РЕШЕНИЕ
№ 504
гр. Пловдив, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20215300501879 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Панайот Волов” №29, ет.3, чрез пълномощника му по делото юрк.
Й. М., против Решение №260084 от 22.04.2021г., постановено по гр.д. №194/2020г.,
по описа на Районен съд- Карлово, с което са отхвърлени предявените от
дружеството против Д.М. Т., ЕГН **********, искове за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500 лв.-
главница, дължима по договор за паричен заем №5445356 от 06.06.2018г., сключен с
„Вива кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол
на просрочени задължения” ЕООД с Приложение №1 от 01.04.2019г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК- 10.09.2019г.; сумата от 87,61
лв. – договорна лихва за периода 06.07.2018г.-03.03.2019г.; сумата от 236,25 лв.-
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение;
сумата от 236,25 лв.- такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем; сумата от 245 лв.- разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
1
по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №1329/2019г. на Районен съд- Карлово. В жалбата
са изложени доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и
постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени.
В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна- Д.М. Т. от
с. ************, ЕГН **********, чрез назначения й особен представител по
делото адв. Б. Н.- Д., с който се иска обжалваното решение да бъде
потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно чл.269, изр. второ от ГПК
следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във
въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по
същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни искове с правно
основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 и
ал.2, чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 99 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът Д.М. Т. дължи на ищеца „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД следните суми: сумата от 500 лв.- главница, дължима
по договор за паричен заем №5445356 от 06.06.2018г., сключен с „Вива кредит“
ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД с Приложение №1 от 01.04.2019г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК- 10.09.2019г.; сумата от 87,61 лв. – договорна
лихва за периода 06.07.2018г.-03.03.2019г.; сумата от 236,25 лв.- неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение; сумата от 236,25
лв.- такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем;
сумата от 245 лв.- разходи за извънсъдебно събиране на задължението; за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч. гр.
2
дело №1329/2019г. на Районен съд- Карлово.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на
06.06.2018г. между ответника Д. Т., в качеството на заемател, и „Вива кредит“
ООД, като заемодател, е бил сключен договор за паричен заем №5445356, въз основа
на който заемодателят е предоставил на заемателя заем в размер на 500 лв., при
следните условия: срок- 9 месеца, брой вноски- 9 с посочени падежни дати, размер на
вноската- 91,54 лева, при фиксиран годишен лихвен процент- 40,28 %; годишен
процент на разходите- 49,44 %; обща сума, дължима от потребителя заедно с таксата
за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема- 823,86 лева. В
чл.1, т.3 от договора е уговорено заплащане от заемателя на такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на заема в размер на 236,25 лв., която
се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски. В чл.4.1 от договора е
предвидено задължение за заемателя в тридневен срок от сключване на договора да
предостави обезпечение- поръчител- физическо лице, което да отговаря на
посочени в договора изисквания, или банкова гаранция. Съгласно чл.4.2 от
договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 236,25 лв., която се
заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски, като общата дължима от
потребителя сума по договора заедно с неустойката е в размер на 1060,11 лв. На
01.04.2019г. между „Вива кредит“ ООД, като продавач- цедент, и ищцовото
дружество, като купувач- цесионер, е било подписано Приложение №1 към договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 01.12.2016г., съгласно което
вземането на „Вива кредит“ ООД по сключения с ответника договор е било
прехвърлено на ищеца. По делото е представено пълномощно, с което цедентът
„Вива кредит“ ООД е упълномощил цесионера „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД от негово име да уведомява съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД
длъжниците, чийто вземания са прехвърлени Приложение №1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016г. Към
исковата молба е приложено уведомление, изхождащо от ищеца „Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, адресирано до ответника, с което го
уведомява за извършеното прехвърляне на вземането, като по делото не се твърди
и не се ангажират доказателства същото да е било връчено на ответницата преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Посоченото
уведомление, ведно с исковата молба и приложените към нея писмени
доказателства, вкл. пълномощното, потвърждението за сключената цесия,
изхождащо от „Вива кредит“ ООД, договора за цесия и извлечение от
приложението към него, са били връчени на ответника, чрез назначения му особен
представител, в хода на делото, като този факт, който е от значение да
спорното право, следва да се вземе предвид при постановяване на решението
3
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК. Доколкото длъжникът не е бил
открит на посочения от него адрес, поради което му е назначен особен
представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК, то така извършеното връчване на
особения представител следва да се приеме, че представлява надлежно уведомяване
на длъжника- ответник /в този смисъл- Решение №198 от 18.01.2019г. на ВКС по
т.д.№193/2018г., І т.о./. Тъй като действията по съобщаването на цесията на
длъжника не са от личен и незаместим характер, то няма пречка предишният
кредитор да упълномощи и друго лице, вкл. цесионера, да ги извърши от
негово име. Ето защо следва да се приеме, че ответникът е уведомен по
надлежния ред от пълномощник на предишния си кредитор за прехвърлянето на
вземанията. В този смисъл е налице и съдебна практика- /Решение №123 от
24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г. ІІ т.о./. Не могат да бъдат споделени
съображенията на първоинстанционния съд, че цесията следвало да бъде съобщена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, а съобщаването й в хода на делото не следвало да се отчита като
новонастъпил факт. Цитираната в подкрепа на това становище съдебна практика е
неотносима, тъй като т.10б от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. на
ОСГТК на ВКС, както и Определение №492/30.07.2014г. на ВКС по т.д.
