О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260941
02.12.2020 г., гр. Бургас
Окръжен
съд - Бургас, II гражданско отделение, V въззивен граждански състав, в закрито заседание на втори декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
като
разгледа докладваното от младши съдия Муртев частно гражданско дело № 2742 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 279 вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.
Образувано
е по частна жалба на „Ай Тръст“ ЕООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 146
(сграда А), ет. 4, Бизнес Център „България“, представлявано от
управителя Ива Шаламанова, чрез пълномощника юрисконсулт Генов, против
Разпореждане № 8368 от 29.05.2020 г. по ч. гр. д. № 2369/2020 г. по описа на
Районен съд – Бургас в ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК срещу длъжника Н.Т.К., ЕГН: **********, за сумата
от 108, 97 лева, представляваща възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, както и за претендираните разноски за
горницата над 74, 88 лева до пълния заявен размер от 130, 62
лева.
В
частната жалба са изложени оплаквания против изводите на съда, че възмездният
договор за предоставяне на поръчителство е недействителен поради нарушаване на
императивните норми на ЗПК и ЗЗП. Поддържа се, че кредитодателят и поръчителят
са отделни юридически лица, за които липсва законова забрана да встъпват в
договорни правоотношения помежду си и да изпълняват поетите едно спрямо друго
задължения чрез прихващане. Навеждат се съображения, че сключването на договор
с поръчител е предвидено като възможност по избор на потребителя, а не като
задължително условие за сключване на договор за креди и
за длъжника няма санкция (неустойка или по-голям приложим размер на лихва), ако
избере необезпечен кредит. Излагат се доводи, че обезпечението не е
свързано с оценката на кредитоспособността на кредитополучателя и няма за цел
неговото одобрение, а по-бързото разглеждане на заявлението.
Жалбоподателят
моли съда да отмени разпореждането в обжалваната част и да постанови друго, с
което да издаде заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за претендираните суми.
Моли за присъждане на разноските в настоящото производство.
Частната
жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от
надлежно упълномощен представител на легитимирано лице, което има правен
интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
С оглед твърденията на страните и представените доказателства, съдът намира
от фактическа и правна страна следното:
Производството пред Районен съд – Бургас е
образувано по заявление на „Ай Тръст“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу длъжника Н.Т.К. за следните суми, дължими по договор за
потребителски кредит № 1077022/15.05.2018 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и
длъжника, обезпечен чрез сключен на същата дата договор за поръчителство между
„Ай Тръст“ ЕООД и длъжника: 1000, 00 лева – главница, 177, 70 лева –
възнаградителна лихва за периода от 15.05.2018 г. до 20.06.2019 г., 225, 01
лева – наказателна лихва за периода 02.11.2018 г. до 04.03.2020 г., 79, 08 лева
– административни разноски, 108, 97 лева – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до изплащане на вземането, както и направените разноски по делото.
На
основание чл. 410, ал. 3 ГПК към заявлението са представени Договор за
потребителски кредит № 1077022/14.05.2018 г., ведно с Общи условия за
предоставяне на кредити, Приложение № 1 към договора и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, Договор за предоставяне
на поръчителство от 14.05.2018 г., ведно с Приложение № 1 към него, както и
договор за поръчителство от 14.05.2018 г. Съдът констатира, че нито един от
приложените договор не съдържат параф (саморъчен подпис) на потребителя.
Съгласно
Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК
на ВКС, при разглеждане на частните жалби въззивният съд действа като съд по
същество – той решава сам поставения пред него въпрос, като е длъжен да се
произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, по които е
следвало да се произнесе и първоинстанционният съд. Съдът служебно проверява
всички правно релевантни факти и сам преценява доказателствата, въз основа на
което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Както е
посочено в Определение № 974 от 7.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т.
о. на ВКС, следва да бъде споделено като основано на процесуалния и материалния
закон разбирането, че в хипотезата на заявление по реда на чл. 410 ГПК съдът е
длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите
нрави, което задължение му е изрично вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2,
т. 2 ГПК. Целта е да се постигне още на този най-ранен етап ефективна защита на
законните права на потребителя, като се съблюдават императивните норми,
осигуряващи минималната закрила на правата и интересите на потребителя. Ето
защо в хода на настоящото дело и въз основа на обстоятелствата, изложените в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът следва да прецени дали
договорът, от който заявителят черпи права срещу потребител, противоречи на
закона или на добрите нрави.
Законът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР) поначало допуска сключването на договори чрез
постигане на съгласие в електронна форма по реда на Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), а не в обичайната
писмена форма чрез полагане на саморъчни подписи от страните. ЗПФУР има за цел
да осигури защитата на потребителите при предоставяне на финансови услуги от
разстояние (чл. 2). Разпоредбите на този закон се прилагат за договорите за
предоставяне на финансови услуги от разстояние между доставчик и потребител
(чл. 3, ал. 1). Потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност (чл. 7, ал. 2), а доставчик е всяко
физическо или юридическо лице, което в рамките на своята търговска или
професионална дейност сключва с потребител договор за предоставяне на финансова
услуга от разстояние (чл. 7, ал. 3). На основание чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен
да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора.
В обстоятелствената част на процесното
заявлението обаче не са изложени твърдения, че приложените към заявлението
договори са сключени надлежно по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Не се съдържат и
никакви твърдения относно начина, по който доставчикът е получил съгласието на
потребителя за сключване на приложените договори, които не носят подписа на потребителя.
С оглед на това съдът намира, че искането за присъждане на претендираните суми
по реда на чл.410 ГПК не следва да бъде уважавано на основание чл.411, ал.2,
т.2 ГПК, тъй като противоречи на императивните разпоредби на ЗПФУР, които са
установени в интерес на потребителя.
Поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции разпореждането в обжалваната отхвърлителна част следва
да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, Бургаският
окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане
№ 8368 от 29.05.2020 г. по ч. гр. д. № 2369/2020 г. по описа на Районен съд –
Бургас в обжалваната част.
Определението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.