№ 1178
гр. Стара Загора, 23.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20255530103793 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Ищцата П. В. М. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за
потребителски кредит № *** от ***г., сключен с "Ти Би Ай Банк" ЕАД, съгласно който
трябвало да върне сумата по кредита в общ размер на 4843.48 лева, при сума на получаване
в размер на 800.00 лева, при ГПР 64.92%, годишен лихвен процент 51.13% при срок на
кредита от 60 вноски. Наред с това, съгласно процесния договор ищцата следвало да заплати
застрахователна премия в размер на 949.80 лева. По този начин общата месечна погасителна
вноска по договора възлизала в размер 81.20 лева. На първо място, сключеният между
страните Договор за потребителски кредит от ***г. се явявал недействителен на специалните
основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК
договорът за потребителски кредит бил нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая в процесния договор за кредит бил
посочен годишен лихвен процент 51.13 %. Липсвали обаче каквито и да е било условия за
прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият
срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по- съществено доколкото нито в
договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата
за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за
да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на
ищцата и се явявала основание за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит от ***г. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се явявал недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент
1
на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Действително в Договор за
потребителски кредит от ***г. било посочено, че ГПР е в размер на 64.92%. Липсвало обаче,
каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент.
Посоченият лихвен процент не било ясно как точно се съдържа и как е изчислен по
отношение на общия ГПР. По този начин ищцата била поставена в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъде
спазена разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор
представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
ищцата ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува
всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР противоречало на
изискването за яснота, въведено в чл.11,ал. 1,т.10 от ЗПК. Наред с това, застрахователната
премия от 949.80 лв. следвало да се включи в ГПР, а в случая това не било сторено. Това от
своя страна съставлявало заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити
следвало да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Поради невключване на
уговорката за застрахователна премия в размера на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата
на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона,
то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените били и тези по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на
това Договор за потребителски кредит от ***г. следвало да се прогласи за недействителен.
На следващо място, съгласно чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК се предвиждало, че в договора трябва
да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В случая имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл.11, ал.1,
т.11 от ЗПК, в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в процесния
договор била предвидена дължимостта на договорна лихва, главница и застрахователна
премия, същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната
периодичност. Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се е задоволил с
посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща
сума. Това създавало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по
2
погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база.
Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на процесния
договор за потребителски кредит от ***г. На следващо място, договорът не отговарял на
изискванията на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК., тъй като в договора и погасителния план към него не
се съдържала предвидената в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК информация относно правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение
по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
който погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо - допълнителните разходи. Счита, че Договор за потребителски кредит
от ***г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД,
както и по чл.146 от ЗЗП. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл.3 от ЗЗД. Поради
накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се
достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода
на кредитора. Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на
заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало
да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се
уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото
цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможноста да си върне заетата сума/. При
кредит с кратък срок на ползване /38 месеца/, макар и този заем да е необезпечен,
уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100 % по-висок от стойността на заема не
било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна
лихва била типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя
бил увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на формираната от
ответника печалба надвишавала двукратно размера на предоставения заем. В настоящият
случай договорената между страните лихва била в размер на 51.13% годишно и същата
надхвърляла на четири пъти и половина пъти законната, което представлявало нарушение на
добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като
надвишавала драстично размера на законната лихва. Договор за потребителски кредит от
***г. накърнявал договорното равноправие между страните, противоречал на добрите нрави
и бил в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, тъй като лихвата от
3
51.13% се явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищцата. Когато била налице явна не
еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът
на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В настоящият случай, такава
нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата която се претендирала
чрез клаузата за лихва, била в размер на 3093.68 лева, или сума която е в размер на над три
пъти и половина над сумата на отпуснатата главница от 800 лева. По този начин безспорно
се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата, както е в
настоящия случай.
Искането е да се постанови решение, с което съдът да обяви Договор за
потребителски кредит от ***г., сключен между ищцата и "Ти Би Ай Банк" ЕАД за нищожен,
на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК.
Претендират се сторените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, с
който счита предявените искове за допустими, но изцяло неоснователни. Процесният
договор за кредит бил сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), чрез мобилното приложение на Банката, като канал за комуникация от
разстояние между кредитора и кредитополучателя. Договорът и придружаващите го
документи били съставени като електронен документ по смисъла на ЗЕДЕУУ и са
подписани с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Мобилното
приложение на банката било сигурен електронен канал за комуникация от разстояние, чрез
който страните (банката и потребителят на приложението) разменяли електронни заявления.
