РЕШЕНИЕ
№ 343
гр. Ямбол, 27.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Георги Ст. Георгиев
при участието на секретаря Е.Г.А.В.
като разгледа докладваното от Георги Ст. Георгиев Гражданско дело №
20252330100112 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от П. И. С. от гр. Я., чрез пълномощник
адвокат, със съдебен адрес в Я., ул. „***, чрез адв. М.- ***АК, против „ Вива Кредит “ АД,
искане за прогласяване на нищожност на сключен между страните договор за потребителски
кредит № *** от 29.11.2021 год., на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 20.06.2024 год. между П. И. С. и „ Вива Кредит “
АД бил сключен договор за паричен заем „Standart 30 plus“, като първата в качеството й на
заемател бил предоставен потребителски заем в размер на 650 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент 40, 32 % и ГПР 49, 50 %. В договора било уговорено, че заемателя ще
погаси кредита на 9 месечни вноски, всяка от тях на стойност 124, 81 лв., с крайна падежна
дата 17.03.2025 г. В чл.1, ал.3 от договора било предвидено заемателят да дължи такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 359, 28 лв.,
като в чл. 5 от договора било уговорено, че в три дневен срок от усвояването на сумата
заемателят да предостави на заемодателя едно от посочените обезпечения- полъчител или
банкова гаранция, подрочно описани в договора, като в случай на неизпълнение се дължала
неустойка в размер на 239, 58 лв. Твърди се, че таксата за експресно разглеждане и
уговорената неустойка ищцата следвало да престира разсрочено, заедно с погасителната
вноска, към която се кумулирали, с което погасителната вноска нарасвала на 151, 43 лв.
Твърди се, че процесния договор за потребителски кредит нарушавал разпоредбите на
ЗПК, поради което бил недействителен. В тази връзка въпреки, че било посочено че ГПЛ
1
бил 49, 50 %, при посочването му, не били взети предвид допусканията, използванипри
изчисляване на ГПР по определения в Приложенишя № 1 начин, каквото било изискванеуто
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В договора, както и в СЕФ за предоставяне на информация,
липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР, което
водило до неяснота относно включените в него компоненти, като било нарушено
изискването за сключване на договор по ясно и разбираем начин. Неясното определяне на
ГПР било самостоятелно основание за неговата нищожност, съгласно чл. 22 ЗПК.
Предвидената неустойка също била нищожна, като същата се намирала в пряко
противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно
договорите за потребителски кредити и транспонирана в ЗПК. Твърди се, че на практика
уговорената неустойка прехвърляла риска от неизпълнение на цазълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длюжника
върху самия длъжник и водило до допълнително увеличаване размера на задълженията. На
длъжника се вменявали задължения да осигури обезпечение, след като кредита бил вече
отпуснат и ако не сторил това, дългът му нараствал. Таякава проверка следвало да се
извърши преди сключването на договора, съгласно чл.16 ЗПК. На следващо място се твърди,
че неустойката за неизпълнение на задължение, което не било пряко свързано с
претърпените вреди бил типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си
функции и целяло единствено постигането на неоснователно обогатяване поради
накърняване на добрите нрави. Със сключването на сумите за неустойка и експресно
разглеждане на заявка за паричен заем, в общ размер на 598, 86 лв. в ГПР, същия щял да се
промени многократно. Същите следвало да се включат в ГПР, защото били разход във
връзка с предоставянето на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗПК, като невключването им
целяло заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК,ограничаваща
максималния размер на ГПР по кредита. Посочените в договора размери на ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, не съответствали на действително уговорените такива,
налице било неяснота при определяне на ГПР, което водило до недействителност на
договора ( чл.22 ЗПК). Също така се заобикалял закона, като при забава, кридотрът имал
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С включването на
клаузата за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, като подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Следвало също така да се отбележи, че съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на
отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от
повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката била
сключена и без недействителните й части. В случая не били налице нито една от тези две
хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента на
ГПР да бъдели заместени по право от повелителните норми на закона или, че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него на била включена клаузата за ГПР, като се
изходило от характера на този договор, който бил възмезден и включването на клаузи за
2
договаряне на ГПР по него било въведено като изрично изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В
предвид това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на
посочената клауза по договора обуславяла недействителност на целия договор. Счита се, че
сключения между страните договор за потребителски кредит следвало да бъде провъзгласен
за нищожен, поради противоречие със закона, като до момента ищцата платила сумата в
размер на 767, 00 лв.
Иска се уважаване на предявение иск и присъждането на направените по делото
разноски.
В депозирания в срок по чл.131 ГПК, отговор ответното дружество не е депозирало
отговор на ИМ.
