Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1220
10.04.2020
година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV
граждански състав, в публично заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 15680 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК
въз вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за установяване на задължения на ответника в размер на 1 233.47 лева главница по
договор за паричен заем № ****., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, 167.33 лева договорна лихва за периода
от 18.06.2018г. до 14.01.2019г., 45 лева
такса разходи, 952.40 лева неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, 89.78
лева обезщетение за забава за периода от 19.06.2018г. до 02.07.2019г., ведно със законната лихва, считано от
02.07.2019г. до изплащане на вземането. Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника
бил сключен договор за паричен заем, с чиста стойност на заема- 1500 лева и
договорна лихва от 251 лева, платими на 10 равни месечни погасителни вноски.
Заради забавата в плащанията на длъжника е начислена и такса разходи за
изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения и др. в размер на 45
лева. Съгласно клаузите на договора, длъжникът се задължил в 3-дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на кредитора обезпечение на
задълженията му по договора, а именно две физически лица- поръчители или
банкова гаранция за предвидения в договора срок. Поради неизпълнение на
задължението на длъжника, съгласно уговореното от страните, на същия е
начислена неустойка за неизпълнение в размер на 1190.50 лева, платима на 10
равни части. Към момента били извършвани плащания в размер на общо 588.30. На
01.12.2018г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010г. сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е
кредиторът, с което са прехвърлени дължимите вземания, ведно с всички
привилегии и обезпечения. Иска се уважаването на претенциите и присъждането на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от назначение особен представител, с който се оспорват исковете.
Възразява се срещу представителната власт на служителя на заемодателя да сключи
договора, за нищожност на клаузата за неустойка и относно размера на
вземанията. Оспорва се материлноправната легитимация на ищеца предвид липсата
на съобщаване за цесията.
След преценка на събраните по делото доказателства и във
връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Относно допустимостта на исковете:
Производството
е инициирано с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от кредитора „Агенция за
събиране на вземания“ ООД срещу А.А.Р., по което е образувано ч. гр. дело
№ 10992/2019 г. на ПРС. В полза на заявителя е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение за процесните суми, както и за разноските.
Заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението. Исковете са предявени в преклузивния срок, поради
което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Съдът намира за
безспорно установени по производството следните обстоятелства:
Между „Изи
асет мениджмънт“ АД и ответника е подписан договор за паричен заем от
20.03.2018г. С посочения договор на ответника по производството е предоставена
заемна сума в размер на 1500 лева (получена съгласно чл. 3, ал. 2 от същия).
Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент
по заема е 35.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) 41.88 %. Заемателят
се е задължил да върне сумата в срок до 14.01.2019 г., на 10 месечни
погасителни вноски в размер на 175.10 лева всяка, като общия размер на всички
плащания е записан на 1751.00 лева. Съгласно
чл. 4, ал. 1 от процесния договор заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения – две физически лица – поръчители, който да отговарят на определени
условия или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя. В чл. 4, ал. 2 е
уговорено, че при неизпълнение на задълженията по чл. 4 се дължи неустойка в
размер на 1190.50 лева, която се разсрочва на равни части към всяка вноска и по
този начин увеличава размера й с 119.05 лева.
Вземанията
по процесния договор са цедирани от „Изи асет мениджмънт“ АД на „Агенция за събиране
на вземания“ ООД съгласно рамков договор за прехвърляне на парични вземания от
16.11.2010 г. и приложение № 1 от 01.12.2018 г. към него. Съдът намира
представените документи за достатъчни доказателства за установяване
извършването на цесията. Представено е пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /лист 17/.
Представено е и уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от ищеца, което е редовно
връчено от длъжника-ответник заедно с преписа от исковата молба на основание
чл. 47, ал. 5 ГПК. Уведомяването се установява да е станало след подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, но същото следва да се вземе предвид от съда
съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д.
1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен
иск по чл. 422 ГПК.
Ето защо
ищецът е материлноправно легитимиран да претендира всички вземания по договора
за паричен заем.
Относно
действителсността на процесния договор за заем:
„Изи асет мениджмънт“
АД представлява финансова институция по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Дружеството е вписано в регистъра на финансовите
институции съгласно чл.3а, ал.1 от Закона за кредитните институции. Това
означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Въз основа
изложеното се налага извод, че сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски
кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 35 %. Липсва
обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Т. е. не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето - върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното
й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и
защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се
прилага изискването за предоставяне информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е
относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която разпоредба се възразява да е нарушена. Без значение дали
лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са
посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено.
В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент. Никъде в договора
не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може
да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент
и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер от 35 %. В
този смисъл съдът намира, че действително е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
Не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В
контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – "Обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя,
които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща
дължима сума по договора е записана 1751 лева, но тя не съответства на реално
дължимата, тъй като в нея не са включени допълнителните плащания, които
потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща предоставянето
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно
не води до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото
на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента
на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за
отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това
предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и
включена в месечните погасителни вноски. По този начин неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането
на всички задължения (каквото се иска и в настоящото производство) се получава едно
допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на
разходите от 41.88 % и общата дължима сума– 1751 лева не отговарят на действителните
такива.
Посочването
в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във
вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл Решение
№ 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Следователно
процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът
следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при
обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците на тази
недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност
по кредита, но не и лихви или други разходи.
От
представените доказателства се установява, че е налице неплатена главница, но
тя не може да бъде установена за дължима в настоящото производство, тъй като би
се стигнало до подмяна на основанието на вземането. Исковете по чл. 422,
вр. с чл.
415 ГПК следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите
в заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата на същото основание. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното обогатяване– при липсата на
основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е
получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение
с оглед действителен договор за кредит, за което е била издадена и заповедта за
изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Ето защо предявените искове
следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис– сграда
„Лабиринт”, ет. 2, офис 4, срещу А.А.Р.,
ЕГН ********** искове за ПРИЗНАВАНЕ
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.А.Р. дължи на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, следните суми: 1233.47 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен
заем от 20.03.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени, съгласно Приложение 1 от 01.12.2018 г. към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010г., сключен с „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто
правоприемник е „Агенция за събиране на вземания” ЕАД; договорна лихва в размер на 167.33 лева за периода 18.06.2018г.–
14.01.2019г.; такса
разходи в размер на 45.00 лева /четиридесет и пет лева/; неустойка в размер на 952.40
лева
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство на две
физически лица или банкова гаранция, за
периода 18.06.2018г.– 14.01.2019г.; обезщетение
за забава в размер на 89.78 лева за периода 19.06.2018 г.-02.07.2019г.; ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда–
02.07.2019 г. до окончателното й погасяване, за които суми е
издадена Заповед № ****.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 10992/2019
г. на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
/Тоско Ангелов/
Вярно с оригинала.
Р.М.