Мобилното приложение на банката се използвало както за платежни услуги (платежни
трансакции от сметката на клиента), така и за кредитни услуги - подаване на
заявления/искания за сключване на договор за кредит. За да бъде ползвано мобилното
приложение от страните като средство за комуникация от разстояние, било необходимо не
само приложението да бъде свалено и инсталирано на мобилното устройство на
потребителя, но и да бъде активирано. За да се активира приложението, потребителят
следвало да мине процедура по идентификация, по реда на ЗМИП, която включвала както
свалянето на лична и финансова информация (чрез въпросник в самото приложение), така и
чрез извършване на видео идентификация от външен доставчик „Онфидо“, който позволявал
свалянето на личните данни от личната карта на потребителя и сравнението им с базата
данни на МВР - лицево сравняване на онлайн селфи (снимка направена в приложението,
снимката от личната карта и снимката на клиента, налична в база данни на МВР.
Потребителят регистрирал и свой мобилен номер и имейл, които се верифицирали от
банката - чрез изпращане на код, който следвало да бъде въведен от потребителя в
4
приложението. След завършване на идентификацията на потребителя, на последния му се
създавал личен потребителски профил в приложението, чийто достъп бил защитен по
метода на двуфакторната автентикация - 1/ нещо, което потребителя притежава/държи
(мобилното устройство) и 2/ нещо, което само потребителя знае - парола, с която се достъпва
приложението на мобилното устройство на клиента. В конкретния случай П. В. М.,
активирайки своето приложение, завършила процеса по идентификация и създаване на
профила на клиента. Ищецът регистрирал следния телефонен номер: ***. На ***г. ищецът
използвал мобилното приложение, като влязъл през устройството, което е инсталирано и
идентифицирано от банката, и кандидатствал за процесния кредит. Ищецът стартирал
процеса в приложението за кандидатстване и сключване на договор за потребителски кредит
- избрал и приел размер на кредита и срок за погасяването му, избрал застрахователно
покритие /застраховка/, къде да бъде преведена сумата по кредита, имейл, на който да бъде
изпратен договора за кредит, подал заявката си за договор за кредит, в приложението бил
генериран пакета документи и били представени /визуализирани на ищеца за преглед и
подпис (договор за кредит, застрахователен сертификат и необходими декларации).
Предложеният от банката и предоставен на ищеца проект на договор за кредит бил валиден
24 часа, за който срок ищецът могъл да се запознае подробно със съдържанието на текста на
предоставените му документи. Ищецът подписал договора за кредит и приложимите
документи с натискането на бутон „Потвърди“, което действие представлявало обикновен
електронен подпис имащ силата на саморъчен подпис между страните, което било
предварително уговорено между страните с приемането на „Условия за ползване на
мобилното приложение TBI BANK ‘MobAPP’ ” - описано в секция „Как ще сключваме
договорите“. Ищецът приел цитираните условия още с активирането на приложението.
Всички действия на ищеца в приложението били записани като електронен запис на лотове
(генерирани автоматично записи от системите за контрол на достъпа до приложението).
Оспорва иска по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК като неоснователен, тъй като процесният договор
за потребителски кредит отговарял на изискването на сочената разпоредба. Съгласно нея
погасителният план следвало да съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. Това нормативно изискване било изпълнено чрез чл. 11.2 от
договора за потребителски кредит, в който таблично бил представен погасителният план,
включващ броят на вноските, техният падеж, размерът им, вкл. стойността на главницата и
лихвата, формиращи стойността на месечната вноска, както и остатъкът от главницата след
погасяването на вноската. Абсолютно неоснователно се явявало твърдението, че не става
ясно каква част от главницата, лихвата и застраховката се погасяват с всяка от вноските, тъй
като разбивката, направена в погасителния план, давала ясна информация на потребителя
каква част от дълга си погасява с внасянето на съответната вноска. Следвало да се направи
уточнение, че изискването за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на
отделна погасителна вноска, въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, касаело
ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит
5
и, при която за него се пораждало право да получи нов погасителен план, и в този само
случай планът трябвало да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата и лихвата, изчислена на база лихвения процент. В тази връзка
била и разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, според която когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12
ЗПК, кредиторът предоставял на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените
и предстоящите плащания. От това следвало, че хипотезата на чл. 11, ал.1, т. 12 ЗПК не
следвало да се смесва с тази, предвидена в т. 11, която била приложимата в настоящия
случай и съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържания изискване към
погасителния план. Обръща внимание, че в чл. 12 от договора е предвидена възможността, в
съответствие на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, потребителят при писмено поискване
безвъзмездно да получи извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания, който съдържа разбивка на всяка от вноските,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи. Такова искане от страна на ищеца не било
постъпвало, а договорът за потребителски кредит изцяло отговарял на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК. По същия начин в тази част неоснователно се явявало
възражението от страна на ищеца. Предвид гореизложено, излага твърдение, че процесният
договор е в унисон с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, като наведеното в
исковата молба твърдение в обратния смисъл било неоснователно. Не приема за основателни
и твърденията, изложени в исковата молба, че в процесния договор липсва яснота по
прилагането на годишния лихвен процент. Изложените твърдения не кореспондирали с
разпоредбите на договора за кредит и по-специално на чл. 9, където били посочени размерът
