Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 321
гр.
Горна Оряховица, 09.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГОРНООРЯХОВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, 8-ми състав, в публичното заседание на девети юли през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ТРИФОН
СЛАВКОВ
при секретаря СИЛВИЯ ДИМИТРОВА, като разгледа гр.д. № 2156 по описа на ГОРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Ищецът основава исковите си
претенции на твърдения, че между трето за делото лице – заемодател /“Изи Асет
Мениджмънт“ АД/ и ответника е сключен договор за потребителски паричен
заем № 2755882 / 24.02.2017г., по силата на
който на последния е предоставен заем в размер на 850 лв., който е следвало да
върне на 16 равни седмични погасителни вноски в размер на 56,67 лв. всяка, като
падежът на първата бил на 04.03.2017 г., а на последната на 17. 06. 2017
г. Договорено било, че общата стойност
на плащанията по кредита били в размер на 906, 72 лв., а договорната лихва в
размер на 56,72 лв. Уговорена била и клауза, според която при забава повече от
30 дни заемателят дължи на заемодателя такса разходи за събиране на
просрочените вземания в размер на 9 лв., като същата се начислявала на всеки
следващ 30 дневен период, като всички такси не можело да надхвърлят 45 лв.
Договорът предвиждал, че ако заемателят не предостави на заемодателя
обезпечение в тридневен срок от подписване на договора чрез две физически лица поръчители с нетен
размер на трудовия доход над 1000 лв. на
същият ще се начисли неустойка за неизпълнение в размер на 341,28 лв. Същата
била разсрочена на 16 равни погасителни седмични вноски в размер на 21,33 лв.
На ответника била начислена и лихва за забава в размер на 97, 12 лв. за периода
от 05.03.2017 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК -03.07.2018
г., която включвала главница и договорна лихва. Посочва се, че длъжникът
не е извършил плащане по дължимия паричен заем, както и че заемът не е обявяван
за предсрочно изискуем. Твърди, че на 01.09.2017 г. е подписано приложение № 1
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 16.11. 2010
г. сключен между „Изи Асет Менджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземанията“
ООД, по силата на който вземането по процесния договор за паричен заем било
прехвърлено на ищеца, ведно с всички привилегии и обезпечения. „Изи асет
мениджмът“ упълномощило ищеца в качеството си на цесионер да съобщи на всички
длъжници за извършената цесия. С уведомителни писма от 05.09.2017 г. и
02.10.2018 г. бил направен опита цесията да се съобщи на ответника, но видно от
приложените към исковата молба обратни разписки, било че документите не били потърсени, а писмата
върнати в цялост. Ищецът приложил към исковата молба уведомление по чл. 99 ал.
4 ЗЗД до ответника за извършеното прехвърляне на вземането срещу него. С оглед
изложеното иска от съда да признае за установено спрямо ответника, че му дължи
следните суми присъдени в заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.
д. № 1376/2018 г., а именно: 850 лв. – главница по незаплатени погасителни
седмични вноски за периода 04.03.2017 до 17.06.2017 г.; сумата от 56,72 лв.
договорна лихва начислена за периода 04.03.2017 до 17.06.2017 г. ; сумата от 45
лв. представляваща такси и разходи за събиране на просрочени вземания; сумата
от 341, 28 лв. за периода 04.03.2017 г. до 17.06.2017 г. представляваща
неустойка за неизпълнено договорно задължение за представяне на обезпечение;
сумата от 97, 12 лв. представляваща обезщетение за забава за периода 05.03.2017
г. до 03.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.07.2018
г. до окончателното погасяване на вземането. Претендира и сторените разноски,
както в заповедното производство, така и в исковото.
В срока по чл. 131 ГПК
особеният представител назначен на ответника е подал отговор на исковата молба,
с който оспорва установителните искове по основание и размер. Намира
разпоредбите на чл. 6,7 и 8 от процесния договор за паричен заем за
недействителни на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, поради заобикаляне на Закона за
потребителския кредит. Счита, че ответницата не е уведомена надлежно за
извършената цесия. Иска от съда да отхвърли исковете.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по
реда на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч.гр.д. №1376/2018г. по описа на ГОРС е
видно, че в полза на заявителя - ищец в настоящото производство е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение за сумите, предмет на
установителните искове против длъжника В.Г.Б., която не е намерена на адреса си,
поради което е налице правен интерес за ищеца да установи със сила на пресъдено
нещо вземането си и стабилизира изпълнителната сила на заповедта.
