№ 1752
гр. Русе, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Василена В. Жекова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20254520103412 по описа за 2025 година
Д. Т. Н. заявява, че въз основа трудов договор №3/29.05.2003г., неколкократно
изменян с двустранно подписани допълнителни споразумения, изпълнявал длъжността
„***********“ в „***********“ АД.
Въпреки, че добросъвестно изпълнявал трудовите си задължения, до изтичане
уговорения в трудовия договор срок, работодателят не му изплатил дължимото
възнаграждение за м.януари 2025г., поради което на 10.03.2025г. отправил писмено
волеизявление до „***********“ АД за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие, поради забавяне изплащането на трудовото
възнаграждение.
Със Заповед №27/11.03.2025г., работодателят прекратил трудовия договор на
основание чл.327, ал.1, т.2 КТ. В акта изрично посочил, че дължи на работника обезщетения
по: чл.221, ал.1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестие и
чл.224, ал.1 от КТ – дължимо за 10 дни неизползван платен годишен отпуск.
Твърди, че до настоящия момент ответникът не е изплатил дължимите трудови
възнаграждения и обезщетения.
Позовавайки се на разпоредбите на чл.128, т.2; чл.221, ал.1; чл.224, ал.1 и чл.228 КТ
моли съда да постанови решение, с което да осъди „***********“ АД, ЕИК ********** със
седалище и адрес на управление: гр.Русе, *********, представлявано от П.И.Д. и М.Н.М. да
заплати на Д. Т. Н. с ЕГН ********** с адрес по чл.51 ГПК: гр.Русе, ****** сумите: 500
лева, частично от 1500 лева – дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за месец
януари 2025г.; 500 лева, частично от 1500 лева – дължимо и неплатено нетно трудово
възнаграждение за месец февруари 2025г.; 150 лева, частично от 500 лева – дължимо и
1
неплатено нетно трудово възнаграждение за периода 01.03.2025г. – 09.03.2025г.; 500 лева,
частично от 1800 лева – дължимо и неплатено обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестие и 400 лева, частично от 1500
лева – дължимо и неплатено обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 10 дни неизползван платен
годишен отпуск, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.06.2025г. до
окончателното им изплащане.
Претендира разноски по делото.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът „***********“ АД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи, досежно частичната неоснователността на ищцовите
претенции.
Не оспорва следните обстоятелства: наличието на трудово правоотношение между
страните, прекратено на 10.03.2025г. на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ; неизплатено трудово
възнаграждение, към момента на прекратяване на трудовия договор, както е неизплатения
обезщетения по чл.221, ал.1 КТ и чл.224, ал.1 КТ за 10 дни неползван платен годишен
отпуск.
Оспорва претенциите по размер.
Поддържа, че дължимите на ищеца суми, след приспадане законоопределените
удръжки са в следните размери: 982.49 лева – за м.януари; 982.82 лева – за м.февруари и
1756.32 лева – за м.март, последното формирано от: 1266.55 лева – обезщетение по чл.221,
ал.1 КТ, 575.71 лева – обезщетение по чл.224, ал.1 КТ и трудово възнаграждение за два
отработени дни.
Твърди, че ищецът има задължения към „***********“ АД в общ размер 10 975.14
лева, които произтичат от получени от него суми в брой на касата срещу представени
фактури за гориво. Пояснява, че получените суми не са одобрени от главен счетоводител и
представляващ дружеството. Счита, че приложените към отговора на исковата молба РКО не
могат да бъдат признати за разход без данни за изминат пробег на автомобила и нормативно
определените му разходни норми за гориво. По тази причина тези документи и фактурите
към тях били осчетоводени като вземания в сметка 4983 партида Д. Т. Н..
По изложените съображения ответникът предявява възражение за прихващане за
вземането им срещу Д. Т. Н. за сумата 3700.09 лева, представляваща неоснователно
получени от ищеца суми от дружеството, без законно основание.
След преценка на доказателствата по делото, съобразявайки нормативните
актове, регламентиращи процесните отношения, съдът прие за установено от
фактическа страна, следното:
Страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение основано на
договор №3/29.05.2003г., по силата на който Д. Т. Н. заемал длъжността „***********“ в
„***********“ АД.
Със Заповед №27/11.03.2025г., работодателят прекратил трудовия договор на
основание чл.327, ал.1, т.2 КТ. В акта изрично посочил, че дължи на работника обезщетения
по: чл.221, ал.1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестие и
чл.224, ал.1 от КТ – дължимо за 10 дни неизползван платен годишен отпуск.