В съдебно заседание по същество ищеца, чрез пълномощника си с писмена защита
поддържат иска така, както е предявен и молят за уважаването му изцяло по изложените в
исковата молба съображения.Поддържат и заявената претенция за присъждане на разноски,
съобразно представен списък по чл.80 ГПК.
В съдебно заседание по същество ответното дружество, чрез пълномощника си с
писмена защита оспорват иска и молят за неговото отхвърляне по посочени съображения и
правят възражение за прекомерност на възнаграждението на адвоката на ищеца, като молят
същото да бъде намалено до миниума съгласно Наредбата.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
По делото е представен договор за паричен заем „Standart 30 plus“ № ***, от който се
установява, че на 20.06.2024 г., между "Вива кредит" АД, като заемодател и ответника П. И.
С., като заемател, е сключен договор, по силата на който ищцовото дружество се е
задължило да предаде в собственост на ответника сумата в размер на 650,00 лв., със срок на
кредита – 9 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) - 40, 32 % и годишен
процент на разходите ( ГПР ) - 49, 50 %, а заемателя П. И. С. е поела задължение да върне
предоставената й в заем сума при договорените условия.
Представени са още погасителен план, съгласно приложение 1 в който е посочено, че
по посочения по горе договор за паричен заем сумата която се отпуска на П. И. С. е в
размер на 650 лв., каято общото дължимо по договора ( отпусната сума и договорна лихва)
са в размер на 764, 01 лв., срок на договора 9 месеца, датата на първата вноска- 20.07.2024 г.
и ГПР- 49.50 % и ГЛП- 40.32 %. В самия погасителен план са посочени номера на вноските,
в случая 9; дата/ падеж; погасителна вноска- размер в лева ( вкл. главница и лихва, колони
4+5), девет вноски всяка една от 84, 89 лв. общо 764, 01 лв. ; главница, девет вноски на
обща стойност 650 лв.; лихва, 9 вноски на обща стойност 114, 01 лв.; такса експресно
разглеждане, ако е избрана като допълнителна услуга и разсрочена с вноските, девет вноски
на обща стойност 359, 28 лв.; общ размер в лева ( вкл. колони 4+5+6), девет вноски на обща
стойност 1123,29 лв.; оскъпяване в случай на непредставяне на обезпечение съгласно
договор, девет вноски на обща стойност 239, 58 лв.; общ размер в лева 1 вкл. колони 4+5+8),
девет вноски на обща стойност 1003, 59 лв.; общо дължима сума ( вкл. колони 4+5+6+8),
девет вноски на обща стойносх 1362, 87 лв. и остатъчна главница. Представена е декларация
по чл.42, ал.2, т.2 ЗМИП от 20.06.2024 г., предложение- въпросник с анализ на клиентски
нужди, съгласно чл.325а КЗ. Декларация за определяне на изискванията и потребностите за
присъединяване на застрахованото лице към застрахователна полица № *** за застраховка
„Вива сигурност“ на „Вива кредит“ АД, застрахователен сертификат за застраховка „Вива
сигурност“ към групова застрахователна полица № ***, със застрахован П. И. С. от
3
20.06.2024 г., разписки 5 бр. на Easy Pay от които е видно, че ищеца е превел с получател
„Вива Кредит“ АД вноски на обща стойност 767 лв.
От заключението на вещото лице-икономист, счетоводител, извършило назначената
по делото съдебно-счетоводна експертиза, е установено,че ГПР по кредита било в размер на
49, 50 %, като анализа показвал, че същия бил определен в съответствие с изисквания на
чл.19, ал.2 ЗПК, съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК. Неустойката била в
размер на 239, 58 лв., като същата не била включена при изчисляването на ГПР, в предвид
разпоредбата на чл.19, ал.3 ЗПК. Таксата за експресно разглеждане от договора за кредит
била в размер на 359, 28 лв. и не била включена при изчисляване на ГПР, с оглед на това, че
се касаело за допълнителна услуга, която не била задължително условие за предоставяне на
кредита. Посочения в процесния договор за кредит ГПР съответствал на разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК, като ограничавал размера на ГПР дож петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения в левово и във валута, определена с постановлеуние на МС
на Р. България, като законната лихва към м. 06.2024 г. бил в размер на 13, 78 лв. При
включване на неустойката, както и на таксата за експресно разглеждане в ГПР, същиял би се
увеличил и би надхвърлил 100 %, както и петкратния размер на законната лихва. При
проучване в ответното дружество било установено, че таксата за експресно разглеждане и
неустойката не били начислени. За периода 20.06.2024 г.- 25.11.2024 г. по договора за
паричен заем № ***/20.06.2024 г. били извършени плащания в размер на 769, 10 лв., с които
изцяло били погасени задълженията за главница и договорна ( възнаградителна) лихва,
съгласно погасителен план. Налице бил остатък в размер на 5,09 лв., като към датата на
подаване на исковата молба- 16.01.2025 г., не били налие непогасени задължения по договор
за паричен заем № ***/20.06.2024 г.
