на който цедентът е прехвърля на цесионера вземането си срещу
******* в размер на 80,00 лева, представляващо платена без основание сума, произтичаща
от договор за потребителски кредит № 6003372/06.03.2023г. В т.5 от договора за цесия и
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, цедентът упълномощава цесионера да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземания. Представено е и потвърждение за извършената
цесия на основание чл. 99 ЗЗД от *******.
По делото е изслушано и прието и заключение на допусната съдебно – счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, по която
вещото лице е посочило, че действителният ГПР, при включване в него на
възнаградителната лихва и неустойката в размер от 403,98 лева, възлиза на 286,27%. По
процесния договор цедентът е заплатил в полза на ответника на 10.03.2025г. обща сума в
размер от 480,00 лева, от която 400,00 лева – главница; 2,11 лева – възнаградителна лихва и
77,89 лева – обезщетение за предсрочно погасяване.
С приетия за окончателен доклад по делото съдът е отделил като безспорни следните
обстоятелства: 1./ че между *******, ЕГН ********** и ответника е сключен договор за
потребителски кредит № 6003372 от 06.03.2023г. с твърдените в исковата молба клаузи, по
който е усвоена сумата от 400,00 лева; 2./ че на 10.03.2023 г. кредитополучателят ******* е
заплатила в полза на ответника сума в общ размер от 480,00 лева за погасяване на вземания
по процесния договор за кредит.
3
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
По предявения осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в тежест
на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че на 06.03.2023г.
******* е сключила с ответника процесния договор за потребителски кредит № 6003372; че
кредитополучателят е заплатил твърдяната сума по договора, че тя е постъпила в
патримониума на ответника, както и наличието на валиден договор за прехвърляне на
вземания по силата на който ищецът да е придобил претендираното вземане. В тежест на
ответника, при установяване горепосочените обстоятелства, е да докаже, че има основание
да получи процесната сума, а именно: валидността на договора и оспорените клаузи,
установяващи размер на ГПР и неустойка, съответно, че с уговарянето не се заобикаля
размера на ГПР, съответно, че клаузите са равноправни и не излизат извън присъщите на
неустойката функции.
След като се запозна със съдържанието на представения по делото договор, сключен
между страните, съдът счита, че същият разкрива признаците на договор за потребителски
кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Цедентът ******* е физическо лице, за което няма
данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а ответникът ******* е търговско дружество с
предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити,
следователно, при сключването на договора ответникът е действал в качеството на
"търговец", според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а цедентът има
качеството на "потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Като форма
на предоставяне на потребителски кредит е уредено предоставянето на заем, като в
настоящия случай такъв е и предметът на процесния договор. От представения договор е
видно, че ответникът се е задължил да предостави на цедента парична сума срещу
задължението на последния да я върне.
Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на
потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
Съдът, като съобрази обстоятелството, че с договора за заем страните са уговорили
неустойка поради непредставяне на обезпечение намира, че в случая не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка
представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
4
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В частност общото задължение на потребителя е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се
включва и задължението за неустойка по т.11.4 от договора в общ размер на 403,98 лева.
Месечният размер на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна
лихва, както и горница - ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за непредставяне
на обезпечение в определения срок, видно от изготвената съдебно – счетоводна експертиза,
обаче не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР от 45,27 %, въпреки
че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите
не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на неустойката по т.11.4
от договора като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително завишен,
доколкото в този случай общата дължима сума по кредита възлиза на 880 лева или повече от
два пъти от взетата сума – 400 лева. Настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в
т.11.4 от договора клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т. нар „скрита възнаградителна
лихва“. Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката, видно от което
кредиторът нито е очаквал, нито е желал изпълнение на задължението. Изискването за
предоставяне на обезпечение съдържа множество ограничения и конкретно определени
параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне,
правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения седемдневен срок. Напротив,
седемдневният срок е уреден като краен и преклузивен и с неговото изтичане се поражда
задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи
действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на
неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия срок. Клаузи в договор
за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или
за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит
(каквито са посочените вземания), съществува обоснована вероятност, че са неравноправни
и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и
чл. 33 ЗПК. По същество описаната претенция за неустойка излиза извън присъщите
функции и е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова
страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Отделно от изложеното, по този
начин се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с
процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са за това, че вземането няма да бъде
5
събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за
реално изпълнение, което е недопустимо.
Следва да се съобрази, че неустойката санкционира неизпълнение на задължение,
различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да
настъпят или не.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва изводът, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на
заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява
и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се
прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на
„общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да
бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 45,27 % годишно. При
това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото
именно е предназначението на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. В Решение от 13.03.2025г. по дело №
C‑337/23 на Съда на Европейския съюз е разяснено, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата
на своето задължение по същия начин както и непосочването на този процент, поради което
санкцията, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при
посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е, че договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Според чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита /така решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г.
6
на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и
решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т.о.; Решение
50086/21.12.2023г. по т.д. 1027/2022г. на ВКС, І-во Т.О.; Решение № 50259/12.01.20203г. по
гр.д. 3620/2021г. на ВКС, ІІІ-то Г.О/. Следователно на основание на чл. 23 от ЗПК за
кредитополучателя е възникнало задължение да върне на кредитодателя само сумата, която е
получил по недействителния договор за кредит и всички други суми са платени при
изначална липса на основание. В случая чистата стойност на кредита е в размер на 400 лева.
От заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза се установява, че
кредитополучателят е извършил плащания по процесния договор за заем в общ размер на
480,00 лева, т.е. разликата над чистата стойност се равнява на 80,00 лева, които потребителят
недължимо е платил (480 лева – 400 лева). Предвид изложеното и при липса на други
основания за имущественото разместване, съдът намира, че в полза на кредитополучателят и
цедент ******* е възникнало парично вземане за неоснователно обогатяване в размер на
надплатената сума по процесния договор за потребителски кредит в размер на 80,00 лева.
Горното вземане в размер на 80,00 лева цедентът – кредитополучател ******* е
прехвърлила в полза на ищцата Р. Д. К. с договор за цесия от 03.10.2024г. Съгласно чл. 99 от
ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или
естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Прехвърлянето има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява
промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея или това е
договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на
тази връзка лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален.
Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на
сключване на договора и да е прехвърлимо. След съобщаване на цесията от страна на
цедента съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД като нов кредитор спрямо длъжника се легитимира
цесионерът /решение № 60163 от 19.07.2021 г. по т. д. № 2298 / 2019 г. ВКС, I-во T.O./. В
процесния договор за цесия изрично е посочено, че вземането на цедента произтича от
заплатените без основание от страна на цедента в полза на ******* по процесния договор за
потребителски кредит суми в размер на 80,00 лева. Вземането е достатъчно
индивидуализирано по основание и размер, като в договора изрично се посочва, че се
прехвърля вземане, възникнало от платени без основание парични суми. Не е налице
хипотеза на прехвърлено бъдещо вземане, тъй като прехвърленото вземане с източник
неоснователно обогатяване /получено при начална липса на основание/ е съществувало в
патримониума на цедента към датата на сключване на процесния договор. То е възникнало в
момента, в който е била направена престацията в полза на ответното дружество.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и
на трето лице – длъжника, налага да бъде извършено съобщаване на длъжника за цесията,
съгласно чл.99 ал.3 и 4 от ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се
7
известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. Последното е
неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/
– чл.99 ал.3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл.75
ал.1 ЗЗД. Няма законова пречка старият кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор
/цесионера/ за извършване на уведомлението за цесията, като получаването от длъжника
на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от
значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на
делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК /така Тълкувателно решение №
142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. №
12/2009 г., ІІ т.о., Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014 г., ІІІ
г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2639/2014 г., ІІ т.о. и Решение № 78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., ІІ т.о./. В случая в т.5 от договора за цесия от
03.10.2024г. цедентът ******* е упълномощила цесионера Р. Д. К. да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземания. Не се установява преди образуването на настоящото
дело ответникът ******* да е бил уведомен за извършената цесия. Въпреки това, следва да
се съобрази, че препис от договора за цесия и от нейното потвърждение са били представени
към исковата молба, в която се съдържа изрично уведомление за прехвърлянето на
процесното вземане. Препис от исковата молба и от приложенията към нея са получени от
ответника на 17.02.2025г., поради което следва да се приеме, че от този момент ответникът
******* е бил уведомен за извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, като
сключеният договор за цесия има действие спрямо цедирания длъжник, респективно
осъщественото прехвърляне на вземането е породило действие и за длъжника на основание
чл.99, ал.4 ЗЗД.
С оглед изложеното, съдът приема, че предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД за сумата от 80,00 лева е изцяло основателен и следва да бъде
уважен. Законна лихва следва да бъде присъдена върху първоначално предявения размер от
5,00 лева, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.01.2025г. до окончателното
плащане, а върху увеличения размер, представляващ разликата над първоначалния размер от
5,00 лева до 80,00 лева (75,00 лева) - от датата на подаване на молбата за увеличение на
размера на иска по чл. 214 ГПК - 16.06.2025г. до окончателното изплащане на сумата.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски имат единствено ищцата. Същата е
сторила разноски в общ размер на 880 лева - за заплатена държавна такса в размер на 50
лева, за депозит за вещо лице в размер на 350 лева, както и за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева, срещу чийто размер насрещната страна не е навела
възражение по чл.78, ал.5 ГПК. При това положение ******* следва да бъде осъден на
основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на Р. Д. К. сумата от 880 лева за разноски в исковото
производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА *******, ЕИК ***, да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99
ЗЗД на Р. Д. К., ЕГН **********, сумата в размер от 80,00 лева, представляваща недължимо
платена от *******, ЕГН ********** при начална липса на основание сума по договор за
потребителски кредит № 6003372 от 06.03.2023г., сключен между ******* и *******, което
вземане е цедирано от ******* в полза на ищцата Р. Д. К. с договор за цесия 03.10.2024г.,
8
ведно със законната лихва, както следва: върху сумата от 5,00 лева, считано от 14.01.2025г.
до окончателното изплащане, както и законната лихва върху сумата от 75,00 лева от датата
на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК – 16.06.2025 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА *******, ЕИК ***, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на Р. Д. К.,
ЕГН **********, сумата в размер от 880,00 лева, представляваща разноски за заплатена
държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение в производството по
гр.дело № 2543/2025г. по описа на Софийски районен съд, 27 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9