№ 317
гр. Пазарджик, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело №
20235220103984 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.26,ал.1 и чл.55,ал.1 от ЗЗД.
Ищците П. Д. М. с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр. * и Т. Н. М. с ЕГН:**********,
гр. **, представлявани от Р. А. В. - адвокат от АК - Пазарджик, , със съдебен адрес гр. Па**
1 в исковата си молба твърдят, че са потребители на "финансова услуга" от страна на
ответника „** АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. Со**, представляванo от
пълномощника С. И. К** – юрисконсулт в „**“ АД.В исковата молба, както и в
уточняващата искова молба ищците твърдят, че на ** г, в гр. Пазарджик с ответното
дружество, „**" АД, са сключили Договор за Универсален ипотечен кредит №**/** г., по
силата, на който им е била отпусната сумата от 40 000 лв. за срок от 15 години, с краен срок
за погасяване 15.07.2023г. Ищците оспорват следните клаузи от договора за Универсален
ипотечен кредит като недействителни: В чл. 5.1. „За ползвания кредит
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ заплаща на БАНКАТА годишна лихва, формирана от сбора на
базов лихвен процент (БЛП), определян периодично от Управителния съвет на БАНКАТА,
плюс надбавка от 3,05 /три цяло и пет/ пункта. Към деня на подписване на този договор
годишната лихва по предходното изречение е в размер на 11,15% /единадесет цяло и
петнадесет процента/. Лихвата се начислява ежедневно и е платима ежемесечно на 15 число
на съответния месец. Лихвите са дължими върху непогасената част от кредита до пълното
му издължаване. При изчисляване на лихвата , месецът се брои за 30 / тридесет / дни, а
годината за 360 / триста и шестдесет/ дни.“В чл.5.4 „Начислените, но неплатени в срок
лихви се отнасят за отчитане по отделна сметка, като в този случай,
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА неустойка в размер на 15% / петнадесет
процента/ месечно, Върху начислената, но неплатена лихва, до окончателното й
издължаване.“В чл.6 „БАНКАТА си запазва правото по своя преценка да променя по всяко
време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия налагат това. При промяна на размера на
БЛП, новият БЛП е валиден от 1-во число на месеца, следващ месеца на решението на
Управителния съвет на БАНКАТА за промяната му. КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ се счита за
уведомен за променения размер на БЛП с поставянето на уведомление за промяната в
паричните салони на БАНКАТА.“ В тази връзка на първо място ищците твърдят, че
неправомерно са им били начислени суми за лихви, надхвърлящи първоначално уговорената
лихва по кредита като в хода на изплащането по кредита Банката едностранно е променяла
1
общия размер на начисляваната договорна лихва по чл.5.1 от Договора за кредит поради
промени в размера на Базовия лихвен процент, извършени на основание чл.6 от договора.
Ето защо считат, че това са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, точки 10, 11 от ЗЗП
/ редакция към настоящия момент/ , тъй като са били уговорени в тяхна вреда в качеството
им на потребители, било им налагано приемането на клаузи с които не са имали възможност
да се запознаят преди сключването на договора. Твърди се, че процесните клаузи са
позволявали на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание. Твърдят, че използваната в чл.6 формулировка
„преобладаващи пазарни условия“ е обща и некоректна и лишаваща потребителя от
възможност да извърши информирана преценка за цената на кредита както и да прогнозира
как тази цена би нарастнала във времето. Считат, че в договора е налице значително
неравновесие между правата задълженията на страните, която е във вреда на
кредитополучателя, поради предоставената възможност на кредитора за едностранно
изменение при непредвидени в договора основания. На следващо място твърдят, и че
разпоредбата на чл. 5.4 е неравноправна, въз основа на следните съображения: -че клаузата
по чл.5.4 от договора предвижда начисляване на неустойка върху вече начислени лихви;- тъй
като уговаря неустойка в размер на 15% месечно върху просрочените задължения или 180 %
на годишна база, което означава, че неустойката излиза извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, - и че представлява нарушение по чл.143 ал.1 т.5 от
ЗЗП, защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение за неустойка.Твърдят, че договорните клаузи в договора
за кредит от **г. не са били индивидуално уговорени, защото са били изготвени
предварително от банката и ищците не са имали възможност да влияят върху съдържанието
им, което считат, че изпълва хипотезата на чл. 143 т.10 от ЗЗП, която гласи, че
„Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или и потребителя – т.10
налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора“.
Моли се съдът да се произнесе с решение, с което след като приеме за установено, че
клаузите по чл.6 във вр. с чл.5.1 и 5.4 в Договора за Универсален ипотечен кредит №**/**г.
са неравноправни, а вследствие на това и нищожни, ответникът „**“ АД да бъде осъден да
заплати на ищците сумата от 5 530,50 лв., от които:- сумата от 1000лв., представляваща
договорни лихви, начислени и събрани на основание неравноправни клаузи по Договор за
периода от 05.10.2008г. до датата на изплащане на кредита – 07.08.2023г. - и сумата от 4 530,
50 лв., представляваща неустойки, начислени и събрани на основание нищожни клаузи по
Договор за периода от 19.08.2008г. до 20.06.2019г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане.