Ищецът твърди, че е придобил вземането срещу ответника
по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични вземания сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД на 16.11.2010г., Приложение № 1 от 01.09.2017 г., като към
исковата молба е приложено заверено за вярност копие от рамковия договор
/л.11-18/.
Като доказателство по делото е прието копие от
пълномощно, с което цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД упълномощава ищцовото
дружество да уведоми от негово име всички длъжници за извършената цесия /л.19/.
За установяване възникването на процесните вземания в
полза на цедента, ищецът е представил заверено за вярност копие от договор за
паричен заем № 2755882 сключен на 24.02.2017г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
В.Г.Г., с който на ответницата е предоставен заем в размер на 850 лева, срещу
задължение да го върне на 16 седмични вноски всяка от които 56,67 лева.
Истинността на представения договор за паричен заем не е оспорена от ответника.
За изясняване на фактическата обстановка по спора е
назначена съдебно-счетоводна експертиза.В заключението си вещото лице посочва,
че с процесния договор за паричен заем на ответника е предоставен паричен заем
в размер на 850 лева в брой при фиксиран лихвен процент по заема 40% и общ
размер на всички плащания 906,72 лева. Съгласно чл.4, ал.2 от договора поради
непредставяне на обезпечение по договора е начислена допълнително неустойка в
общ размер на 341,28 лева, чието седмично плащане било в размер на 21,33 лева
прибавян към всяка от 16 договорени вноски по кредита. За погасяване на
задълженията си по договора за кредит ответницата не е внесла суми, като към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК дължала 850 лв. главница, 56,
72 лв. договорна лихва, неустойка в размер на 341,28 лв., такса разходи за
събиране на просрочени задължения 45 лв., обезщетение за забава в размер на 97,
12 лв. Вещото лице сочи, че ГПР е в размер на 49, 20 %, а ако се вземе предвид
и начислената неустойка за непредставяне на едно от договорните обезщетения то
той ще е 1125, 33 %. Съдът кредитира заключението на вещото лице като
обективно, обосновано и компетентно дадено /л. 72-76/.
Предвид така установеното от фактическа
страна, СЪДЪТ формулира
следните изводи от фактическа и правна
страна:
Съгласно изложените от страните твърдения,
с доклада по делото е разпределена тежестта на доказване на спорните факти в
производството. За уважаване на предявения установителен иск в тежест на
ищцовото дружество е да докаже издаването в негова полза на Заповед № 1596/03.07.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1376/2018г. по
описа на ГОРС за процесните вземания, предявяването на настоящите искове в
едномесечния срок, сключването на договор за паричен заем № 2755882 сключен на 24.02.2017г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.Г.Г., предоставянето на заемната сума на заемателя; размерът на
претендираните от ответника вземания, както и надлежното уведомяване на
ответника по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия.
С отговора на исковата молба особения
представител назначен на ответника не оспорва сключването на процесния договор
за паричен заем, но оспорва размера на претендираните вземания, както и че ответникът
не е надлежно уведомен за извършената цесия. Въвежда възражения за нищожност на
договора.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е
договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице
(цесионер). Длъжникът по вземането не е страна по договора. Със сключването на
договора за цесия, т.е. с постигане на съгласие между цедента и цесионера,
вземането преминава от цедента върху цесионера в състоянието, в което то се е
намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – арг. чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора
и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително
действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента
– чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на
договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера.
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор (цедента) е въведеното от законодателя изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор
(цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение
на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Тъй като длъжникът не знае за цесията, за него не
съществува задължение да престира на цесионера. Задължението ще възникне едва
след получаване на съобщението от предишния кредитор, като няма пречка това да
се осъществи и от цесионера като негов пълномощник.
Съгласно константната съдебна практика на
ВКС обективирана в Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г.,
второ Т.О., ТК; Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. №
12/2009 г., второ Т.О., ТК и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013
г. първо Т.О., ТК- уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване на цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да
бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска на основание чл.235, ал. 3 ГПК.
Ответникът възразява, че не е надлежно
уведомен за извършената цесия, но такова уведомяване е извършено с връчване на
исковата молба, като няма твърдения на ответника за извършени преди това
плащания към цедента.