2
Във връзка с възражението за прихващане, ответникът прилага РКО, издадени в
периода м.февруари 2024г. – м.април 2024г., ведно с фактури и платежни документи. С
„Указание“ от 13 януари 2014г., председателя на СД – П.Д. задължил всички служители,
които съставят и подписват първични счетоводни документи, между които РКО, освен
изискуемата по закон задължителна информация да попълват всички реквизити във
формулярите, а към първичните счетоводни документи, свързани с касови операции да
прилагат документ, който да оправдава разхода – фактура, складова разписка и др. и да не се
изплащат суми без подпис на главен счетоводител и ръководител, а документите към тях да
не се осчетоводяват. В о.с.з. процесуалният представител на ответника заявява, че по всяка
вероятност трудовото възнаграждение за спорния период е платено, тъй като е издадено
удостоверение за получено брутно трудово възнаграждение (лист101).
В хода на производството е допуснат разпита на: Н. Д. Ш., Д. П. Н., Д. С. С. и Б. Т. Г.,
които изнасят данни относно трайно утвърдената в дружеството практика, свързана с
отпускане парични средства на шофьорите за зареждане гориво, а именно: При заявка,
диспечерът уведомявал шофьора и му указвал, обекта, на който трябва да отиде, като му
предоставял пътен лист, товарителница и при нужда - експедиционна бележка. Някой от
представляващите дружеството – П.Д. или М.М., или св.Н. Д. Ш. (член на Съвета на
директорите), нареждал устно на касиера да предостави на шофьора конкретна сума и въз
основа устното разпореждане, касиерът издавал РКО и изплащал съответната сума. След
като зареди гориво за предоставената сума, шофьорът прилагал фискален бон и фактура от
бензиностанцията, чийто номер се вписвал в РКО. Св.Ш. заявява, че ако в касата на
дружеството няма налични финансови средства, давал необходимата сума на шофьора, а
последният отчитал фактурата на него.
Св.Н. (главен счетоводител) заявява, че през 2024г. работила основно с фактури за
гориво. Д. С. (касиер) събирала фактурите в папка и в края на месеца ги предоставяла за
осчетоводяване. На всяка фактура бил записан разхода, за който се отнася, в конкретния
случай – за автомобила, за който се отнася. В РКО се вписвали имената на шофьора,
автомобила, фактурата, номер и дата. Товарителниците и пътните листи се предавали на
диспечера, който отговарял за приемането на заявките и разпределянето на шофьорите до
съответните обекти. До 2019г. служител на дружеството отговарял за транспорта – засичал
изминатите километри, отчитал пътните листи и наблюдавал разходите за гориво. След
2019г. тази длъжност била закрита и съпоставянето между товарителници, пътни листи и
счетоводни документи се извършвало само ако някой от изпълнителните директори, изрично
поиска. Свидетелите твърдят, че според организацията в дружеството отпускането на
парични средства в брой, от касата на шофьорите за зареждане гориво на управляваните от
тях камиони, става по устно разпореждане (лично или по телефона) от управляващите – Д.,
М. и Ш.. Те решавали на кого, каква сума да бъде дадена. Разпорежданията се отправяли към
касиера. Главният счетоводител на подписвал РКО, тъй като не се разпореждал с паричните
средства. Осчетоводявал фактурите за гориво, включвал ги в справката – декларация и в
дневника за покупки по ДДС и предоставял тези отчети на НАП. Св.Н. твърди, че е
възможно да има фактури, които поради неин пропуск не са включени в дневниците за
3
покупки и справката – декларация по ДДС, но са осчетоводени. Във всеки РКО бил посочен
номера на фактурата за гориво. Поддържа, че при ревизия на НАП, проведена през м.юли
2024г., обхващаща периода 2019г. – м.юли 2024г. не били констатирани нарушения на
законодателството. По повод удостоверение на лист 101 заявява, че възнагражденията на
ищеца за периода м.януари – м.март 2025г. не са били изплатени до 04.03.2025г. (датата на,
която е прекратено трудовото й правоотношение).
