Решение по к. адм. дело №2618/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.72, ал.4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

И. В. К.- мл. полицейски инспектор в Районно управление (РУ) – С. в Областна дирекция на МВР (ОД на МВР) – [област], представляван от юрисконсулт И. П.- пълномощник, обжалва Решение №4195 от 30.09.2025г. по гражданско дело №20255330108987 (8987) по описа на Районен съд- [област] за 2025г., ХI-ти граждански състав, с което е отменена Заповед за задържане на лице с Рег.№330зз-45 от 14.04.2025г., издадена от жалбоподателя К., с която заповед, на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, е разпоредено задържането на И. З. А., [ЕГН], за срок от 24 часа.

Претендира се отмяна на решението поради неправилност и постановяване на решение по същество, с което да се потвърди процесната заповед, присъждане на направените разноски по делото, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. При евентуално отхвърляне на жалбата, се възразява разноските за адвокатско възнаграждение в настоящето производство (на ответника) да бъдат намалени под възнаграждението за защита по дела от подобен характер, съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (Наредба №1/09.07.2004г.), при съобразяване с Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024г., постановено по дело С-438/22. Алтернативно, разноските за адвокатско възнаграждение да бъдат намалени до размера за защита по дела от подобен характер, съгласно Наредба №1/09.07.2004г.

Ответникът по делото- И. З. А.- не се явява и не се представлява в съдебно заседание. Чрез адвокат А. С.- пълномощник е подаден отговор на касационната жалба, според който отговор жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции, включително адвокатско възнаграждение. По делото постъпва молба с Вх.№21993 от 18.12.2025г. от адвокат С., с която завява искане за отлагане на делото за друга дата; представя договор за правна защита и съдействие, както и списък на направените разноски по чл.80 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), чийто размер е общо 1 510,00 лева.

Окръжна прокуратура- [област], чрез прокурор А. А., дава заключение за неоснователност на жалбата.

Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във връзка с касационните основания по чл.209 от АПК, констатира следното:

Касационната жалба е подадена в предвидения законен срок и от страна по първоинстанционното производство, за която решението е неблагоприятно, поради което се явява допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съдът намира за установено по делото, въз основа на фактическите констатации на първоинстанционния съд и приетите по делото доказателства, че е образувано досъдебно (бързо) производство (ДП) №146 по описа на РУ- С. в ОД на МВР- [област] за 2025г. (прокурорска преписка №4601 по описа на Районна прокуратура (РП) [област] за 2025г.), на основание чл.356, ал.3 от Наказателно-процесуалния кодекс (ПНК), с оглед данни за извършено на същата дата престъпление по чл.131, ал.1, т.12, във връзка с чл.130, ал.2 от Наказателния кодекс НК).

Производството е образувано за това, че на 14.04.2025г. в [населено място], по хулигански подбуди И. З. А. е причинил на две лица- А. Г. Е., [ЕГН], и Б. А. Е., [ЕГН], леки телесни повреди, изразяващи се в причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето.

Отново на 14.04.2025г. от ответника И. З. А. е снето писмено обяснение от жалбоподателя И. В. К. и предвид приетото за установено наличие на данни, че А. е извършил престъпление по чл.131, ал.1, т.12, във връзка с чл.130, ал.2 от НК, е издадена процесната заповед, с която И. А. е задържан за срок от 24 часа.

Районният съд правилно възприема фактическата обстановка по делото и на базата на верните фактически констатации постановява правилно решение, като отменя процеснота заповед, предвид констатираните незаконосъобразност и необоснованост на същата.

Съображенията, мотивирали решението на районния съд, се споделят от настоящия състав на съда, поради което повторното им излагане не е необходимо. Още повече, че с нормата на чл.221, ал.2, пр.2 от АПК е предвидена възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

Що се отнася до възраженията в касационната жалба, то същите са неоснователни.

Съгласно чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление.

А съгласно чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР, в заповедта по чл.72, ал.1 се посочват фактическите и правните основания за задържането, което задължение, както правилно е прието от районния съд, не е спазено от жалбоподателя.

Както в цитираната в жалбата, предмет на разглеждане в производството пред районния съд, практика на Върховния административен съд (ВАС) по аналогични случаи, така и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), също по аналогични казуси, се приема, че непосочването на фактическите основания за задържането са достатъчно и самостоятелно основание за отмяна на такава заповед.

Съгласно даденото разрешение в §43 от Решение на ЕСПЧ, Четвърто отделение, от 24.06.2014г. по делото П. и П. срещу България (жалби№ 50027/08 и №50781/09), Подпараграф (в (с)) на чл.5, §1 (от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, известна и като Европейска конвенция за правата на човека (ЕКПЧ)) разрешава лишаване от свобода само във връзка с наказателно производство. Що се отнася до “основателното подозрение“, което се изисква съгласно посочената разпоредба, Съдът (ЕСПЧ) подчертава, че фактът, че жалбоподателят не е бил обвинен или предаден на съдебната власт не означава непременно, че целта на задържането му не е в съответствие с тази разпоредба. Подпараграф (в (с)) на чл.5, §1 не предполага, че полицията е трябвало да получи достатъчно доказателства за повдигане на обвинение. Въпреки това изискването подозрението да се базира на разумни основания формира съществена част от предпазната мярка срещу произволни арести и задържания. За да има основателно подозрение, трябва да има факти или информация, които биха убедили обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило престъпление. Накрая Съдът (ЕСПЧ) отбелязва, че подозрението трябва да се отнася до конкретно престъпление.

А съгласно §46 от посоченото решение на ЕСПЧ, Съдът отбелязва, че чл.5, §1 (в (с)) изисква лицето да е задържано по “обосновано подозрение“, че е извършило престъпление. Т. подозрение не може да бъде общо и абстрактно. Както бе споменато по-горе (виж §43), това означава, че трябва да има факти или информация, които биха убедили обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило определено престъпление.

Съответно, задържането на лице по реда на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР следва да е обосновано с конкретни данни за извършване на престъпление от това лице или с конкретни данни за съпричастност на лицето към извършването на конкретно престъпление.

В процесната заповед е отразено, че задържането на И. А. е “За извършено престъпление по чл.131, ал.1, т.12 от НК – Нанасяне на лека телесна повреда по хулигански подбуди – Образувано БП – 146/2025г.“, но не са посочени конкретни фактически данни за това.

При липсата на конкретно посочени фактически основания, правилно и законосъобразно от районния съд е прието за установено, че не се установяват материалноправните предпоставки по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР и приложената спрямо И. А. ПАМ не съответства на предвидените от закона цели – да се предотврати извършването на престъпление или укриването на дееца.

Изложените в касационната жалба съображения, както и съдържащите се материали по ДП №146 по описа на РУ – С. в ОД на МВР - [област] за 2025г. (прокурорска преписка №4601 по описа на РП- [област] за 2025г.) не преодоляват липсата на фактически основания именно в процесната заповед.

Ето защо, като постановява отмяната на процесната заповед, районният съд постановява решението си при правилно прилагане на закона и оспореното по делото решение е правилно. Също така, решението на районния съд е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед очерталия се изход на делото, искането за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение в полза на жалбоподателя е неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение.

В полза на ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, а предвид изрично заявеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, настоящият състав на съда съобрази следното:

Според чл.78, ал.5 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Според чл.36, ал.2 от ЗАдв, размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента; размерът на възнаграждението трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, каквато в случая се явява Наредба №1/09.07.2004г. Съгласно установеното от нормата на чл.8, ал.2, т.3 от Наредба №1/09.07.2004г., за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без материален интерес по ЗМВР възнаграждението е 750,00 лв.

Според точка 3. от Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №6/2012г., ОСГТК, докладчик съдиите Е. Ч. и А. Б., при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §2 от Наредба №1/09.07.2004г. (отменена разпоредба) ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

По Договор за правна защита и съдействие от 18.12.2025г. ответникът А. заплаща адвокатско възнаграждение от 750,00 лв. в брой.

С оглед на извършените процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото и при съобразяване с разрешенията, направени в Решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024г. по дело С-438/22, настоящият състав на съда намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно.

Най-сетне, следва да бъде съобразено, че с Решение №4195 от 30.09.2025г. на И. З. А. са присъдени разноски, както следва: 10,00 лева – държавна такса и 750,00 лева - адвокатско възнаграждение, както и че е в сила Законът за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ).

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №4195 от 30.09.2025г. по гражданско дело №20255330108987 (8987) по описа на Районен съд- [област] за 2025г., ХI-ти граждански състав, с което е отменена Заповед за задържане на лице с Рег.№330зз-45 от 14.04.2025г., издадена от И. В. К.- мл. полицейски инспектор в Районно управление – С. в Областна дирекция на МВР – [област], с която заповед, на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, е разпоредено задържането на И. З. А., [ЕГН], за срок от 24 часа.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – [област] да заплати на И. З. А., [ЕГН], сумата от 383,47 (триста осемдесет и три цяло и четиридесет и седем стотни) евро, представляваща направените по делото разноски.

Решението е окончателно.