№ 89
гр. Радомир, 12.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М.Д.М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20221730100985 по описа за 2022 година
Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от Д. Б. Г. срещу
„Стик-Кредит“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146,
ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите.
В срока за отговор на исковата молба ответното дружество „Стик-Кредит“ АД е
депозирало насрещни искове срещу ищцата по първоначалния иск, които насрещни искове
са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86
ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за потребителски кредит № .
г., подписан с ответното дружество „Стик-Кредит“ АД, по силата на който е получила в
заем сумата в размер на 1200,00 лева, при ГПР - 42,58 % и годишен лихвен процент - 36,00
%. В чл. 27, ал. 1 от договора за кредит било предвидено, че кредитополучателят е длъжен
да предостави допълнително обезпечение на кредитора, като в противен случай дължи
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено уговореното обезпечение. Съгласно чл. 27, ал. 2 неустойката се
заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. На основание цитираните клаузи
от договора за кредит на кредитополучателя била начислена неустойка в общ размер на
2342,67 лева, разпределена на 24 месечни вноски, всяка от които добавена към дължимата
главница и лихва по договора за кредит.
Счита, че така посочената клауза на чл. 27, ал. 1 от договора, предвиждаща дължимостта
на неустойка, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради това, че
противоречи на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП и чл. 33 ЗПК.
1
Сочи, че поради накърняване на добрите нрави се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното правоотношение, с цел
извличане на собствена изгода за кредитора. Основната цел на така посочената клауза била
да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.
С оспорената клауза от договора се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй
като се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение.
Наред с това, налице било и противоречие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като
търсената неустойка по договора не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.
2 ЗЗП, поради което моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожна
клаузата, съдържаща се в чл. 27, ал. 1 от договор за потребителски кредит № . г., сключен
между Д. Б. Г. и „Стик-Кредит“ АД поради противоречие със закона и с добрите нрави.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е
изразено становище за неоснователност на предявения иск, като сочи, че в действителност
между страните е налице облигационно правоотношение, произтичащо от договор за кредит
№ . г. Сочи, че в резултат на предприети от страна на ищцата действия, между нея и
ответното дружество е сключен във формата на електронен документ договор за
потребителски кредит – кредитна линия, предоставен от разстояние с № . г.
Твърди, че независимо, че неустойка не е начислявана и събирана от дружеството по
сключения договор, клаузата за неустойка е валидна и отговаря на всички изисквания на
действащото законодателство.
На следващо място се сочи, че нямало въведено законодателно изискване относно
размера на неустойката, както и ограничение за максималния ú размер и доколкото по-
големият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не
можело да се приеме като изначално договорен в противоречие с добрите нрави. Дори в
случай, че се приеме, че неустойката е прекомерна, нейният размер следвало да бъде
намален, но не и цялата клауза за неустойка да бъде обявявана за нищожна.
Наред с това, ищцата била изначално запозната с условията на договора преди същият
да бъде сключен и не била длъжна да сключва договора веднага, а е разполагала с
възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените в договора
изисквания и след това да премине към подписването му.
С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни
и недоказани.
От своя страна, ответникът по първоначалния иск - „Стик-Кредит“ АД, е предявил
срещу ищцата насрещен иск за осъждането ú да му заплати сумата от 1184,58 лева –
главница по договор за кредит № . г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на предявяване на насрещната искова молба – 03.01.2023 г. до окончателното
изплащане на задължението и сумата в размер на 572,90 лева, представляваща непогасена
договорна лихва.
2
В срока по чл. 131 ГПК ищцата (ответник по насрещния иск) е подала отговор, с който е
противопоставено възражение за нищожност на договора за потребителски кредит, поради
непосочване на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. В договора не
било посочено изрично и какви конкретни разходи се включвали в годишния процент на
разходите. Наред с това, погасителният план към договора не отговарял на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Излагат се твърдения за нищожност и на клаузата, въвеждаща
задължение за заплащане на договорна лихва, тъй като същата надвишавала трикратния
размер на законната лихва.
Моли в случай, че съдът уважи предявените насрещни искове, да се извърши
прихващане между присъдените суми за главница и лихва и сумите, заплатени от ищцата за
неустойка и договорна лихва по договора за кредит.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 27, ал. 1 от договор за потребителски
кредит № . г., както и да отхвърли предявения насрещен иск.
Ответното дружество „Стик-Кредит“ АД, редовно призовано, не изпраща представител
в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявения иск с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите и моли съда да
постанови решение, с което да го отхвърли като неоснователен и недоказан. Поддържа
предявения насрещен иск и моли за уважаването му.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен и приет договор за потребителски кредит № . г., сключен между
„Стик-Кредит“ АД (кредитор) и Д. Б. Г. (кредитополучател), по силата на който кредиторът
е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 1200,00 лева, която
кредитополучателят се е задължил да върне на 24 бр. равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 174,48 лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са
уговорили на 07.12.2021 г., а на последната – на 07.11.2023 г. Страните са уговорили
следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 36 %;
годишен процент на разходите – 42,58 %; общ размер на всички плащания – 4187,44 лева. В
чл. 17 от договора за кредит е предвидено, че кредиторът се задължава да обезпечи
изпълнението на договора с едно от посочените обезпечения, а именно: предоставяне на
банкова гаранция или обезпечение чрез поръчителство, като при неизпълнение на това
задължение дължи на кредитора на основание чл. 27 от договора неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е представено
уговореното обезпечение.
Видно от приложения по делото погасителен план, дължимата от кредитополучателя
неустойка в случай, че не е осигурено обезпечение, е в общ размер на 2342,68 лева.
3
По делото са представени и платежни документи за извършени от ищцата плащания по
договора за кредит.
От заключението по изслушаната по делото съдебно – счетоводна експертиза се
установява, че с предоставения потребителски кредит ответното дружество е погасило
задължението на Д. Г. по друг непогасен от нея кредит в размер на 795,73 лева, като
остатъкът от кредита в размер на 404,27 лева е преведен по банкова сметка на
кредитополучателя на 08.11.2021 г. Според вещото лице ищцата е извършила плащания по
договора в общ размер на 530,18 лева, от които платена главница в размер на 15,42 лева,
платена договорна лихва в размер на 71,77 лева, платена неустойка в размер на 125,23 лева,
като е заплатила и сумата от 317,76 лева. Незаплатената главница по договора е в размер на
1184,58 лева. Размерът на остатъка от дължимата сума за договорна лихва е 572,90 лева.
Съдът кредитира заключението по изслушаната съдебно – счетоводна експертиза като
компетентно изготвено от вещо лице, в чиято безпристрастност няма основания да се
съмнява.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите:
По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен
договор за потребителски кредит № . г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в
размер на 1200,00 лева. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
С исковата молба като предмет на процеса e въведена една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна, а именно клаузата на чл. 27, ал. 1,
предвиждаща заплащане на неустойка от страна на кредитополучателя, която следва да бъде
обсъдена, за да се прецени дали действително същата е нищожна, така както се твърди в
исковата молба.
На първо място тук следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния
договор с длъжника, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по
които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни
потребители. Освен това ответникът нито твърди, нито доказва условията по договора да са
били уговорени с длъжника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите
следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
4
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „в условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или
да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в
които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в договора за кредит, според която се дължи
неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посочено в договора
обезпечение, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК Директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори,
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност
замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договорът за кредит. В конкретния случай проверката за
кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от длъжника формуляр и след като
му е разрешено, е неразбираемо защо от същия се изисква да представя обезпечение и да
заплаща неустойка, предварително определена по размер и разсрочена в погасителните
вноски, ако не осигури такова.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпените вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение), е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите ù обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
5
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в случая, тъй
като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна проверка на
кредитоспособността на длъжника съгласно чл. 16 ЗПК, заявителят сам щеше да стигне да
заключението, че със същия не следва да бъде сключван договор за кредит преди да бъде
предоставено обезпечението.
Ето защо, съдът намира, че клаузата за неустойка е нищожна, като неравноправна, а от
друга страна противоречи на добрите нрави, поради което предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите
следва да бъде уважен.
По насрещните искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД:
Съобразно предявените насрещни искове и противопоставените от Д. Г. възражения
срещу тях, съдът намира, че от значение за формиране на извод относно дължимостта на
притендираната от „Стик-Кредит“ АД сума от 1184,58 лева –главница по договора за
потребителски кредит, както и 572,90 лева – договорна лихва, е преценката за съответствие
на договора за кредит с разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК.
Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит е посочен размер на
ГПР от 42,58 % без ясно да е разписана методика на формирането му - кои компоненти
участват. Следователно не е ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. Това показва
нарушаване на разпоредбите на ЗПК, след като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват без обаче да ги представя по разбираем за потребителя начин.
Съдът намира, че този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че
договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
В допълнение следва да се изложи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагането на лихвения процент; индекс или
референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора“
(възнаградителна лихва), като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска
представлява главница и каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен размерът на
общата дължима сума и какви вземания се включват в нея. Във връзка с условията за
6
прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху която се начислява
същият – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, а оттам - и как е
формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или
променлив, в договора трябва да са посочени условията (начините) за прилагането му. Това
изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е
приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 36 %. Ето защо,
нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
С оглед изложеното по-горе във връзка с възраженията за недействителност, съдът
намира, че същите са основателни, и съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи, каквито се явяват начисляваните
неустойки, такси, наказателни лихви и пр.
С решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че
при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на
договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде
уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита,
без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по
чл. 55 ЗЗД.
Чистата стойност по процесния договор за кредит е в размер на сумата от 1200,00 лева,
която е усвоена от потребителя. От така посочената сума, отчитайки извършените плащания
от страна на кредитополучателя, дружеството – кредитор претендира сумата от 1184,58
лева. Така посочената сума не е заплатена от кредитополучателя, което се установява и от
заключението на вещото лице по изслушаната съдебно – счетоводна експертиза. Тук следва
да се посочи, че независимо от липсата на ангажирани по делото доказателства, от които да е
видно, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на ищцата преди подаване на
исковата молба, съгласно приетото в решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на
ВКС, ТК, II т. о. обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено и
в хода на исковото производство. Изявлението на кредитора за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен
документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи
изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в
договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока.
Упражняването на това потестативно право на кредитора и в този смисъл настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт
от значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и
възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал.
3 ГПК. При положение, че правното основание на заявената претенция е договорът за
кредит и поради това, че решението следва да отразява материалноправното положение
7
между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене,
липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото производство предсрочна
изискуемост на кредита. Предвид горните мотиви и като съобрази предвиденото в чл. 24, ал.
1 от договора за кредит право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем при
просрочие на две или повече месечни вноски, като видно от заключението на вещото лице
кредитополучателят е преустановил напълно плащанията по договора, считано от 07.02.2022
г. и доколкото в насрещната искова молба е инкорпорирано уведомление за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, което е получено от кредитополучателя заедно с
преписа от насрещната искова молба на 06.02.2023 г., съдът намира, че предсрочната
изискуемост е обявена надлежно и този факт следва да бъде взет предвид по реда на чл. 235,
ал. 3 ГПК. Наред с това, от материалите по делото е видно, че кредитополучателят е
заплатил сумата от 514,76 лева (530,18 лева – 15,42 лева), като с тази сума са погасени
задължения, които са приети от съда за недължими, поради нищожността на договора за
кредит, поради което съдът приема, че с тази сума следва да бъде намален размерът на
претендираната главница до сумата от 669,82 лева.
Предвид всичко гореизложено, следва да се признае за установено по отношение на
ответницата по насрещния иск, че дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 669,82
лева – главница, като за разликата до пълния предявен размер от 1184,58 лева искът за
главница следва да бъдат отхвърлен като неоснователен и недоказан. С оглед
приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, следва да се отхвърли акцесорната искова
претенция за заплащане на договорна лихва в размер на 572,90 лева.
По разноските:
В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е
заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие от 20.10.2022 г. е посочено, че ищцата
се представлява безплатно от адв. М. М. от АК - Пловдив, поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за
оказването на безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2
от ЗА). В настоящия случай на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г., в
редакцията, действала към момента на сключване на договора, възнаграждението за
осъществената безплатна правна помощ по чл. 38 от ЗА следва да бъде определено в
минимален размер, с оглед фактическата и правна сложност на делото.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен
ДДС, тъй като адв. М. М. от АК - Пловдив е регистриран по ДДС, за което са представени и
надлежни доказателства, а именно: удостоверение за регистрация по ДДС, така: определение
8
№ 136/26.02.2018 г. по ч. т. д. № 174/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., определение №
490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. и пр.
Така, с оглед цената на предявения иск, се дължи възнаграждение в размер на 472,79
лева с включен ДДС.
На ответника следва да се присъдят разноски съразмерно с уважения размер на
насрещния иск. Същият доказва направени разноски в общ размер на 1070,00 лева, от които
100,00 лева – внесена държавна такса, 150,00 лева – депозит за вещо лице и 820,00 лева –
адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на ищцата е направил възражение
с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно, като счита, че заплатеното
от ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, поради което следва да бъде намалено на основание чл. 78,
ал. 5 ГПК. Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на
ВКС по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съдът не е обвързан с ограничението на § 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер. В случая размерът на претендираното възнаграждение от ответника на
основание сключения с адв. Х. Н. от АК - Разград договор за правна защита и съдействие от
23.12.2022 г. е в размер на 820,00 лева, като размерът на възнаграждението следва да бъде
намален до 475,74 лева (чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения). С оглед изложеното, ищцата следва да бъде
осъдена да заплати на ответника съразмерно с уважената част от насрещния иск сумата в
размер на 276,60 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
адв. М. М. от АК – Пловдив адвокатско възнаграждение в размер на 353,30 лева, с включен
ДДС съразмерно с отхвърлената част от насрещния иск.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по
предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите в размер на 93,71 лева, както и направените по делото разноски за
възнаграждение на вещо лице в размер на 30,94 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, съдържаща се в чл. 27, ал. 1 от договор за
потребителски кредит № . г., сключен между Д. Б. Г., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ.
К., обл. П. и „Стик-Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Шумен,
пл. „Оборище“ № 13Б, поради противоречие със закона и с добрите нрави.
ОСЪЖДА Д. Б. Г., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. П. да заплати на
„Стик-Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
9
„Оборище“ № 13Б сумата от 669,82 лева (шестстотин шестдесет и девет лева и осемдесет и
две стотинки) – главница по договор за потребителски кредит № . г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещната искова молба –
03.01.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до пълния предявен размер от 1184,58 лева (хиляда сто осемдесет и четири лева и
петдесет и осем стотинки), както и иска за сумата от 572,90 лева (петстотин седемдесет и
два лева и деветдесет стотинки) – договорна лихва, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Шумен,
пл. „Оборище“ № 13Б да заплати на адв. М. В. М. от АК – Пловдив на основание чл. 38, ал.
2 ЗА разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 826,09 лева (осемстотин двадесет и
шест лева и девет стотинки), с включен ДДС.
ОСЪЖДА Д. Б. Г., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. П. да заплати на
„Стик-Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б сумата от 276,60 лева (двеста седемдесет и шест лева и шестдесет
стотинки), представляваща направени разноски по делото.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Шумен,
пл. „Оборище“ № 13Б да заплати по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на
съдебната власт сумата в размер на 124,65 лева (сто двадесет и четири лева и шестдесет и
пет стотинки), представляваща дължима държавна такса в производството пред настоящата
инстанция и възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
10