По отношение размера на претендираните от
ответника суми е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от която се установи
размерът на внасяните от ответника суми и как същите са осчетоводени за
погасяване на задълженията му по договора за кредит.
Уговорената в чл.4.2 от договора неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна клауза и
недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика
в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството
им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван
с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството,
но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода
на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши
преценка за основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички
събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към
разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет
по направеното възражение на ответника.
Доколкото в случая размерът на неустойката
от 341,28 лева е повече от 2/3 от заетата сума от 850 лева и около пет пъти
по-висок от уговорената договорна лихва, то неустойката се явява прекомерна и
противоречи на обезщетителната и функция. Тази неустойка по своя характер е
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в договора размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 48,20 %, нараства допълнително
с размера на неустойката по чл.4.2 от договора до ниво от 1125, 33 %. Включена по този
начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към
възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно
доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в
този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се
отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с
поемане на банкова гаранция или осигуряване на две физически лица –поръчители
за изпълнението на договора, противоречи на принципа на добросъвестността и
цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл.4.2 от
договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора ГЛП от 48,20%. Именно
възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая
съдът намира, че клаузата на чл.4.2 от договора въвежда още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба
противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР – 48,20% и посоченият
общ размер на плащанията от 906,72 лева. Съгласно чл.19 ЗПКр, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят
дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. Клаузата на чл.4.2 от договора
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като представлява
пряка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с
добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да
достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за кредит
/потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с
вредите от неизпълнението. Освен
посоченото, начисляването на тази неустойка заобикаля предвиденото в чл.19,
ал.4 ЗПК ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите,
поради което е нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК.
Разходите за извънсъдебно събиране на
вземането се претендират да се дължат по силата на договорна клауза, предвиждаща
извършване на дейности, съставляващи по същество отправяне на покана до
длъжника и в размер съгласно тарифата на кредитора. Договорната клауза,
предвиждаща такава такса, не удовлетворява изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК за
ясно и точно определяне на вида, размера и действието, за което се събират
такси и/или комисиони, доколкото към момента на сключване на договора и самият
кредитор не знае дали и по какъв начин ще извършва извънсъдебното събиране.
Тази неяснота на основанието, на което кредитополучателят дължи периодично
таксата противоречи на принципите за добросъвестност и равнопоставеност на
субектите в правоотношението. Изброените действия не са допълнителни услуги за
потребителя по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а разход за събиране на вземането –
част от управлението на кредита. Договорната клауза, с която се възлагат за
заплащане от потребителя такси за действия, свързани с управлението на кредита,
пряко противоречи на забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК.
На следващо място таксата за разходи е в
предварително уговорен в тарифата размер, фиксиран към момента на сключване на
договора, когато на никоя от страните не е било известно какви по естеството си
действия за извънсъдебно събиране на дълга ще бъдат извършвани и каква ще бъде
тяхната цена. Иначе казано, договорната клауза възлага в тежест на потребителя
репариране на сума за бъдещ разход, определена по неясен механизъм, без
фактическият състав на възникване на вземането изобщо да включва реалното
извършване на някакъв разход от кредитора (каквито твърдения няма и в
заявлението). Тъй като уговорената предпоставка за начисляване на такси за
разходи е единствено забавата на длъжника, а размерът на вземането е обвързан с
периода на забава, условията на договорната клауза сочат, че по характера си
това вземане не е такса, а обезщетение за забава. Такова обезщетение, обаче,
кредиторът вече е начислил (претенцията за заплащане на 97,12 лв.) и кумулирането му с т.нар. такса за разходи,
дължима от ответника при същите предпоставки, представлява още едно допълнително
мораторно обезщетение. Това пряко противоречи на чл.33, ал.1 ЗПК, предвиждащ,
че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Чрез начисляването на
обсъжданата такса се заобикаля и ограничението в разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗПК, регламентираща максималния размер на обезщетението за забава – до размера
на законната лихва, а клаузата, която предвижда плащането му е нищожна на
основание чл.21, ал.1 ЗПК.
Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат
свободно за определят съдържанието на договора, но автономията на волята е
ограничена от същата разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави. Последицата от пристъпване на това ограничение е пълна или частична
нищожност (арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД). В случая клаузата за неустойка и
предвидените такси и разходи за извънсъдебно събиране на дълга са в пряко
отклонение от императивни правни норми, заобикалят такива и противоречат на
добрите нрави, поради което са нищожни.
На следващо място ЗПКр. ограничава
обезщетението за забава на длъжника по договор за потребителски кредит до
размера на законната лихва (чл. 33, ал.2 от ЗПКр). Най-тежката форма на неизпълнение на задължението по договор
за кредит е невръщането му в срок, поради това и най-тежката санкция, която
може да се налага на потребител за каквото и да е неизпълнение по договор за
потребителски кредит не следва да надвишава ограничението по чл. 33, ал.2 от ЗПКр. За това уговорената "неустойка", такса разходи за
събиране на просроченото вземане и начислената лихва за забава в размер на 97,
12 лв. за периода 05.03.2017 г. до 02.07.2018 г. противоречат закона, недействителни са на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, поради
заобикаляне на Закона за потребителския кредит, който урежда максимален размер на обезщетението, което
може да се дължи от потребител за всяко неизпълнение по договор за
потребителски кредит, а следователно и максимален размер на неустойката,
таксата за събиране на просрочено вземане и обезщетение за забава.
Като се съобразят горните доводи в тяхната
съвкупност съдът приема, че уговорката за неустойка, такса разходи за събиране
на вземането и обезщетение за забава са недействителни, поради което тези
искове подлежат на отхвърляне.
При това положение се дължат за заплащане
от ответника само действително възникналите задължения: за връщане на усвоената
сума – 850 лв., на договорната възнаградителна лихва, която според заключението
на вещото лице възлиза на 56,72 или общото задължение по заема възлиза на 906,72
лв., като за всички останали вземания предявения иск по чл. 422 ГПК
подлежат на отхвърляне като неоснователни и недоказани.
Разноски:
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК:
"Съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
Съдът в исковото производство се произнася
с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение."
Издадената заповед за изпълнение е за
сумата 1 390,12
лева, като вземанията на ищеца съществуват в размер на 906,72 лева, поради
което в заповедното производство от направените 177,80 лева разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение следва да му се присъдят 115,97
лева.
В исковото производство ищецът е заплатил
държавна такса в размер на 215 лева, а за представителството от юрисконсулт
съдът определя възнаграждение в размер на 50 лева, 200 лв. депозит за вещо лице
и 300 лв. възнаграждение на особения представител назначен на ответника или
общо разноски в исковото производство - 765 лева, от които съобразно изхода на
делото на ищеца следва да се присъдят 498,98 лева.
Мотивиран така съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В.Г.Б., ЕГН **********
*** дължи на "Агенция за събиране на вземанията" ЕООД, ЕИК ********* на правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79 ЗЗД сумата от 850
лв., представляваща неизплатена главница, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 03.07.2018 г. до окончателното погасяване на вземането, както
и сумата от 56, 72 лв. представляваща договорна лихва за период от 04.03.2017
г. до 17.06.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване на вземанията за
сумата от 341,28 лв., представляваща неустойка за неизпълнено задължение на
основание чл. 4 от договора, сумата от 45 лв., представляваща такса разходи за
събиране на просрочени вземания, както и за сумата от
97, 12 лв., представляващо обезщетение за забава за периода от 05.03.2017 г. до
02.07.2018 г., които задължения произтичат от Договор за паричен заем № 2755882/24.02.2017
г., сключен между В.Г.Г. и "Изи Асет
Мениджмънт" АД, и за които е сключен рамков договор за цесия между
"Изи Асет Мениджмънт" АД и "Агенция за събиране на вземанията"
ЕООД от 16.11.2010 г. и Приложение №1
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 01.09.2017
г., и за които е била издадена заповед за изпълнение № 1596 по ч. г.д. № 1376/2018
г. на ГОРС.
ОСЪЖДА В.Г.Б., ЕГН ********** *** да
заплати на "Агенция за събиране на вземанията" ЕООД, ЕИК *********, разноски
по ч. гр. дело № 1376/2017 г. на ГОРС в размер на 115,97 лева, както и разноски
по настоящото дело в размер на 498,98 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Окръжен съд Велико Търново в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
Препис
от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно гражданско дело
№ 1376/2018 г. по описа на ГОРС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: