№ 7057
гр. София, 17.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20231110152011 по описа за 2023 година
„И.....“ ООД е предявило срещу А. В. Д. установителни искове по реда на чл. 422
ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено дължимостта на следните суми: 2 000 лева – главница по
Договор за кредит SO № ...... г., ведно със законната лихва от 18.04.2023 г. до окончателното
плащане, 132 лева – договорна лихва за периода 27.01.2023 г. – 27.01.2023 г. и 42,22 лева –
мораторна лихва за периода 28.01.2023 г. – 13.04.2023 г., за които вземания е издадена
Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 04.05.2023 г. по ч. гр. д. № 20271/2023 г. на
СРС, 82 състав.
Ищецът твърди, че на 28.11.2021 г. между страните бил сключен Договор за кредит
SO № 3314 при предвидените условия за договор от разстояние – използвани били средства
за комуникация при неговото сключване, като отговарял и на изискванията на ЗЕДЕП. На
ответника била отпусната сумата от 2000 лв., като същата била предоставена на
кредитополучателя на датата на сключване на договора чрез превод по личната му банкова
сметка. Твърди, че договорът е сключен онлайн, като кредитополучателят го е подписал в
профила си в платформата на кредитодателя, въвеждайки със смс персонален
идентификационен шестцифрен код, изпратен му от автоматичната система на ищеца, с
който кредитополучателят потвърждавал съгласието си за сключване на договора и това
имало силата на саморъчен подпис на основание чл. 13, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЕДЕП. Посочва, че
съобразно условията на сключения договор след получаването на сумата
кредитополучателят е получил правото да я ползва и се е задължил да я върне в срок от 60
дни след получаването или на една погасителна вноска на 27.01.2023 г. Твърди, че
длъжникът се е задължил да заплати договорна лихва в размер на 132 лв. съгласно
1
условията по сключения договор за периода 28.11.2022 г. - 27.01.2023 г., като с оглед на
настъпилата изискуемост на задължението и неизпълнение от страна на ответника,
последният дължал и мораторна лихва в размер на 42,22 лева за периода 28.01.20223 г. -
13.04.2023 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва, че процесният договор за кредит
е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК за точното определяне на ГПР и
на възнаградителната лихва. Сочи, че въпреки че е посочен годишен и фиксиран размер на
лихвен процент по кредита от 40,15 %, то това не било достатъчно за формиране на ясна
представа за условията на прилагането му и за базата, върху която следва да бъде начислен.
Твърди, че не е посочен лихвеният процент на ден при евентуално упражняване на
потребителското право на отказ по чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗПК. Оспорва, че е налице хипотезата на
чл. 26, ал. 4 ЗЗД, уреждащата нищожност на отделни клаузи на договора, която да влече
нищожност на целия договор, доколкото уговаряне на клаузите за възнаградителна лихва и
ГПР по кредита е задължително изискване съгласно ЗПК. Посочва, че поради
недействителността на договора клаузите, залегнали в него, не могат да произведат правно
действие. Излага подробни доводи за нищожност и на клаузата, предвиждаща заплащане на
такса за експресно разглеждане на заявлението с искане за отпускане на потребителски
кредит в размер на 800 лева, доколкото същата по своето естество е свързана с действия по
усвояване и управление на кредита. Оспорва валидността и на клаузата, уреждаща такса за
удължаване на срока за връщане на отпуснатия кредит с 30, 45, 60 или 75 календарни дни,
която е в размер, съгласно Тарифата на ищцовото дружество, поради което и намира, че
същата следва да бъде приспадната от дължимата главница, която ответникът е платил.
Оспорва клаузите на договора като неравноправни поради липсата на индивидуалното им
уговаряне.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Ищецът твърди, че е кредитор на длъжника за вземане, произтичащо от сключен
договор за кредит от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни
правила, установени със ЗЗД, намират приложение и тези, съдържащи се в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и
платежните системи (ЗПУПС), Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит (ЗПП). Легалната
дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗПФУР, съгласно
която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на
2
доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на
кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕУУ, а съгласно ал. 3 преддоговорната
информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова
комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието
на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата,
съдържащи се в тях. Според разпоредбата на чл. 3 ЗЕДЕУУ електронният документ
представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител,
който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът
изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се
счита спазена, след като е съставен електронен документ. В случая в производството по
делото съдът намира за установено, че между страните е възникнало облигаторно
правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен Индивидуален договор за потребителски кредит SO № ...... г.
