РЕШЕНИЕ
№ 898
гр. Пазарджик, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Цветанка Вълчева
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Цветанка Вълчева Гражданско дело №
20215220100923 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.55 ал.1, предл. първо от ЗЗД.
Подадена е искова молба от Р. ИВ. Й., с ЕГН **********, живуща в
гр.Пазарджик, ул."*************, чрез своя процесуален представител
адв.В.Н. - САК, със съдебен адрес: гр.София, ул.„***** против „Стик-
Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен,
пл.“Оборище“ №13Б, представлявано от Х. М. Т., в която ищцата, чрез
пълномощника си, твърди, че на 10.12.2019г. е сключила договор за
потребителски кредит №584689 със „Стик-Кредит” АД. В договора е
посочено, че сумата по отпуснатия кредит е в размер на 800.00 лева.
Сочи, че в чл.17 от договора е посочено, че кредитополучателят се
задължава на основание Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, в срок до
3 дни от подписване на договора, да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на кредитора
за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или
1
неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на „Стик-Кредит“ АД всички задължения на
кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „Стик-
Кредит“ АД за заплащане на тези задължения. Описано е, че срокът на
валидност на банковата гаранция е най-малко 30 дни след падежа на
последната вноска. В чл.18 от договора е уговорено, че третото лице
/поръчител, солидарен длъжник/ следва да посети някои от търговските
обекти на кредитора в страната и да сключи с последния изричен договор за
встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с който да се задължи
солидарно да отговаря, заедно с кредитополучателя за връщането на всички
дължими суми по договора, като със сключването на посочения договор,
задължението на кредитополучателя, съгласно същия член, се смята за
изпълнено. В чл.19 от договора е посочено, че третото лице /поръчител/
подлежи на предварителна проверка от страна на кредитора, с оглед на
неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Посочено е, че
страните се договарят, че третото лице - поръчител следва да отговаря
кумулативно на минимум следните условия: навършена възраст - 21 години;
минимален осигурителен брутен доход - 1500 лв.; валидно трудово или
служебно правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца;
липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; да
не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова
институция; да не е настоящ кредитополучател в „Стик-Кредит“ АД;
служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад.
Сочи, че в чл.20 от договора е уговорено, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на кредитополучателя, посочено в чл.17, 18
и 19 от договора ще причини на кредитора вреди, които неустойката,
посочена в тази разпоредба, следва да обезщети. Посочено е, че в случай, че
кредитополучателят не изпълни задължението си, посочено в чл.17 от
договора, същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер на 0,9% от
стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки транш.
Сочи, че в чл.22 от договора е посочено, че страните декларират
съгласие, в случай, че посочената в чл.20 от същия неустойка, стане дължима,
от страна на кредитополучателя, последният да я заплати с всяко лихвено
2
плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане.
Твърди, че на ищцата й е начислена неустойка в общ размер на 216.00
лева, тъй като същата не е представила в срок обезпечения - поръчител или
банкова гаранция, посочени в процесния договор.
Твърди, че в погасителния план, част от процесния договор, е посочено,
че общо дължимата сума по кредита е 824.00 лева, общо дължимата сума,
когато не е осигурена гаранция, е 1040.00 лева, срокът на кредита е един
месец, фиксираният годишен лихвен процент е 36.00%, а годишният процент
на разходите /ГПР/ е в размер на 42.58%.
Твърди, че е погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в
общ размер на 1040.00 лева.
Ищцата счита, че процесният договор е нищожен /недействителен/ на
основание чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, във връзка с чл.26
ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на
законоустановените императивни правила.
Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл.10 ал.1, във
връзка с чл.22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Твърди, че настоящият случай касае сключването на договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението
до сключването на договора са използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договора следва
да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /ЗПФУР/ - чл.8 и сл. и Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Счита, че в настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като
доставчикът „Стик-Кредит” АД не е изпълнил императивно вмененото му
задължение да предостави на потребителя Р. ИВ. Й. изискуемата
преддоговорна информация, не е получил валидно съгласие на потребителя за
сключването и изпълнението на договора, както и за условията, при които
последната може да се откаже от него.
Смята, че всички разменени между доставчика и потребителя
3
електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на
ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представляват електронни документи, които
обаче се явяват неподписани такива, тъй като не е спазена предвидената
процедура за удостоверяване на техния действителен автор /например чрез
квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямат т. нар.
„формална доказателствена сила“ по смисъла на чл.180 от Гражданския
процесуален кодекс /ГПК/.
С оглед на горното счита, че ответното дружество е приело за сключен
процесния договор с Р. ИВ. Й. в нарушение на предвидените императивни
правила, без последната да е изразила валидно своето съгласие.
Смята, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл.11, ал.1, т.10, във връзка с чл.22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита.