№3933/2013г., се отнасят за различна от процесната хипотеза, а именно- за
настъпило частно правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение,
когато заявлението за издаването й е било подадено от цедента, като е
разрешаван въпросът дали последният е легитимиран да предяви в тази ситуация
иска по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на вземането. В настоящия случай
заявлението по чл.410 от ГПК, респ. искът по чл.422, ал.1 от ГПК, са подадени
от цесионера преди надлежното уведомяване на длъжника за цесията, като за тази
хипотеза е налице трайна съдебна практика, че съобщаването на цесията на
длъжника в хода на исковото производство следва да бъде зачетено като факт от
значение за спорното право по смисъла на чл.235, ал.3 от ГПК, като се приеме, че
същата е породила действие спрямо него /в този смисъл- Решение №114 от
07.09.2016г. на ВКС по т.д.№362/2015г.; Решение №3 от 16.04.2014г. на ВКС по
т.д.№1711/2013г.; Решение №78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д.№2352/2013г./.
В отговора на исковата молба са наведени доводи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор за заем, а и доколкото съгласно
разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за такива в договор,
сключен с потребител, то следва да се извърши проверка за неговото съответствие
с императивните разпоредби на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред
които са и тези на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК
4
договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по
кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е
налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче
не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 500 лв., а срокът за
връщането й е 9 месеца, то общата дължима от потребителя сума по договора в
случай на непредоставяне на обезпечение- 1060,11 лв., представляваща сбор от
дължимите главница, лихва, такса за експресно разглеждане и неустойка, не
съответства на посочените размери на лихвения процент /40,28%/ и на годишния
процент на разходите /49,44%/. Налага се изводът, че неустойката за
непредоставяне на обезпечение не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че
разходите за заплащането й са пряко свързани с договора за кредит и съобразно
императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е
следвало да бъдат включени при изчисляването му. При това положение е
нарушена разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният
процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена
за защита на икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на
същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Действително съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
5
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други
задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за
заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез
предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от
задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР.
При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза,
тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при
изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат
на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Тези уговорки са
във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на
чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на
чл.19, ал.4 от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно задължителните указания,
дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. №1/2009г. на
ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като за нищожността на неустойката съдът следи служебно. В случая уговорената
в процесния договор неустойка за непредоставяне на обезпечение няма
обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да
се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на
сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с
принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвид горното настоящият състав на съда
намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е
направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора размери на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите не съответстват на действително уговорените
6
такива и са нищожни. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, отнасящи се до
посочване по ясен и разбираем начин на лихвата, годишният процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК същият следва да се приеме за нищожен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид горното претенцията на
ищцовото дружество спрямо ответника за предоставената главница по кредита в
размер на 500 лв. е основателна и следва да се уважи. Действително ищецът
основава претенцията си за връщане на предоставената главница на сключения
договор за заем, но с оглед изричната разпоредба на чл.23 от ЗПК това не може
да съставлява пречка за присъждане на сумата и при направен в хода на делото
извод за недействителност на същия. Целта на разпоредбата на чл.23 от ЗПК е
да уреди отношенията между страните по договора за потребителски кредит при
недействителност на последния, включително като намери приложение по предявен
от кредитора срещу длъжника иск, основаващ се на сключения договор, тъй като
въпросът за недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда
именно в производството по такъв иск. В противен случай самостоятелното
съществуване на разпоредбата в ЗПК би било безпредметно, тъй като същата
възпроизвежда общите правила на чл.34 и чл.55, ал.1 от ЗЗД, които биха могли да
намерят приложение.