Излагат се доводи в подкрепа на твърденията. Сочат се доказателства и се правят се
доказателствени искания . Претендират се съдебно-деловодни разноски.
В хода на производството по делото и на основание чл. 214 ал.1 ГПК съдът е
допуснал изменение на размерите на исковите претенции чрез тяхното увеличение
съобразно заключението на приетата по делото съдебно- икономическа експертиза.
Ответникът в отговора си по чл. 131 ГПК оспорва предявеният иск като
неоснователен и недоказан по следните съображения: Банката била предоставила
възможност за едностранно изменение на лихвата при непредвидени в договора основания
и било налице значително неравновесие в правата на двете страни, респ. е във вреда на
кредитополучателите, а също бил неясен и методът за индексиране и промяна на цените
по ясен и недвусмислен начин без достатъчно конкретна информация и изчислителна
процедура как банката може да промени едностранно цената.“, защото с подписване на
договора за кредит за ползвания кредитен ресурс кредитополучателите са приели да
заплащат възнаградителна лихва, която не е постоянна по размер за целия срок на кредита.
В договора изрично била предвидена възможност за едностранно увеличение на лихвата.
Твърди се, че в договора изрично и изчерпателно е бил посочен механизмът за формиране на
лихвения процент, сведен до БЛП, определян периодично от управителния съвет на банката
и фиксирана надбавка, както е посочено в т.5.1 от договора, като клаузата е била ясна,
приета на разбираем език и се позовавала на един конкретен пазарен индекс, промените в
2
който не зависели от волята на банката. Твърди се, че на 20.07.2012г. страните са подписали
Анекс към договора за кредит и са предоговорили погасителния план, размерът на БЛП за
лева, който към онзи момент е бил в размер на 8,9 % не бил променян. Освен това страните
са имали възможност да се запознаят с Методиката за изчисляване на базов лихвен процент
на „** “ АД във всеки един момент до изплащане на паричното задължение. По
отношение на твърдението на ищците, че „преговори за съдържание на текстовете не са
провеждани, договорът е изготвен предварително и предоставен на клиента за подпис в деня
на сключването“ ответникът счита за неверни, недоказани и представляващи злоупотреба с
право предвид процесуалната тежест при доказване на отрицателни факти и относително
дългия дългия период от 15 години време за установяване на фактите от 2008 г. Във връзка с
това се твърди, че в кредитното досие на ищците няма налични каквито и да било
депозирани писмени молби, искания, възражения от кредитополучателите, извършени в
качеството им на кредитоискатели, преди сключването на договора за кредит, с които да е
заявено конкретно тяхно желание.Ответникът счита за неоснователно и искането на ищците
за неправомерно събрани суми по отношение на претендираните неустойки по т.5.4 от
договора за кредит, както и че неустойката по договора за кредит представлявала лихва
върху лихва, игнорирайки нейния договорен,обезщетителен и санкционен характер. Излагат
се твърдение,че лихвата уговорена в т.5.1 е имала възнаградителна функция, т.е тя
представлявала цената за ползване на кредита, а тази по т.5.4 била обезщетение за
неизпълненото от длъжника задължение да заплати цената за ползване на кредита. Ето защо
ответникът не счита, че начисляването на лихвата по чл.5.4 представлявала забранен от
закона анатоцизъм.
Прави се и възражение за изтекла 3-годиша погасителна давност за периодични
плащания и обща 5-годишна погасителна давност върху всички претенции на ищците
доколкото самото твърдение на ищците е за претенция за един период от повече от 15 години
без да е разбита във времето по размер на недължимите плащания. Прави се възражение по
отношение на изтекла погасителна давност по отношение на претендираните суми за лихви
в размер на 1000,00 лв. за периода от 05.10.2008 г. до датата на изплащане на кредита.
Прави се и възражение за изтекла петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД по
отношение на всички претендирани суми, включително неутойки и се моли съдът същата да
бъде приложена доколкото са погасени по давност вземанията на ищците за връщане на
платени суми преди повече от 5 години от датата на завеждане на исковата молба. По
изложените съображения ответникът моли съдът да отхвърли иска, като неоснователен и
недоказан, както и да му присъди направените разноски по делото. Като алтернативно в
случай, че съдът уважи претендираните вземания на ищците, то се моли съдът да приеме, че
процесните вземания за неустойка на Банката за формулирания от ищците период са
дължими в размер 10% годишно за непогасените в срок възнаградителни лихви.Сочат се
доказателства и се правят се доказателствени искания . Претендират се съдебно деловодни
разноски.