на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, както следва: чл. 9.1 от
договора за кредит посочвал размерът на лихвения процент, с който се олихвява
предоставения кредит, а именно 51.13%; чл. 9.2 от договора за кредит посочвал условията за
прилагането му - лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху
остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината;
чл. 9.3 от договора за кредит указвал размерът на лихвата за 1 ден - изчислена като 1/360
част от лихвения процент. Счита, че се явява неоснователно възражението, че липсва яснота
относно годишния лихвен процент, съобразно чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, доколкото в тази
насока законът бил ясен - видно от §1, т.4 от ДР на ЗПК лихвения процент се прилагал на
годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест липсвала каквато и да е неяснота как
точно се прилага този лихвен процент. Като тук следвало да се посочи, че горната правна
норма не изисквала размера на възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева, а
същата следвало да се посочва в проценти /по аргумент от §1, т.4, т.5, т.5а и т.6 от ДР на
ЗПК/, както било сторено. Преди сключването на договор за потребителски кредит на ищеца
бил представен стандартен формуляр за предоставяне на информация, в който ясно било
разписано, че лихвения процент е фиксиран. Предвид гореизложеното, счита, че процесният
договор отговаря на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Счита за неоснователни доводите
на ищцовата страна, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
6
10 ЗПК, тъй като конкретната разпоредба изисквала точно посочване в договора на ГПР и
общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, като бъдат
взети предвид и допусканията, което изискване е спазено и написано в договора: ГПР —
64.92 % и обща дължима сума 4843.48 лева. Не ставало ясно по какъв начин ищецът стига до
извода, че размера на ГПР по кредита е неправилно посочен. Формулата за изчисление на
годишният процент на разходите (Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК) била величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, се явявало
недопустимо. Договорът за потребителски кредит представлявал двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като към момента на сключването му в него следвало да е уговорен
годишният процент на разходите по кредита (арг. чл. 11, т. 10 ЗПК), включващ общите
разходи по кредита, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, вкл. за посредничество) изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК). Следователно ГПР изразявал задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се
включвало и уговореното заплащане на възнаградителната лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя. Презюмирало се, че всички разходи с отпускането и
използването на финансовия ресурс представляват граждански плод (възнаградителна
лихва). В чл. 19, ал. 3 ЗПК, се сочели изключенията, т.е. разходите, които не са включени в
ГПР. Изначално отбелязва, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува
разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК, е налице
не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между банката и потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита,
чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение (както твърдял ищецът),
което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не водело до
недействителност на договора за кредит на соченото основание. В случаите, в които ГПР
надвишава установеният в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намирала
разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която указвала, че това води до недействителност на
самата клауза в договора. Според приложеното от ищеца тълкуване на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, банката следвало да посочи в договора за кредит не само ГПР изразен
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (в абсолютна стойност), но
и как се изчислява ГПР - кои компоненти се включват при неговото изчисляване. Счита
приложеното тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за неправилно и в противоречие с
приложимото законодателство. Счита, че в процесния договор ясно са посочени и
компонентите - главница и лихва (чл. 7 и чл. 9.1. от договора), което също е в унисон с
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. На следващо място, счита за неоснователни
твърденията на ищеца, че таксата за застрахователна премия следва да бъде включена при
изчислението на ГПР. Съгласно чл. 19 от процесния договор за потребителски кредит, при
сключване на договора, потребителят не е длъжен да сключва застраховка. Само по свое
желание и по собствено усмотрение потребителят могъл да сключи някоя от застраховките,
7
или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора, в
качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за
сключване на самия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните могли
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. В тази връзка, обръща внимание, че при
сключването на ДПК ищецът изрично заявил желание чрез „Заявление-декларация за
установяване на договорни отношения“, подадена в процеса по кандидатстване за
получаване на потребителски кредит, да му бъде сключена застраховка. Съгласно § 1 от ДР
на ЗПК, застрахователната премия или всеки друг разход свързан с предоставянето на
допълнителна услуга били част от общите разходи, които се включват при изчислението на
ГПР, но само ако са били задължително условие за сключването на договора за кредит. В
този смисъл бил и чл. 19 от договора за кредит, където изрично се сочело, че сключването на
застраховката не е задължително условие за сключването на договора за кредит. Това
еднозначно показвало, че допълнителната услуга застраховка не е задължително условие за
получаването на кредита, т.е. застрахователната премия не следва да бъде включвана в
общите разходи по кредита. В чл. 7 от договора за кредит „Общ размер на кредита и условия
за усвояването му“ ясно е посочен размерът на предоставения финансов ресурс, включващ
размера на застрахователните премии, и формиращ общия размер на кредита - главница.
Застрахователните премии били цената на допълнителната услуга, чиято парична
равностойност се дължала от длъжника (застрахованото лице). В искането за откриване на
договорни отношения кредитополучателят изрично декларирал избора на тази допълнителна
услуга - застраховка. Общият размер на кредита бил 1749.80 лева и включвало отпуснатата
сума по сметка на кредитополучателя в размер на 800 лева и застрахователната премия в
размер на 949.80 лева - в тази връзка ищецът обосновано приемал, че процента на ГПР
следва да включва застрахователната премия. Застрахователната премия като цена на
допълнителна услуга, изрично избрана от потребителя, не била „разход“ по договора за
кредит, защото сключването на застраховка не било условие, което следва да бъде
изпълнено от потребителя, за да получи желания кредит. Застраховката била сключена за
срока на договора за кредит, като платената от потребителя застрахователна премия
осигурявала покритие на застрахованите рискове за този период. Ищецът като застраховано
лице, имал правото да прекрати застраховката и застрахователите щели да му възстановят
припадащата се част от застрахователната премия. Ищецът не предприел никакви постъпки
в тази насока, с което би намалил разходите по кредита за себе си, но в същото време
застрахователите осигурявали застрахователно покритие на застрахованите рискове. В
случай, че застраховката е била задължителна за сключването на договора за кредит, то
следвало и нейното поддържане за срока на кредита да бъде задължително и потребителят
да няма възможност да я прекрати без да претърпи санкция за това (увеличена лихва,
предсрочна изискуемост или друго). Незадължителният характер на застраховката се
обуславял от пълната свобода на потребителя да прекрати същата и да получи
възстановяване на платената застрахователна премия, за което действие страните не били
предвидили каквито и да било последици в договора за кредит. Не можело да се приеме, че
8
застрахователните премии, за финансирането на които била отпусната част от главницата,
представляват разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при
изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит. Този
извод следвал от разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК. Видно от гореизложеното, ищецът бил
наясно с всички параметри на застрахователното правоотношение и сам пожелал да сключи
застрахователния договор. По отношение на чл. 7 от ДПК се навеждало и твърдение, че чрез
включването на застрахователната премия в главницата по ДПК и договорката да се
разсрочи и изплаща заедно с погасителната вноска по заема, се заобикаляла разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, налагаща ограничение в размера на ГПР. Твърдението, че под формата на
застраховка банката е начислила други, дължими от кредитополучателя суми, различни от
лихвата, и по този начин е заобиколила нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, било неоснователно и
необосновано. ЗПК разглеждал и т.нар. допълнителни услуги, които потребителят може да
поиска и да получи при кандидатстването за кредит, по-специално законът визирал
застрахователните услуги. В този смисъл бил § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в чл. 25, ал. 5 от ЗПК и
др. Допълнителните услуги се предоставяли с отделен договор за услуга и често от лице,
различно от кредитора. В случая сключването на застраховката не било условие за
сключването на договора за потребителски кредит, от което следвало, че щом същата е
сключена по желание на кредитополучателя – ищец, било без значение, че е сключена чрез
банката в качеството й на застрахователен агент. Факта, че последната е могла да бъде
прекратена от ищеца без никакви последствия по процесния договор за кредит,
съобразявайки разписаното в § 1. т. 1 от ЯР на ЗПК, счита, че в настоящия случай
застраховката не следва да се приема като част от общите разходи по кредита, съответно не
трябва да бъде включена при изчислението на ГПР. Цитира съдебна практика в подкрепа на
гореизложеното. Искането до съда е да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени
предявените искове като изцяло неоснователни и недоказани.
От фактическа страна:
Приложен по делото в копие е Договор за потребителски кредит №*** от ***г.,
сключен между ищеца и „Ти Би Ай Банк“ АД, в който е отразен: размер на кредита-800лв.,
общ размер на застрахователна премия 949,80лв, общ размер на кредита 1749,80лв, ГПР:
64,92%, обща сума дължима от потребителя-4834,48лв, налице е погасителен план, посочен
е срок на договора-25.04.2029г. Приложен по делото е Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити от „Ти Би Ай Банк“, заявление-
декларация за установяване на договорни отношения, застраховка на кредитополучатели
Сертификат №1***2024 за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на
сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити предоставени от „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД и допълнителни медицински услуги „Второ медицинско мнение“ и „Програма за
превенция на здравето“, като „застрахован“ са посочени имената на ищцата. Приложени по
делото са Общи условия за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на
сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити предоставени от „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД.
9
Видно от сертификат № №1***2024 за застрахователни програми „Защита на
кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити,
предоставени от „Ти Би Ай Банк“ АД и Допълнителни медицински услуги „Второ
медицинско мнение“ и „Програма за превенция на здравето“, във връзка със сключения
договор за потребителски кредит ищцата е застрахована по застрахователна програма
„Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ и се ползва от допълнителните медицински
услуги „Второ медицинско мнение“, за което се е задължила да заплати еднократна
застрахователна премия за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на
сметките“, заедно с еднократна такса „Второ медицинско мнение“ и „Програма за превенция
на здравето“ – 943,08лв., данък върху еднократната застрахователна премия за
застрахователни програми – 6,72лв., или обща дължима еднократна сума – 949,80лв.
От правна страна:
Установява се, че между ищеца и ответното дружество е бил сключен Договор за
потребителски кредит №***. Съгласно сключеният договор, кредитора се е задължил да
предостави на кредитополучателя като кредит определена в договора сума, която последния
е следвало да върне.
По изложените съображения съдът приема, че в случая са възникнали валидни
правоотношение по такъв тип договор за паричен заем, по което всяко едно от лицата дължи
изпълнение.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече нищожност на
целия договор за потребителски кредит, съдът следва служебно да провери съответствието
на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда
изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност
да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на
чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
10
Тоест годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на паричните заеми, като спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР.
Посочената в погасителния план възнаградителна лихва е изчислена след олихвяване на
сумата от 1749,80 лв. /представляваща сбор от заемната сума 800 лв. и застрахователната
премия 949,80лв./ с посочения в договора годишен лихвен процент. Този разход е бил
известен на ответника при сключването на договора и представлява общ разход по кредита.
Действително в процесният Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР т.е.
формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Кредитора обаче се е задоволил
единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита. Този размер не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по заема, а именно
таксата за застраховка, която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла
на §1 т.1 от ДР на ЗПК.
Прибавянето на тази сума към ГПР несъмнено води до надвишаване на
ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК.
Освен горното поради това, че е формално посочен, не по начин, който достатъчно пълно,
точно и ясно да позволи на потребителя да разбере реалното значение на посочените
цифрови величини-не става ясно кои компоненти са включени в ГПР и как се формира, се
налага извод, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен като не
отговарящ на изискванията и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
По разноските:
На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с
тази разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия
адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, не може да бъде приложено предвид даденото тълкуване в решението на
СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения.
Тези размери, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като
от значение са: интересът, видът и количеството на извършената работа, фактическата и
правна сложност на делото. При така изяснените параметри на релевантните за цената на
адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира, че възнаграждението на адвоката на
ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал.2, т.1
от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така следва да бъде осъден ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД гр. София да заплати на
адвокат Д. В. М. от АК - Пловдив адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
РЕШИ:
11
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, Договор
за потребителски кредит №*** от ***г., сключен между П. В. М. ЕГН7********** с адрес
г***, и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ №52-54, ЕИК ********* представлявано от Валентин Ангелов Гълъбов,
Александър Чавдаров Димитров, Николай Георгиев Спасов и Лукас Турса.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ №52-54, ЕИК ********* представлявано от Валентин Ангелов
Гълъбов, Александър Чавдаров Димитров, Николай Георгиев Спасов и Лукас Турса, да
заплати на адвокат Д. В. М., АК - Пловдив, служебен адрес: гр. Пловдив, ул. Парк Отдих и
култура №3б ет.2 ап.5, сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12