По така изложените съображения в частта му, с която и била отхвърлена
претенцията на ищцовото дружество спрямо ответника за сумата от 500 лв.-
предоставена главница, обжалваното решение следва да бъде отменено. В
останалата му част, с която са били отхвърлени претенциите за договорна лихва,
такса за експресно разглеждане на документите, неустойка и разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, тъй като предвид недействителността на договора за заем и
разпоредбата на чл.23 от ЗПК ответникът не дължи на ищеца други суми, освен
чистата стойност на кредита. Претенциите за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документите и за разходи за извънсъдебно събиране на задължението
са неоснователни и на друго основание. Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от
ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Уговорената в договора такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на кредита се отнася за
действия по усвояването и управлението му, за които разпоредбата на чл.10а, ал.2
от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. Претендираните
разноски за извънсъдебно събиране на задължението също се отнасят за действия
по управление на кредита и са свързани с допусната от потребителя забава, при
която съгласно разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК от него не се дължат
други плащания на кредитора, различни от обезщетението за забава в размер на
законната лихва. Ето защо тези претенции са неоснователни и по тези
съображения и следва да се отхвърлят.
7
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК на
дружеството- жалбоподател следва да бъдат присъдени направените в
заповедното, първоинстанционното и въззивното производство разноски и
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от претенциите. По
заповедното производство в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на
26,50 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., по
първоинстанционното производство е направил разноски за държавна такса в
размер на 223,50 лв., за особен представител на ответника в размер на 322 лв. и
за експертиза в размер на 200 лв. и следва да му се определи юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., и по въззивното производство е направил
разноски за държавна такса в размер на 125 лв., за особен представител на
ответника в размер на 322 лв. и следва да му се определи юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. Общият размер на направените от ищцовата
страна разноски и дължимото юрисконсултско възнаграждение възлизат на 1469
лв., от които съразмерно на уважената част от претенциите следва да й се
присъдят 554,44 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260084 от 22.04.2021г., постановено по гр.д. №194/2020г.,
по описа на Районен съд- Карлово, в частта му, с която е отхвърлен предявения от
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” №29, ет.3, против Д.М. Т. от
с. *********, ЕГН **********, иск за признаване на установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500 лв.- главница по договор за
паричен заем №5445356 от 06.06.2018г., сключен с „Вива кредит“ ООД, вземанията
по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД
с Приложение №1 от 01.04.2019г. към рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 01.12.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК- 10.09.2019г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено, че Д.М. Т. от с. ************, ЕГН **********,
дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” №29, ет.3,
сумата от 500 лв.- главница по договор за паричен заем №5445356 от 06.06.2018г.,
сключен с „Вива кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция
8
за контрол на просрочени задължения” ЕООД с Приложение №1 от 01.04.2019г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК- 10.09.2019г., за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч. гр.
дело ч. гр. дело №1329/2019г. на Районен съд- Карлово.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260084 от 22.04.2021г., постановено по гр.д.
№194/2020г., по описа на Районен съд- Карлово, в частта му, с която са отхвърлени
предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” №29,
ет.3, против Д.М. Т. от с. *********, ЕГН **********, искове за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми по договор за паричен заем №5445356 от 06.06.2018г., сключен с „Вива
кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД с Приложение №1 от 01.04.2019г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016г.- сумата от
87,61 лв. – договорна лихва за периода 06.07.2018г.-03.03.2019г.; сумата от 236,25
лв.- неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение;
сумата от 236,25 лв.- такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем; сумата от 245 лв.- разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №1329/2019г. на Районен съд- Карлово.
ОСЪЖДА Д.М. Т. от с. *********, ЕГН **********, да заплати на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” №29, ет.3, сумата от 554,44
лв.- разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство, съразмерно на уважената част
от претенциите
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9