С оглед установяване претенциите по размер е възложена и приета, неоспорена от
страните съдебно – счетоводна експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно и
обективно. След извършена справка в счетоводството на ответното дружество и ТД НАП
Варна – офис Русе, вещото лице е установило размера на последното брутно трудово
възнаграждение, начислено на ищеца за последния пълен месец – 1097.22 лева; дължимите
на работника трудови възнаграждения за процесния период, в нетен размер: 982.49 лева – за
м.януари 2025г., 982.82 лева – за м.февруари 2025г., 98.29 лева – за м.март 2025г.;
обезщетението по чл.221, ал.1 КТ в нетен размер – 1139.90 лева; обезщетението по чл.224,
ал.1 КТ – 517.95 лева. Експертът сочи, че работодателят начислил на Д. Н. задължения,
осчетоводени по сметка 4983 в общ размер 11 015.14 лева. Тези задължения били формирани
от стойността на: ръкавици – 11.18 лева, командировка – 40 лева и гориво – 10 963.96 лева.
Констатирано е, че съставените РКО касаят само дейността на предприятието, но в тях били
посочени само номера на фактурата и датата на издаване, без да е указано натурално и
стойностно изражение на стопанската операция. От приетото допълнително заключение е
видно, че фактурите, вписани в разходните касови ордери, с които на ищеца са предоставени
суми за гориво, са включени в дневниците за покупки и е ползван данъчен кредит.
Изключение от това правят само три от фактурите на обща стойност 900.01 лева.
В о.с.з. е допуснато изменение на претенциите, до посочените в експертизата нетни
размери.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум съдът
квалифицира правно предявените, обективно съединени искове по чл.128 и чл.221, ал.1 КТ,
чл.224, ал.1 и чл.86 от ЗЗД.
По иска с правно основание чл.128 КТ:
Визираната разпоредба регламентира основното задължение на работодателя – да
заплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение. Нормата на
чл.245 КТ гарантира, при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения от
работника/служителя, ежемесечно изплащане на трудовото възнаграждение в размер на
минималната работна заплата установена за страната, като разликата до пълния размер на
договорената между страните заплата остава изискуема и се изплаща ведно със законната
лихва.
Основателността на иска предполага кумулативно наличие на следните
предпоставки: страните да са били обвързани от трудово правоотношение през съответния
период, ищецът да е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения и работодателят да
не е изпълнил законовото си задължение.
4
Не се спори, че страните са били обвързани от трудово правоотношение и в спорния
период Д. Т. Н. е полагал труд. В разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ е предвидено, че трудовото
възнаграждение се изплаща лично на работника по ведомост или срещу разписка или по
писмено искане на работника - на негови близки или се превежда по посочена от работника
банкова сметка. Доводите за изплатено трудово възнаграждение, основани на удостоверение,
издадено през м.август 2025г., в което представляващият дружеството М.М. потвърдил, че
ищецът е получил брутно трудово възнаграждение за периода м.януари – м.март 2025г. са
несъстоятелни. Работодателят не е ангажирал писмени доказателства за извършено плащане
преди или в хода на процеса, съобразно посочената правна норма, поради което претенциите
се явяват основателни.
Предвид заключението на приетата по делото икономическа експертиза, съдът намира
искът за доказан. „***********“ АД следва да заплати на Д. Т. Н. трудово възнаграждение в
нетен размер, както следва: 982.49 лева – за м.януари 2025г., 982.82 лева – за м.февруари
2025г., 98.29 лева – за м.март 2025г.
По иска с правно основание чл.221, ал.1 КТ:
Нормата урежда правото на работника или служителя на обезщетение поради
неспазен срок на предизвестие от страна на работодателя в хипотезата на чл.327, ал.1, т.2,
т.3 и т.3а КТ, какъвто е настоящия случай. Обезщетението е в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за срока на предизвестие при безсрочни
трудови правоотношения.
Изводът за дължимостта обезщетение на посоченото правно основание следва и от
изявлението на работодателя, обективирано в заповедта за прекратяване на трудовия
договор.
Според заключението на приетата по делото експертиза, същото възлиза на 1139.90
лева – нетен размер. Претенцията като основателна и доказана, следва да бъде уважена.
По иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ:
Безспорно е, че при прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът не ползвал
полагаемия платен годишен отпуск, като в издадената от ответното дружество заповед,
изрично е отбелязано, че се дължи обезщетение на посоченото правно основание за 10 дни
неизползван платен годишен отпуск. Основавайки се на приетото по делото заключение,
съдът приема, че обезщетението възлиза на 517.95 лева.
Върху главниците следва да се присъди законна лихва, считано от датата на
предявяване на иска – 10.06.2025г. до окончателното им изплащане.