и Общите условия към него, свалени от системата на кредитодателя, който не носи подписа
на потребителя. Тъй като договорът за кредит е сключен под формата на електронен
документ, последният, ведно с Общите условия към него, е представен по делото на хартиен
носител на основание чл. 184, ал. 1 ГПК. В договора за кредит са посочени личните данни на
кредитополучателя – ответник. Уговорено е, че сумата, предоставена по договора, е в размер
от 2000 лева, при годишен лихвен процент от 40,15 % и ГПР от 47,52 %. Установен е срок за
връщане на предоставения кредитен ресурс с падеж на 27.01.2023 г. Посочено е, че сумата,
която подлежи на връщане, е в размер на 2932 лева, в която е включена такса за експресно
разглеждане в размер на 800 лева. В клаузите на Общите условия е установено, че
договорът за кредит се сключва по инициатива на кредитополучателя чрез подаване на
заявление с искане за потребителски кредит до ищеца по образец, като кандидатстването се
извършва на сайта на дружеството чрез предварително създаден профил. Договорът се счита
сключен, след като с въвеждането на персонален идентификационен код за потвърждение,
изпратен на кредитополучателя чрез смс.
По делото е представена разписка от 28.11.2022 г., издадена от „У...“, от която се
установява, че на посочената дата ответникът е получила сумата от 2000 лева, преведена от
„И.....“ ООД, с посочване на имената на ответната страна и номера и датата на договора за
кредит.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен документ е електронно изявление, записано
върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ), но
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ). Съгласно чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или
3
логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания писмен
документ.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен документ,
който не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕУУ.
Независимо че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис,
не се ползва с формална доказателствена сила, последното не е тъждествено на пълна липса
на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в който смисъл е практиката на ВКС,
формирана с решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. и определение №
169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г. В посочената практика се приема, че “принципно
представянето на документ върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че
фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други
доказателствени средства при оспорване кой е издателят му”.
В случая съдът намира за установено, че страните са сключили договор за кредит с
посоченото съдържание, доколкото ответната страна през системата на кредитодателя е
подала заявление за сключване на договора и е генерирала сключване на договор чрез
потвърждаване на изпратения линк. Това е така, доколкото заявката с посочване на
параметрите на договора за кредит е направена от профила на потребителя-ответник, след
което от този профил при следване на стъпките на системата, е бил генериран договор със
съответните параметри и който е приет от потребителя с потвърждаването. Профилът на
съответния потребител се създава след въвеждане на неговите лични данни, след което се
генерира уникален идентификационен код на този потребител. Възможността за ползване на
профила е ограничена, тъй като последното е възможно единствено с въвеждане на
електронния адрес на потребителя и избраната от последния парола. Всички тези
обстоятелства, разгледани в тяхната взаимовръзка обосновават извода, че именно ответната
страна е ползвала системата на финансовата институция, като след избиране на параметрите
на договора и запознаване с него е дала съгласието за сключването му при посочените в
последния клаузи и съдържание с потвърждението.