В съдебно заседание страните чрез своите процесуални представители поддържат
своите доводи и възражения.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на
страните, прецени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на
закона, намира за установено от фактическа страна следното:
На **г. в гр.Пазарджик, между „** АД, със седалище: ** ЕИК **, представлявано от
изпълнителните директори чрез пълномощника им ** от една страна и Т. Н. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: **, u П. Д. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. **8, е
сключен договор за универсален ипотечен кредит №** от **г. по силата на който банката е
предоставила на ищците сумата от 40 000 лева, с краен срок за погасяване – 15.07.2023 г.,
съгласно погасителен план, който е неразделна част от този договор.
Клауза 5.1 от този договор договора предвижда, че за ползвания кредит,
кредитополучателят заплащал на банката годишна лихва, формирана от сбора на базов
лихвен процент, определян периодично от управителния съвет на баката плюс надбавка от
3,05 пункта, като към деня на подписване на договора годишната лихва била в размер на
11,15 %.
На **г. между страните бил подписан анекс №1 към договора за Универсален
3
ипотечен кредит като в него било договорено, че след изтичане на 12- месечен срок от
датата на на намаляване на лихвения процент, същият следвало да се върне към нивото на
действащите към онзи момент условия по кредита, а именно базов лихвен процент плюс
надбавка 3,05 пункта.
Съгласно подписания договор / чл. 21 / , кредитът бил обезпечен с: 1. Първа по ред
договорна unomeкa върху следния недвижим имот: апартамент 10, находящ се в жилищна
сграда б** в гр.Пазарджик на ** и избено помещение №10, идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж.,2. - Запис на заповед издадена от Т. Н. М. и авалиран от
П. Д. М..
В чл.6 от договора е предвидено, че банката си запазва правото по своя преценка да
променя по всяко време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия налагали това като при
промяна на размера на БЛП, новият БЛП ставал валиден от 1-во число на месеца, следващ
месеца на решението на Управителния съвет на БАНКАТА за промяната му, а
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ се считал за уведомен за променения размер на БЛП с
поставянето на уведомление за промяната в паричните салони на БАНКАТА .
Последвали едностранни увеличения на действащия по договора лихвен процент,
като публичната информация на сайта на банката е за две увеличения: БЛП бил увеличен
8.1 пункта на 8.6 пункта, считано от 15.10.2008г., което се установява от Заповед №РД22-
0329/07.10.2008г. на Изпълнителните директори на банката и - от 8.6 пункта на 8.9
пункта, считано от 25.02.2009г., което се установява от Заповед №РД22-0055/19.02.2009г.
на Изпълнителните директори на банката.
Съгласно приложената по делото справка с изх.№ 440-303/ 04.12.2023г., /л.27/
промените били:-От 15.10.2008г. до 24.02.2009г. БЛП 8,6%+надбавка 3,05% /общо/11,65%/,-
От 25.02.2009г до14.08.2012г. БЛП 8,9%+надбавка 3,05% /общо/ 11,95%/,-От 15.08.2012г. до
14.02.2013г. БЛП 8,9%+надбавка2,1%/общо/11,00%/,-От 15.02.2013г. до погасяване на
кредита БЛП 8,9% +надбавка 3,05%/общо/11,95%/. Така установената фактическа
обстановка се изяснява от събраните по делото писмени доказателства : Договор за
универсален ипотечен кредит №** от **г. ведно с погасителен план към договора; Анекс
към договор за универсален ипотечен кредит от 20.07.2012г. ведно с погасителен план
RLMA / л.44/ ; писмо от „** АД с изх.№940-0111 от 18.08.2023г./л.14/; Методика за
изчисляване на БЛП на „** АД от м.октомври 2008г./ л.50/ и Методика за изчисляване на
БЛП от м.април 2010г.;/ л.55/ ; писмо с изх.№440-303/04.12.2023г. /л.27/, , Заповед № РД22-
0329,07.10.2008г. /л.48/ и Заповед №РД-055/19.02.2009г. л.49/.
Не е спорно между страните, че към момента на подаване на исковата молба ищците
са заплатили всички изискуеми, съгласно погасителния план, месечни вноски по отпуснатия
кредит и няма задължения към банката.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от заключението на изготвената и
приета съдебно- икономическа експертиза. Според вещото лице , общият размер на общо
дължимата сума по кредита / ако към този кредит се прилага първоначално договорената
лихва без промяна на БЛП, е 82439,08 лв., от които главница 40000,00 лв. и лихви 42 439,08
лв. При извършените плащания кредитора е отразил като плащания на договорна лихва
сумата в размер от 46402,81 лв. / включително и за гратисен период или 44483,39 лв.