Експертизата е приета като неоспорена от страните, като съдът счита,че същата е
обективно изготвена от в.лице притежаващо необходимата правоспособност затова.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
За да е налице правен интерес от предявения установителния иск за нищожност на
договор, то решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца и с
уважаването му да се постигне определен правен резултат. Съгласно разпоредбата на чл.9,
ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. По силата на
чл.9, ал.3 ЗПК ответника има качеството на потребител на финансова услуга по см. на § 13,
т.12 ДР на ЗЗР. Доколкото в случая се касая за защитими интереси на икономически по-
слаби участници в оборота, уреждащият тази материя Закон за потребителските кредити
предвижда редица императивни разпоредби за спазването на които съдът е задължен да
следи служебно (в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г.
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС).
В настоящия случай сключеният между договор е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК и следва да отговаря както на общите изисквания за
действителност, така и на специалните такива, предвидени в ЗПК.
Съдът счита, , че е налице валидно възникнало правоотношение между П. И. С., в
качеството й на заемател и ответника „Вива Кредит“ АД – гр. С., в качеството им на
заемодатели по силата на сключения договор за паричен заем № ***/20.06.2024 г. по
посочените по горе- параметри.
В чл.11, ал.1, т.1- т.27 ЗПК е уредено съдържанието на договора за потребителски
кредит, като в чл.22 ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
4
Съгласно чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК задължителна част от съдържанието на договора е
посочването на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се отразят взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
В чл.19, ал.1 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Според § 1,т.1 ПЗР на ЗПК, общи разходи по кредита са всички разходи, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В тази връзка, не може да се приеме механично добавяне в общите разходи на кредите
процесната неустойка.
Отделно от това обаче клаузата за неустойка е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави. Процесната неустойка от договора за паричен заем е предвидена за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител, като е
въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3-дневен от
получаване на заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на които да
отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката
очевидно не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо място горното
следва от това, че на заемателя е отпуснат заем в размер на 650, 00 лв., а уговорената и
начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в
размер на 239, 58 лв., т. е. в размер приблизително колкото е половината от главницата по
заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради което е
изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата
сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би
покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация ( чл.16 и сл. ЗПК ) и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
5
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да
се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчител не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към
поръчител съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за
тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок от усвояване на
сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност
и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до
оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение
на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, който
предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Отделно от това при изчисляване на ГПР, чл.19, ал.3 ЗПК изрично изключва плащания,
възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Тази
разпоредба идва да покаже, че освен да защити потребителя, законодателят има за цел
добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената
защита на потребителя се простира дотам, докъдето от негова страна също е налице
добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Уговорената неустойка не влиза в
противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, цели
минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна
на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск. В
настоящия случай, размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и
начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. В този
смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно чл.4, параграф , и 2 от Директива 87/102 ,
договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР,
както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
Директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният договор е сключен".
В случая, към момента на сключване на договора, предвидената в договора неустойка не се
дължи, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посоченото
задължение в тридневен срок от сключването на договора. Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10
предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която
дата на кредитора няма как да е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с
договора задължения или не. Ето защо, неустойката няма как да бъде включена в ГПР. При
сключване на Договора, ответното дружество няма как да включи в общия размер на
плащанията едно условно задължение, което не е известно дали ще възникне, тъй като
зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на задължението за
обезпечаване на кредита от ищеца.
Тази неустойка представлява сигурна печалба за кредитодателя, което увеличава
стойността на договора и води до неоснователно обогатяване за сметка на потребителя, тъй
като увеличава подлежащата на връщане сума.
Във връзка с горното, следва да се отбележи, че кредиторът има задължение и
разполага с източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя, съгласно чл.16 ЗПК и ако оценката му е лоша, вместо да сключи договор, той
6
може да откаже да предостави кредит, каквато възможност е дадена в чл.18 ЗПК. В случая,
включването на клаузата за обезпечение прехвърля риска от неизпълнение на задължението
на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху
последния и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му.
Непредставянето на обезпечение само по себе си не води до някакви вреди за заемодателя.