Сключване на договор, който по така изложените съображения следва да се приеме,
че е с посоченото съдържание, се установява и от представената по делото разписка,
издадена от „У...“, от която е видно, че на посочената дата ответникът е получил сумата от
2000 лева, преведена от „И.....“ ООД, с посочване на имената на ответната страна и номера и
датата на договора за кредит. Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД установява, че договорът за
заем има реален характер и се счита сключен в момента на получаване на сумата от
заемополучателя, поради което в случая следва да се приеме, че договорът е сключен, като
за ответника е възникнало задължението за връщане на предоставения за временно ползване
финансов ресурс в размер на сумата от 2000 лева при условията и за сроковете, установени
в клаузите на договора и общите условия към него.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
4
език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор по
същество е налице разминаване в ГПР, посочен в договора и този, който би се получил, при
включване на размера на таксата за експресно разглеждане. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Очевидно е, че при
новоформирания ГПР, същият би надвишил законовоопределения горен праг, поради което
договорът е в противоречие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст гласи, че
клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В
конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в
договора се явяват противоречия с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно
завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4
ЗПК, съдът счита, че вземането, определено като такса за експресно разглеждане, е именно
онова вземане, което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се
приеме, че още към момента на подписване на договора клаузата, с която се предвижда такса
за експресно разглеждане, не е взета предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се
заобикаля закона. Ето защо съдът счита, че следва да се приеме, че клаузата, представляваща
такса за експресно разглеждане, се явява нищожна и поради противоречие с императивни
законови разпоредби на ЗПК.
Ищецът претендира договорна лихва за периода 27.01.2023 г. – 27.01.2023 г.
Договорната лихва представлява печалбата на кредитора за ползването на паричната сума,
дадена в заем на длъжника. Същата се дължи през време на действие на договора и
доколкото ползването на отпуснатата в заем на длъжника сума продължава. Съдът намира,
че определеният в договора лихвен процент от 40,15% е несъразмерно висок при отпуснат
кредит в размер на 2000 лева за срок от 60 дни. Такава клауза е неравноправна, тъй като
поставя потребителя в значително неблагоприятно положение. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК
съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Така съдът намира, че уговорената лихва е прекомерна и следва да се намали до
средните нива за лихвени проценти при уговаряне на договорна лихва. След справка в сайта
на БНБ относно лихвената статистика съдът установи, че средният лихвен % за кредити за
потребление в лева за срок до 1 година през 11.2022 г., когато е сключен договорът за
кредит, е 3,50 %, като размерът на претендираната възнаградителна лихва следва да се
намали до този процент или на основание чл. 162 ГПК съдът определя размера на
възнаградителната лихва на сумата от 29,16 лева.
Съгласно раздел X от ОУ към договора при забава на плащането на погасителна
вноска, кредитодателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва
върху главницата по всяка забавена погасителна вноска. Използвайки електронен
калкулатор съдът установи, че размерът на законната лихва върху главницата от 2000 лева
5
за периода 28.01.2023 г. – 13.04.2023 г. е в размер на 48,22 лева, поради което предявеният
иск следва да бъде уважен в пълен размер.
С оглед на изложеното съдът приема, че в тежест на ответника е възникнало
задължение за връщане на заетата сума, ведно с възнаградителна лихва в намаления от съда
размер. Ответникът не доказа погасяване на процесния дълг, съставляващ неплатените
погасителни вноски, поради което искът за заплащането на непогА.ата главница в размер на
2000 лева се явява основателен в пълен размер.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. В полза на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени разноски съразмерно с уважената
част от предявените искове в размер на 579,60 лева, от следните сторени разноски: 88,38
лева - държавни такси за исковото и заповедното производства и 2180 лева – адвокатски
възнаграждения за исковото и заповедното производства, чиито размер следва да бъде
намален до 520 лева с оглед чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ и фактическата и правна сложност на
делото. Ответникът не е сторил разноски по делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „И.....“ ООД, ЕИК ......., срещу А.
В. Д., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, че А. В. Д. дължи на „И.....“
ООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 2000
лева, представляваща главница по Договор за кредит SO № ...... г., ведно със законната лихва
от 18.04.2023 г. до окончателното плащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 29,16
лева, представляваща договорна лихва за периода 27.01.2023 г. – 27.01.2023 г. и сумата 42,22
лева – мораторна лихва за периода 28.01.2023 г. – 13.04.2023 г., за които вземания е издадена
Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 04.05.2023 г. по ч. гр. д. № 20271/2023 г. на
СРС, 82 състав., като ОТХВЪРЛЯ иска за договорна лихва над 29,16 лева до пълния
претендиран размер от 132 лева.
ОСЪЖДА А. В. Д., ЕГН **********, да заплати на „И.....“ ООД, ЕИК ......., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 579,60 лева – разноски за исковото и заповедното
производства.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6