+1919,04 лв. /. В т.4.6 от констативно- съобразителна част и в заключението вещото лице
посочва , че при първоначално уговорения ГЛП от 11,15 % , длъжниците са платили в повече
3963,732 лв. договорна лихва.Също така вещото лице изчислява , че за периода 19.08.-
07.11.2018 г. ищците са платили следните неустойки : 4524,35 лв. неустойка върху
просрочена лихва и 550,90 лв. неустойка върху лихвата за гратисния период – общо 5075,25
лв. , а след 07.11.2018 г. до пълното изплащане на кредита още сумата в размер на 6,17 лв. –
неустойка върху просрочена лихва или общо сумата в размер от 5081,42 лв. Вещото лице
дава заключение, че базата за определяне на договорната лихва според сключения договор е
: сбор от БЛП , определян периодично от банката плюс 3,05 пункта. На тази база банката е
увеличила в периода 01.11.2008 г. до 20.07.2013 г. БЛП от 11,15% на 11,95 %.
При тези фактически данни от правна страна, съдът приема следното : Спорният
въпрос между страните е правен и се състои в това, дали атакуваните договорни клаузи /чл.
6 във връзка с чл. 5.1 и чл. 5.4 / са нищожни, като „неравноправни“ по смисъла на чл.143
4
ал.2 във връзка с чл. 146 ал.1 ЗПК, респективно поради нарушаване на добрите нрави.
От анализираните по-горе доказателства по делото се установява по безспорен
начин, че страните са били в облигационни отношения, възникнали по силата на сключен
между тях Договор за универсален ипотечен кредит № ** от ** г. по силата на който банката
предоставила на страните сумата от 40 000,00 лв., за срок от 15 години, задължение,
обезпечено с ипотека върху недвижим имот и запис на заповед, а кредитът следвало да бъде
изплащан чрез анюитетни месечни вноски.
Не се спори между страните, че с клаузата на чл.5.1 от процесния договор, страните
са постигнали съгласие, че кредитополучателите, наред с главницата, следвало да заплащат
на банката и годишна лихва. Доколкото банката извършвала действия по предоставяне на
кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следвало да получава
насрещна престация за това от кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето,
през което последният е ползвал предоставените му парични средства, какъвто характер
имала лихвата, чиято дължимост била уговорена между страните с посочената договорна
клауза. Съществуването на такова задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща
лихва по сключен договор за банков кредит, е посочено като един от съществените елементи
на този вид търговска сделка и в закона - чл.430, ал.2 от ТЗ. В чл.5.1 от договора е предвиден
и компонент, който участва при формиране на размера на годишния лихвен процент, от
който се определя дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, а имено това е
базовият лихвен процент /БЛП/, определян периодично от Управителния съвет на банката
плюс надбавка от 3,05 пункта, като към момента на подписване на договора годишната
лихва е била в размер на 11,15 %.Ето защо и следва да се приеме, че ищецът е бил обвързан
от поетото от него с чл.5.1 от договора за кредит задължение да заплаща на ответника лихва,
в размер на сбор от БЛП и договорна надбавка от 3,05% пункта.
Не се спори между страните по делото, че по време на действието на процесния
договор банката е изменяла едностранно размера на дължимата от кредитополучателя
възнаградителна лихва, посредством едностранна промяна на Базовия лихвен процент,
като се поставя въпросът дали такава възможност е уговорена в полза на банката, с
валидна клауза в сключената между страните сделка. От съдържанието на процесния
договор е видно, че такова право на банката едностранно, без постигане на изрична уговорка
за това с кредитополучателя, да промени размера на базовия лихвен процент, приложим към
сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца възнаградителна
лихва и съответно размера на месечната анюитетна вноска, е предвидено в клаузите на
чл.5.1 и чл.6 от договора за кредит.
Доколкото ищците са физически лица, на които по силата на сключения договор им е бил
предоставен кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, то същите се явяват потребители по смисъл на § 13, т.1 от ДР на
ЗЗП. С оглед на изложеното, ищците, в качеството си на кредитополучатели в отношенията,
възникнали между тях и ответното дружество по силата на сключения Договор за кредит, се
ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. В директивата е прието, че
неравноправните клаузи следва да не обвързват потребителя, дори и той да не е възразил
срещу тях при сключване на договора. Българското законодателство е гарантирало този
ефект, като е предвидило,че неравноправните клаузи които не са уговорени индивидуално са
нищожни, а за нищожността съдът следи служебно.Не е нужно тя да бъде релевирана, за да
не се приложат дадени дадени неравноправни клаузи. Според чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на
договор при общи условия, а тежестта за доказване, че дадена клауза е индивидуално
уговорена е на търговеца – ал. 4 на чл. 146 ЗЗП.