Твърди, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Твърди, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР
по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР от 42.58% е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл.19 ал.1, във връзка с чл.10 ал.2 и чл.10а ал.2
и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по
заема от 36.00%, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към
ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в
това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен
размер на ГПР от посочения.
Сочи, че съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017г. на
4
Съда на Европейския съюз /СЕС/ „На непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не
може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му
и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение
върху обхвата на задължението му“.
Счита, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен
размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 360.00% за конкретния
договор/ е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в
императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Сочи, че в чл.17 от договора е посочено, че кредитополучателят се
задължава на основание Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, в срок до
3 дни от подписване на договора, да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на кредитора
за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или
неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на „Стик-Кредит“ АД всички задължения на
кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „Стик-
Кредит“ АД за заплащане на тези задължения.
Сочи, че в чл.20 от договора е уговорено, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на кредитополучателя, посочено в чл.17, 18
и 19 от договора ще причини на кредитора вреди, които неустойката,
посочена в тази разпоредба, следва да обезщети. Посочено е, че в случай, че
кредитополучателят не изпълни задължението си, посочено в чл.17 от
договора същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер на 0,9% от
стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки транш.
Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност
потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички
изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че е налице нищожност на
договора по смисъла на чл.26 ал.2, пр.1 от ЗЗД.
5
Твърди, че настоящият случай касае еднотипни договори за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.
Сочи, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора,
преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Посочва, че в съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за
паричен заем е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка, в случай
че не предостави в срок до 3 дни от подписване на договора обезпечение -
поръчител или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната от Директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Счита, че замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 от
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към
този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът,
както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/.
Въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Твърди, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
6
постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т.3 от
Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т. д. №1/2009г. на Върховния
касационен съд/.
Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26 ал.1, пр.2
от ЗЗД. Разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33 ал.1 от ЗПК.
Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо.
Сочи, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една
от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение
или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД при непредоставено
обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение
същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
7
Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание
чл.143 ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл.19 ал.1,
във връзка с чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК, „Стик-Кредит" АД не е включило в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка“ в общ размер на 216.00 лева, която по
своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния
лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно
описан, действителният такъв щеше да възлиза на 360.00% /а не както е
посочен в договора - 42.58%/. Ето защо счита, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните.
Сочи, че според императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК, ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Ето защо
счита, че на основание чл.19 ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал.4, са нищожни.
Твърди, че с тези действия „Стик-Кредит” АД е заобиколило
изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, като съгласно чл.21 ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона, е нищожна. Всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото
8
национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008г. относно
договорите за потребителски кредити.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Твърди, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо считам, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
9
търговска практика“ по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по
смисъла на правото на ЕС. Позовава се на Решение от 15.03.2012г. по дело С/-
453/10 на СЕС.
Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл.11 ал.1, т.9, във връзка с чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.26 ал.1, пр.2 от ЗЗД,
тъй като клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Счита, че определения от кредитодателя
размер на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената
„неустойка“) за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй
като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми,
респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази
връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор /per argumentum чл.11 ал.1, т.9, във връзка с
чл.22 от ЗПК/.
Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание
чл.11 ал.1, т.20, във връзка с чл.22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата на право
на отказ на потребителя от договора, срок, в който това право може да бъде
упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата, съгласно чл.29 ал.4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден.
Твърди, че е налице разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищцата
реално е върнала на ответното дружество.
Твърди, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.147 ал.1 от ЗЗП и
разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл.143 ал.2, т.19 от ЗЗП.
Счита, че е налице унищожаемост на процесния договор на основание
чл.33 ал.1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно
10
неизгодни условия.
Ищцата твърди, че е била принудена да сключи Договора за
потребителски кредит, предвид обстоятелството, че се е намирала в крайна
нужда. Към този момент тя не е разполагала с достатъчно финансови средства
да задоволи своите и на нейното семейство основни потребности - заплащане
на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен
характер. Именно тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането
на вътрешната й воля да сключи договора. При условие, че тези факти не
били налице нямало да сключи процесния договор или поне със сигурност
нямало да го сключи при тези условия.
Твърди, че са налице неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Ищцата е получила сумата в размер на 800.00 лева, като
впоследствие е върнала сумата от 1040.00 лева, респективно ответното
дружество реално е получило възнаграждение за предоставения заем в размер
на 240.00 лева или печалба за предоставената услуга в размер на близо 50%.
Това обстоятелство явно не съответства на пазарните и икономически
условия в страната към момента на предоставяне на заема – 10.12.2019г.
Евентуално, ако съдът приеме договора за валиден и действителен,
смята, че са нищожни на основание чл.26 ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради
нарушение на закона, чл.26 ал.1, пр.2 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите
нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП, поради неравноправност,
отделните клаузи от процесния договор.