Такива биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на кредитополучателя за
връщане на заетата сума и невъзможност за удовлетворяване от имуществото му. Този риск,
обаче, следва да се съобрази от кредитора към момента на сключване на договора за
потребителски кредит и да намери отражение при вземането на решение за отпускането му,
а не предварително да се постави условия за предоставяне на обезпечение. В случая е
налице уговорка, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя.
Претендираната неустойка противоречи и на чл.143, ал.2 т.5 ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Отделно от това следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В случая, видно от договора и приетата по делото
експертиза, в него е посочен годишен процент на разходите, който не съответства на
действителния такъв, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата
на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно §1,т.10 ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от
представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати
неустойка при непредоставяне в срок на съответното обезпечение, платима заедно с
погасителните вноски по заема. Установява се, че задължението за неустойка не е включено
в посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки че разходите за
заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1,т.1 ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при
изчисляването му. Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други
задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, чрез предвиждане в договора на разходи за
неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР.
Предвид неточното посочване на ГПР в договора за кредит, потребителят е бил
въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директ
И. 2005/29/ ЕО. Посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите,
различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на
7
годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, което съгласно разпоредбата на 22 ЗПК води до неговата недействителност.
Отделно от това съдът счита, че таксата за експресно разглеждане, също е нищожна.
Съгласно чл.143, ал.1 ЗПП неравноправна е клауза в договор, сключен с потребител е всяка
клауза, съдържаща уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Нормата на чл.146, ал.1 ЗПП гласи, че неравноправните клаузи в
потребителски договори са нищожни, освен ако не са индивидуално уговорени. В случая
няма твърдения и доказателства за индивидуално уговаряне на оспорената от ищцата клауза.
Съдът намира, че принципът на добросъвестност е бил нарушен, тъй като кредиторът е
поставил изисквания към потребителя-длъжник да заплаща таксата за експресно
разглеждане. Действията, за които е уговорено заплащане на такса за експресно разглеждане
на кредита от длъжника е свързана с усвояването на кредита, а не за предоставяне на
допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, следователно таксата е уговорена в
разрез с императивната разпоредба на чл.10а, ал.2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може
да изисква и да събира от потребителя заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. По този начин длъжникът на практика
бива задължен да заплаща допълнително суми за такси, каквито съобразно закона не са
дължими на кредитора, поради което същата и Анексите отнасящи се към нея следва да
бъдат прогласени за нищожни.
Допълнителните такси по процесния договор по естеството си представляват такси и
поради накърняването на принципа на " добрите нрави " по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД , се
достига до значителна неравностойност на насрещните престации. Налице е заобикаляне на
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, тъй като уговорените " такса за експресно разглеждане
такса " , предвидени в договора за кредит и ОУ , са нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗД.
В случая такава неравностойност е налице, тъй като сумата, която се предоставя по така
уговорената такса, представлява допълнителна сума, която е в размер повече от половината
от размера на общата сума по отпуснатия кредит - размера на отпуснатия кредит е в общ
размер на 650,00 лева, а дължимата такса е в размер на 359,28 лева. По този начин се
нарушава принципа на добросъвестност и справедливост, и така уговорените такси са във
вреда на потребителя и води до неравновесие в правата на страните по договора.
Също така, уговорената " таксата за експресно разглеждане ", предвидена в договора за
кредит и ОУ към договора за кредит е нищожна и поради това, че се стига до нарушение на
нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26,ал.1,
пр.2 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК.
В процесния случай при определяне на ГПР по кредита, не е бил посочен разхода за
заплащане на " таксата за експресно разглеждане " , предвидена в договора за кредит и ОУ,
поради което съдът намира, че процесния договор за кредит само формално отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото в същия е посочена само общата сума,
която потребителя дължи. Размерите на посочените в договора ГПР и общо дължима сума,
не съответстват на действителните такива изводимо от задълженията, които потребителят е
поел, тъй като процента, с който би се оскъпил кредита, след като в него се включи
процесната такса ще бъде в доста по - голям размер. В конкретния случай
възнаграждението, което следва да се заплати по така уговорената такса е размер на 359,28
лева и е трябвало да бъде включено в ГПР. В този смисъл е и разпоредбата на чл.19, ал.1
ЗПК и § 1 от ДР на ЗПК, а невключването му е единствено с цел да се избегнат
ограниченията на 19, ал.4 ЗПК и ще се получи общ ГПР, надвишаващ повече от пет пъти
размерът на законната лихва за забава. При това положение нарушена се явява разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като за потребителя не съществува яснота какъв е точния размер на
задължението му и каква е общата стойност на кредита. Съгласно чл.33, ал.1 ЗПК, при
8
забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата и е недопустимо под формата на " такса " кредиторът да начислява
други, дължими от потребителите суми, различни от лихвата (Решение № 345/09.01.2019 г.
на ВКС по т.д. № 1768/2018 г., 2-ро т.о. ).
Целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата ( т.н. скрита възнаградителна
лихва ), уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК.Поетото от ищцата, в качеството й на потребител по договора за кредит задължение за
заплащане на процесната такса в размер на 359,28 лева е довело до съществено оскъпяване
на предоставения й кредит. Това задължение по естеството си представлява скрита лихва,
водеща до неоправдано от законова гледна точка обогатяване на заемодателя. Този разход е
следвало да бъде включен в ГПР, но същият не е бил взет предвид от кредитодателя при
изчисляването на ГПР по договора за кредит. Разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която е
императивна по своя характер е в защита на обществения интерес и цели потребителят да не
бъде поставен в положение, при което договорът за кредит да се явява свръх обременителен
за него. В случая обаче, предвиденото в договора за кредит допълнително плащане на
възнаграждение за поръчител, заобикаля изискването на чл.19, ал.4 ЗПК относно
максималния размер на ГПР, респективно клаузата е нищожна по смисъла на чл.19, ал.5
ЗПК. При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и е недействителен на основание чл.22
ЗПК, тъй като в него липсва действителния процент на ГПР.
Също така, непредставянето на процесната такса не води до претърпяване на вреди от
кредитора, който съгласно чл.16 ЗПК, преди сключването на договора за кредит, трябва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит спазвайки изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а рискът от невръщане на
кредита да се генерира в уговорената по договора лихва. С уговарянето на клауза,
предвиждаща разход по кредита, включващи търговската печалба и всички останали
разходи, които да надвишават 50% на годишна база от стойността на кредита, потребителя,
като по - слабата икономическа страна, е бил поставен в неравностойно положение, тъй като
същият не е имал възможност да влияе на клаузите на договора.
Договорката за заплащане на процесната клауза, при които е сключен договора за заем
е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и кредитора,
поради което същата представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЗП.
Доказателствата по делото не обуславят извод кредитът да е бил предоставен на
ищцата с оглед нейната търговска или професионална дейност, в рамките на която да е
сключен процесния договор. Напротив, ищцата попада в приложното поле на § 13, т.1 ЗЗП,
поради което се ползва с потребителска защита.
В практиката на ВКС е прието, че добросъвестността по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието
на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.
В случая в противоречие с нормите на добросъвестността са уговорената процесна
такса в полза на заемодателя под формата на скрит разход по кредита, което води до явна
нееквивалентност на престациите, като се касае за договор, с размер на действително ГПР
по - висок от размера на законната лихва по просрочени задължения, който ГПР не е обявен
на потребителя в действителния му размер, по който договор потребителят е икономически
по - слаб субект и не е могъл да влияе върху съдържанието на договора, а рискът от
неплатежоспособност остава единствено за него. Свободата на договарянето съгласно чл.9
9
ЗЗД не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по договора
за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, включително и
на добрите нрави. В случая уговорката за заплащане на процесните такси в размер повече от
половината от размера на отпуснатия кредит, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие в правата на страните по договора и до
скрито оскъпяване на кредита, като се дължи от кредитополучателя при всички положения -
независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността му или не.
На основание чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна.
С оглед неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и поради нарушаване на
изискванията на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, съдът намира, че целия договор за договор за
паричен заем №*** /20.06.2024 г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва да се
присъдят направените по делото разноски по производството. С писмената защита от страна
на процесуалния представител на ответника по отношение на адвокатското възнаграждение
на пълномощника на ищеца в размер на 1332 лв. е направено възражение за прекомерност
на основание чл.78, ал.5 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т. 2 ГПК от Наредба № 1
от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при защитаване на
материален интерес от 1000 лв. до 10 000 лв., минималния размер на дължимото се
адвокатско възнаграждение е 472, 29 лв.
В случая от страна на пълномощника на ответника се претендира заплащане на
разноски пред настоящата инстанция в размер на 1332,00 лв. представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение, който размер е прекомерен и възражението е основателно, като
същото следва да бъде намалено до сумата от 880, 00 лв.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на П. И. С. , ЕГН: **********, против „Вива
Кредит“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., че сключеният между
страните договор за паричен заем „Standart 30 plus“ № ***/20.06.2024 г. е нищожен на осн.
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., да
заплати на П. И. С. , ЕГН: ********** , направените по настоящото дело разноски в размер
на 880, 00 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
10