По въпроса, обуславящ изхода на спора по установителните искове - относно
приложимостта на основанията за нищожност по чл. 143 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в
договори за банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно изменение на
договорения лихвен процент от банката при промяна на пазарните условия, е формирана
5
практика на ВКС, според която клаузи в договори за ипотечен банков кредит, предвиждащи
възможност за банката едностранно да увеличава размера на договорения лихвен процент,
по принцип са неравноправни. При необявени предварително и невключени в договора ясни
правила относно методиката и условията, при които размерът на лихвения процент може да
се промени, е налице недобросъвестност при договарянето.Посочването само на фактори,
чието изменение не зависи от доставчика на финансовата услуга, не е достатъчно за
обосноваване на изменението ако клаузите не съдържат ясно и разбираемо за средния
потребител описание на начина, по който ще се формира новият лихвен процент - в този
смисъл решение № 201/02.03.2016г. по т.д. № 2780/2015г. на Второ ТО на ВКС, решение №
95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на Второ ТО на ВКС, решение № 88 от 04.07.2018г. по
т.д. № 1728/2017г. на първо ТО на ВКС, решение № 4 от 02.03.2018г. по т.д. № 2371/2017г. на
Второ ТО на ВКС и др.
По въпроса дали при договори за кредит с променлив лихвен процент, методиката на
банката кредитор за определяне на БЛП е извън договорното съдържание и ако е извън него
спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи, както и липсата на предоставена
методика на потребителя за извършване на уговореното право на промяна на БЛП по
клаузите на договора водят ли до бланкетност на уговорените условия в Общите условия и
дали извършената промяна в посока увеличение на БЛП не е в този смисъл непредвидено в
договора основание, е формирана практика на ВКС, която се споделя от съда. В решение №
51 от 04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ІІ, решение № 424 от 02.12.2015г. по гр. д. №
1899/2015 г. на IV ГО и решение № 7 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ІІІ ГО, е
прието, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1
от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът
на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като
увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени, обаче, дали конкретните договорни клаузи отговарят на този
критерий за изключване общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, те трябва да
бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на
финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да
реагира по най-уместния начин. Процесният договор е бил предварително изготвен от
банката като типов договор, приложимият по кредита годишен лихвен процент е формиран
като сборна величина от два компонента - пазарен /променлив/ компонент, обозначен като
базов лихвен процент и фиксиран компонент, обозначен като надбавка. Клаузите на чл. 5.1 и
чл.6 , чиято валидност е оспорена, предвиждат, че за ползвания кредит кредитополучателят е
следвало да заплаща на банката годишна лихва, формирана от сбора на БЛП, определян
периодично от управителния съвет на банката плюс надбавка 3,05 пункта. Респективно чл.6
от договора гласи, че банката „си запазва правото по своя преценка да променя по всяко
време БЛП, ако преобладаващите пазарни условия налагат това“ като кредитополучателят се
считал за уведомен с поставянето на уведомление за промяната в паричните салони на
банката.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП урежда т. нар. генерална (обща) клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, както и разпоредбата на чл.
146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била
индивидуално уговорена от страните. Основанията за изменение на „цената” на банковата
услуга (възнаградителната лихва) следва да бъдат уговорени ясно и разбираемо за
средния потребител – арг. чл. 147, ал. 1 ЗЗП, като трябва да бъдат установени и
обективни критерии, въз основа на които стойността на възникналата за
кредитополучателя насрещна престация може да се изменя. Съгласно разпоредбата на
чл. 143 ЗЗП (в редакцията към релевантния период), във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1) всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Според тази легална дефиниция тези положителни
6
материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП (в
релевантната редакция) са уредени отделни проявни форми на неравноправност на
клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че се предоставя право
на търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя
сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните
престации или се ограничават способите за защита на потребителя при виновно
неизпълнение на договорни задължения от търговеца. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест в процеса /по аргумент от чл. 146, ал. 4 от ЗЗП/, не установи по
реда на пълното и главно доказване, че по-горе описаните клаузи са уговорени
индивидуално. В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС,
постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че „националната
юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата
неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с
потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на
определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна.
В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали,
предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред които е и спорната, както и
предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха
могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на
промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем
начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”. Всяко
„основателно съображение” по смисъла на това решение представлява всяко обективно
обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или
установено преди или при сключване на потребителския договор, и което обективно води до
увеличаване на цената на стоката или услугата. Съгласно уговореното от страните в т. 5.1. от
процесния Договор за банков кредит, във вр. с чл.6., годишният лихвен процент по
усвоената част от кредита се формира от сбора на базовия лихвен процент и
фиксирана надбавка. Следователно, общият разход по кредита се определя при променлив
лихвен процент, който се формира въз основа на променлива величина (т. нар. референтен
лихвен процент - БЛП) и фиксирана надбавка. При сключването на договора за
потребителски кредит кредиторът трябва да прилага референтен лихвен процент по
определена методика, при спазване на нормативните изисквания за ясна и разписана
изчислителна процедура (формула), както и посочване на вида, количествените изражения и
относителната тежест на отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори).
Уговореното в чл.6 от процесния договор, в частта относно основанието за изменение
на възнаградителната лихва не е от обективно естество (терминът „ако
преобладаващите пазарни условия налагат това” е бланкетен и не изяснява кои са тези
факти извън контрола и волята на страните, при чиято промяна би се породило
потестативното право на кредитора едностранно да измени размера на базовия лихвен
процент). Следователно, то не „представлява основателно съображение за едностранна
промяна на възнаградителната лихва” по смисъла на Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело C-472/10, тъй като не е установен нито размерът на
промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито правната
възможност да бъде намаляван БЛП при снижаване на нефиксирания индекс, формиращ
възнаградителната лихва. Банката е обезпечила за себе си правото на автономна
преценка да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за
целесъобразна. По този начин се накърнява принципът на добросъвестност. За да
отговаря на изискванията за добросъвестност (аргумент от чл. 143 ЗЗП), уговорената в тази
клауза правна възможност за едностранно изменение на референтния лихвен процент от
банката трябва да определя относителната тежест на отделните компоненти, включително и
при промяната в покупателната стойност на съответната валута, като по ясен и разбираем за
средния потребител на банкови услуги начин да се установи в какво съотношение промяната
на съответния обективен показател ще се отрази върху размера на референтния лихвен
процент (в конкретно измеримо съотношение). В противен случай се предоставя едно
потестативно право на икономически по-силната страна в облигационното правоотношение,
породено от договор за потребителски кредит, по свое усмотрение, чрез едностранно
7
волеизявление да променя референтния лихвен процент, респ. размера на насрещната
парична престация за използване на заетия финансов ресурс (възнаградителната лихва), като
по този начин прехвърля изцяло или отчасти стопанския риск от своята търговска дейност
на добросъвестните потребители на банкови услуги.
При така изясненото предметно съдържание на това понятие в противоречие с
принципа на добросъвестността е уговореното право на банката едностранно да изменя
размера на възнаградителната лихва без да се посочва конкретната стойност на изменението
(увеличение или снижаване), като тази възможност да е в полза както на банката (при
увеличаването му), така и на потребителя (при намаляването му). Съобразно редакцията на
клаузата, уговорена в чл.6 , банката като икономически посилният субект в породеното
търговско правоотношение е установила за себе си в предварително изготвен договор
изключителното право да изменя БЛП, по своя автономна преценка, без да е уговорен
конкретният размер, с който да се увеличи възнаградителната лихва, респ. не е уговорен
конкретен размер, при който може съответно БЛП да бъде намален. Затова съдът приема, че
банката необосновано, в нарушения на принципа на добросъвестността в частноправните
правоотношения си е обезпечила правната възможност произволно, само по своя преценка
да увеличава БЛП със стойности, които тя счете за целесъобразни за постигане на своите
стопански задачи, т.е. за реализиране на търговска печалба.
В процесния случай се установи, че чл.5.1 и чл.6 от процесния договор е предвидена
възможността за автоматично и едностранно - по волята на банката, увеличаване цената на
ползвания кредитен продукт, което води до завишаване на цената на ползваната банкова
услуга, без потребителя да има правото в този случай да се откаже от договора, които
уговорки по см. на чл. 143, ал.1 т. 11 ЗЗП са неравноправни, като водят до „значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“ и
нищожни съгласно чл.146 ЗЗП.
С чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване условията на банката да уреждат метода
за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както
и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението
на кредитополучателя. По силата на тази разпоредба изрично задължение на банката-
кредитодател е в условията, при които предоставя на потребителя - кредитополучател
конкретния банков продукт, да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/
за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене
на договор.
Освен това, методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти -
пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на
договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е относно
конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на
лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си
изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след
сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен
процент или до променлив такъв /решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. №
240/2015 г., II ТО/. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му
финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най- уместния начин, както и когато
методологията, създадена от банката кредитор, като нейни вътрешни правила не са част от
кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по смисъла на
общата дефиниция за неравноправната клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП .
В процесния случай са представени 1) Методика за изчисляване на БЛП от месец
октомври 2008г. и 2) Методика за изчисляване на БЛП от месец април 2010г. Освен, че
представените по делото Методики представляват вътрешни актове на търговеца и не са
част от договорното съдържание на сключения на **г. договор за универсален ипотечен
8
кредит, към момента на сключване на процесния договор, а именно датата **г. липсват
данни да е била приета какаквато и да е Методика за изчисляване на БЛП от страна на
банката. Доколкото ответникът твърди, че основанията, при настъпване на които банката
извършва промяна в БЛП, са предвидени в методиката на банката, следва да се отговори на
въпроса дали посочените в тази методика условия са станали част от съдържанието на
процесния договор за универсален ипотечен кредит или не .По делото не са представени
каквито и да било доказателства, че към датата на сключване на процесния договор, ищците,
в качеството им на кредитополучатели са били запознати с методиките, на които се позовава
ответникът и които са едностранно издадени от него, както и че са изразили съгласие
условията, предвидени в нея да станат част от съдържанието на възникналите между
страните облигационни отношения.