По възражението за съдебно прихващане със сумата 3700.09 лева:
Според правната теория и съдебната практика, възражението за прихващане е
средство за защита на ответника срещу предявения иск, като максималният полезен
резултат, който той може да постигне е отхвърляне на иска поради погасяване на вземането
по него чрез прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца. Процесуалното право
да се предяви възражение за прихващане е елемент от правото на защита на ответника в
процеса. Процесуалните предпоставки са свързани с наличието на висящ процес по
ищцовото вземане и правният интерес на ответника, обусловен от твърдяните с
5
възражението за прихващане вземане и компенсационно право, както и погасяването на
двете насрещни права в резултат на прихващането. От друга страна, като процесуално
действие, възражението за прихващане е насочено към съда и е искане за разрешаване на
спора по прихващането и отхвърляне на иска. Затова възражението за прихващане може да
бъде основателно или неоснователно. Като разпростира силата на пределите на решението и
относно възражението за прихващане, ГПК в чл.298, ал.4 сочи, че вземането, предявено с
възражението за прихващане става ликвидно, даже преди това да е било спорно. Съобразно
разясненията, дадени в т.1 на ТР №2/18.03.2022г. по ТД №2/2020г. на ОСГТК, „При уважено
възражение за прихващане, признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с
обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е.
когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е
настъпила ликвидността е без значение.“.
Във връзка с горното, съдът е длъжен да разгледа възражението за прихващане като
обсъди всички факти и доказателства, отнасящи се до вземането на ответника, тъй като ако
се окаже, че вземането на ищеца съществува, при постановяване на решението съдът трябва
да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на насрещното вземане на
ответника и в зависимост от основателността му, да отхвърли въз основа на него изцяло или
отчасти предявения иск.
Ответникът твърди, че ищецът е получил в брой на касата на дружеството сумата
10 975.14 лева без законово основание и одобрение от ръководител (представляващ
дружеството).
Съдът намира възражението за неоснователно по следните съображения: От
релевираните в хода на производството доказателства бе установено, че претендираните от
работодателя парични средства са предоставени на ищеца по устно разпореждане на
представляващ дружество и с тях е заредено гориво. Във всеки РКО е посочена фактура,
придружена от фискален бон, чиято стойност съответства на отпуснатата сума. Парите са
предоставени по установения от работодателя ред и са усвоени по предназначение от
служителя – за зареждане гориво на камиони на дружеството. Ищецът не би могъл да носи
отговорност за неправилно оформен от касиера РКО или за незаконосъобразно създадена от
работодателя организация на документооборота в дружеството.
С оглед изложеното, възражението за прихващане се явява неоснователно.
По разноските:
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са
направените от ищеца разноски по делото в размер на 372 лева.
Пълномощникът на ищеца е поискал определяне и присъждане възнаграждение при
условията на чл.38, ал.2 от ЗА. Представил е договор за правна защита и съдействие, в който
е обективирано изявление, че на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, процесуалният
представител е оказал безплатна правна услуга на материално затруднено лице. Налице са
предпоставките за присъждане възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и
съдействие и основание за ангажиране отговорността на насрещната страна относно
разноските за процесуално представителство на ищеца. Съдът счита, че следва да присъди
6
на адвокат В. М. В. възнаграждение в размер на 1015 лева, съобразено с фактическата и
правна сложност на спора; извършените от пълномощника процесуални действия и цената
на обективно съединените претенции.
Съобразно разпоредбата на чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на
РРС сумите: 550 лева – възнаграждение на вещо лице и 182.54 лева – държавна такса.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***********“ АД, ЕИК ********** със седалище и адрес на управление:
гр.Русе, *********, представлявано от П.И.Д. и М.Н.М. да заплати на Д. Т. Н. с ЕГН
********** с адрес по чл.51 ГПК: гр.Русе, ****** сумите: 982.49 лева, частично от 1500
лева – дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за месец януари 2025г.; 982.82
лева, частично от 1500 лева – дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за месец
февруари 2025г.; 98.29 лева, частично от 500 лева – дължимо и неплатено нетно трудово
възнаграждение за периода 01.03.2025г. – 09.03.2025г.; 1139.90 лева, частично от 1800 лева –
дължимо и неплатено обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестие и 517.95 лева, частично от 1500 лева – дължимо и
неплатено обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 10 дни неизползван платен годишен отпуск,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.06.2025г. до окончателното им
изплащане и 372 лева – разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователно възражението на „***********“ АД, ЕИК
********** за прихващане на вземане на ищеца със сумата 3700.09 лева.
ОСЪЖДА „***********“ АД, ЕИК ********** да заплати на адвокат В. М. В.
сумата 1015 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „***********“ АД, ЕИК ********** да заплати по сметка на РРС сумите:
550 лева – възнаграждение на вещо лице и 182.54 лева – държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7