Дори да се приеме, че цитираните методики, представляват по своята същност общи
условия, при които Банката сключва договори за кредит с физически лица, доколкото в нея
се съдържат отнапред установени от банката условия, касаещи определянето на размера на
базовия лихвен процент и неговото изменение за срока на действие на договора, то не се
променя извода на съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да стане част от
съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях. Кредитополучателите не
са търговци и следователно, за да станат задължителни за тях общите условия, установени
от банката за сключваните от нея сделки, съгласно разпоредбата на чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, то
следва страните да заявят писмено, че ги приемат. Договорът за банков кредит е формален,
доколкото в разпоредбата на чл.430, ал.3 ТЗ е предвидена писмена форма като условие за
неговата действителност, и следователно по отношение на него намира приложение и
императивната норма на чл. 298, ал.2 от ТЗ, съгласно която, за да обвържат
кредитополучателя, установените от търговеца общи условия, следва да са му били
предадени при сключване на договора. В случая не се доказа тази методика /както
твърди ответникът/, която по своята същност представлява общи условия, на която се
позовава ответника, да е предадена на ищците, нито те писмено да са заявили, че я
приемат, поради което и тя не може да ги обвърже.
А с оглед на изложеното и условията, предвидени в методиката за определяне на
базисен лихвен процент, не представляват част от съдържанието на сключения между
страните по спора договор за кредит, поради което е без значение, че в тях са посочени
условията, при които банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен
процент. Съгласно изричната норма на чл.143, т.10 от ЗЗП, за да бъде една клауза в договор,
сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е предвидена
възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично предвидено в него,
а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва потребителя и условията, по
които не са част от съдържанието на сделката за банков кредит.
Следователно, в конкретния казус, клаузите на ал.5.1 и чл.6, от договора за кредит,в
които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно
дължимата лихва, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки
става това, попадат в хипотезата на чл.143, т.10 от ЗЗП. Тези клаузи са във вреда на
потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на
информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, създава
неравновесие между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от
друга, с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите.
Още повече, че в полза на потребителя не е предвидено такова право да променя по своя
воля и то едностранно нито едно от условията на сключения договор, което го поставя в
неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена такава възможност, с
посочените по-горе уговорки.
По изложените съображения се налага изводът, че уговорките, посочени в чл.5.1 и
чл.6 от договора за банков кредит, сключен с ищците, са неравноправни на основание
чл.143, т.10 и т.11 от ЗЗП. Ето защо и на основание чл. 146, ал.1 от същия закон, те се явяват
нищожни и следователно не обвързват страните.
В исковата молба е оспорен действителността на чл. 5.4 от договора, който
предвиждала задължение за кредитополучателите за заплащане на неустойка върху
начислените, но неплатени лихви по т. 5.1. в размер от 15 % месечно, това преизчислено на
9
дневна база означава, че неустойката е в размер на 0,5 % на ден върху лихвите, неплатени на
падежа, предвиден в погасителния план. А с оглед просрочие от една година уговорената
лихва се равнява в размер на 180 % годишно. Така предвидената неустойка е извънмерно
висока и несъразмерна със задължението, за неизпълнение на която е предвидена. В ТР
1/2009 г. на 15.06.2010 г. е разяснено, че преценката за нищожност на клаузата за неустойка
поради накърняване на добрите нрави, се прави с оглед примерно посочени критерии, сред
които съотношението на неустойката и очакваните вреди.
Икономическата цел на отпуснатия кредит е придобиване на парични средства и за
двете страни. В случая за кредитополучателите, тя е покриване на текущи нужди, за банката
е да получи реализиране на целта на кредита, плюс печалба чрез получаване на
възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата
функция. Основната цел на уговорените неустойки е да репарират причинените от
неизпълнение в срок вреди. Останалите цели, предвидени с неустойката целят да
реализират точното изпълнение и ако не се постигне да санкционират за неизпълнение.
Размерът на неизпълнението на задължението върху отпуснатия кредит и предвидена
неустойка от 15 % месечно, е в пъти повече от неизпълнение на задължението за връщане
на главница ежемесечно и е много над размера на предвидимите вреди от неизпълнение на
парично задължение. Формирането на тази неустойка излиза извън посочените функции
на обезщетение за неизпълнение и стимул за изпълнение. Така се формира размер на
вземане, което води до неоснователно разместване на парични средства извън целите на
кредитната дейност на банката. Обезщетението за неизпълнение, следва да е в рамките на
уговорените цели и да не създава нови задължения, които да правят невъзможно погасяване
на кредита. А с така уговореното задължение се създава обременяване на задълженията
на длъжника, произтичащи от договора за кредит. Наличието на предоставени
обезпечения поръчителство и ипотека и възможността банката кредитор да получи
удовлетворение на вземанията си, също води до извод, че предвидената неустойка е извън
обезпечителната функция, следваща от чл. 92 от ЗЗД. В съвкупност всички тези
преценени обстоятелства дават основание да се приеме, че с клаузата на чл. 5.4 от договора
страните са нарушили принципа на справедливост и се явява нарушение на добрите
нрави, основание за нищожност на посочената клауза в чл.5.4 от договора на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Относно иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Неоснователното обогатяване предполага разместване на имуществени блага, при
което едната страна по спора е получила от другата нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, поради което е длъжна да го върне. Разпоредбата
на чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД е приложима в случаите, когато още при получаване на
имущественото благо липсва основание за преминаването му от имуществото на едно лице в
това на друго. Такъв е и случая, при който е получено нещо, въз основа на нищожен
договор, респективно и на нищожна клауза от договор, уреждаща имущественото
разместване. С оглед на гореизложените правни съображения, въз основа на които съдът
прие за установено, че клаузите чл.5.1 и чл.6 от процесния договор са неравноправни,
респективно нищожни, а клаузата на чл. 5.4 от договора противоречи на добрите нрави и
също е нищожна - се налага изводът, че заплатената от ищците част от дълга въз основа на
посочените по-горе клаузи се явява платена при начална липса на правно основание и
подлежи на връщане.
В изготвената в хода на съдебното производство съдебно-икономическа
експертиза, вещото лице дава заключение, че според погасителния план, действащ към
датата на сключване на договора ищците са внесли договорна лихва в повече равняваща се
на сумата от 3963,73 лв., както и сумата в размер от 5081,40 лв. / по заключението 5081,42
лв. / неустойка. С оглед на изложеното по-горе , съдът намира, че обективно съединените
осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, се явяват
основателни и доказани и следва да бъдат уважени изцяло, като бъде осъдено ответното
банково дружество да заплати на ищците сумата от 3963,73 лв., представляваща платена без
основание договорна лихва и сумата в размер от 5081,40 лв. недължимо платена неустойка
по договора за банков кредит № ** / **г.
При преценка основателността на иска, съдът съобрази обстоятелството, че от
10
ответната страна, с отговора на исковата молба, е направено възражение за погасяване на
вземанията , поради изтекла давност. Съдът намира така направеното възражение за
неоснователно, поради следните съображения:
Приложима относно процесното вземане, произтичащо от неоснователно
обогатяване, е общата 5 - годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, тъй като не се
касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Това е така, тъй като
между страните е договорено погасяване на парично задължение на отделни вноски, които
не представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. В този смисъл са
дадените в ТР № 3/2012 г. на ВКС- ОСГТК тълкувателни разяснения, според които
периодичните плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД представляват самостоятелно
обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ
юридически факт, и дадените в установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС
разрешения /Решение № 28/5.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение №
103/16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 на ВКС, І ТО; Решение № 261/12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г. на ВКС, ІV ГО/, според които при договора за заем е налице неделимо
плащане, като в случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни
вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания.
Следователно началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за
който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита /в случая 15.07.2023 г. а според справката
от банката към 13.09.2023 г. ипотечният кредит е погасен изцяло /л.14 / от делото/. Исковата
молба е постъпила в съда на 08.11.2023 г. и давността за вземанията на ищците не е изтекла.
С оглед уважаването на предявения иск, ответната страна дължи заплащане и на
дължимата законна лихва върху присъдената главниците, считано от датата на подаване на
исковата молба – 08.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумите. В тази връзка съдът
съобрази обстоятелството, че лихва върху полученото без основание се дължи от поканата за
връщане. В настоящия случай такава покана до ответната страна е отправена с предявяване
на исковата молба, поради което и искът за заплащане на законната лихва следва да бъде
уважен именно от тази дата.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответната страна дължи на
ищците сумата от 1771,81 лева, представляваща направени по делото разноски за държавна
такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице/ сумата в размер на 40,00
лв. за възнаграждение на вещо лице не е използвана и може да бъде върната при подаване на
молба от ищците. /
Водим от изложеното ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД :
РЕШИ:
ОБЯВЯВА клаузите на чл. 6 във връзка с чл. 5.1 от Договора за банков кредит №
** сключен на ** г. между П. Д. М. с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр. ** Т. Н. М. с
ЕГН:**********, гр. ** и „** АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. Со**,
за нищожни .
ОБЯВЯВА клаузата на чл. 5.4 от Договора за банков кредит № ** сключен на **
г. между П. Д. М. с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр. ** Т. Н. М. с ЕГН:**********,
гр. ** и „** АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. Со**, за нищожна.
ОСЪЖДА „** АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление гр. Со**, ДА
ЗАПЛАТИ на П. Д. М. с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр. ** Т. Н. М. с
ЕГН:**********, гр. ** сумата от 3963,73 лв. по нищожна клауза/ чл.5.1 във връзка с чл. 6 /
, както и сумата в размер от 5081,40 лв. по нищожна клауза / чл. 5.4/ от Договора за банков
кредит № ** сключен на ** г., ведно със законната лихва върху главницата считано от
08.11.2023 г. до окончателното изплащане, както и сторените по делото съдебно- деловодни
разноски в размер от 1771,81 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пазарджик, в двуседмичен
11
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
12