Твърди, че ответното дружество е отпуснало на ищцата заем в размер на
800.00 лева, като впоследствие тя е погасила и превела единствено на
ответното дружество изцяло сумата в общ размер на 1040.00 лева.
Сочи, че съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита".
Ето защо счита, че е налице правен интерес за нея от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл.23,
11
във връзка с чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.55 ал.1, предл.1 от ЗЗД за
претърпените имуществени вреди в размер на сумата от 240.00 лева -
разликата между заплатената от ищцата на ответното дружество сума
(1040.00 лева) и получената от нея сума (800.00 лева).
Моли съда да постанови решение, с което да осъди на основание чл.23,
във връзка с чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.55 ал.1, предл.1 от ЗЗД ответника
„Стик-Кредит” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Шумен, пл.„Оборище" №13Б, представлявано от Х. М. Т. да заплати на Р.
ИВ. Й., с ЕГН **********, живуща в гр.Пазарджик, ул."*************
сумата в размер на 240.00 лв., представляваща недължимо платени суми по
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й
изплащане, както и направените по делото съдебни и деловодни разноски,
включително адвокатско възнаграждение.
Посочва банкова сметка, по която да бъдат преведени присъдените
суми.
Представя писмени доказателства. Прави доказателствени искания.
С молба с вх.№6361/12.04.2021г. депозирана по делото, ищцата заявява,
че на основание чл.214 ал.1 от ГПК прави изменение на исковата претенция
срещу „Стик-Кредит“ АД, като моли същата да се счита предявена за сумата
в размер на 25 лева като частичен иск от сумата в размер на 240.00 лева.
Формулира следния петитум: Моли съда да осъди на основание чл.23, във
връзка с чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.55 ал.1, предл.1 от ЗЗД „Стик-Кредит”
АД, ЕИК ********* да заплати на ищцата Р. ИВ. Й., с ЕГН **********
сумата в размер на 25 лева като частичен иск от сумата в размер на 240.00
лева, представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
настоящата искова молба до окончателното й изплащане, както и направените
по делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответното дружество, с който е взето становище, че
12
предявеният иск е допустим, но неоснователен.
Моли съда да постанови решение, с което да го отхвърли изцяло.
Не оспорва обстоятелството, че на 10.12.2019г. между „СТИК-
КРЕДИТ“ АД, в качеството си на кредитор и Р. ИВ. Й. в качеството й на
потребител по смисъла на Закона за потребителски кредит (ЗПК) е сключен
Договор за потребителски кредит №584689/10.12.2019г. по силата, на който,
кредиторът следва да предостави на ищеца заемна сума в размер от 800.00
лв., а потребителят да върне сумата, заедно с дължимото възнаграждение за
нейното ползване, съгласно погасителен план.
Договорът е сключен от разстояние, като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора
и при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Твърди, че в изпълнение на своето договорно задължение на
10.12.2019г., „СТИК-КРЕДИТ“ АД превело на ищеца посочената в договора
сума, за което предоставяме по делото платежно нареждане.
Възразява срещу твърденията на ищеца, че са нарушени императивните
изисквания на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, включително но не само: че не е
спазена предписаната от закона форма; че липсва посочване на ГПР в
договора за кредит; че не е посочено правото на отказ от договора на
потребителя.
Възразява срещу твърдението, че на ищеца му е начислявана неустойка
по чл.17 и следващите от процесния договор за кредит.
Възразява срещу твърдението, че ищецът е заплатил на ответното
дружество сумата от 216.00 лв., представляваща договорна неустойка по
чл.17 и следващите от процесния договор за кредит.
Сочи, че действително в чл.17 и следващите от договора за кредит е
предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни
задължения от страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка.
13
Кредиторът обаче не е договорно задължен да претендира подобна неустойка.
Твърди, че ответното дружество не е начислявало, претендирало, нито
получило от ищеца плащане, представляващо погасяване на неустойка по
чл.17 от договора.
Възразява срещу твърдението, че ищецът е заплатил на ответното
дружеството сумата от 1040.00 лв. по процесния договор за кредит.
По твърдението, че Договор за потребителски кредит
№584689/10.12.2019г. е недействителен (нищожен) на основание чл.22 от
ЗПК, във връзка с чл.26 ал.1 от ЗЗД заявява следното:
Процесният договор е сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние.
Редът за организиране на системата е посочен в Общите условия, уреждащи
отношенията между „СТИК-КРЕДИТ” АД и неговите клиенти, по повод
предоставяните от дружеството финансови услуги (заеми) от разстояние,
неразделна част от индивидуалните договори за кредит. Актуалните ОУ се
намират и са общодостъпни на уебсайта на „СТИК - КРЕДИТ“ АД, находящ
се на посочен в отговора електронен адрес. Сочи, че следва да се има предвид,
че приложените към исковата молба ОУ, не са действали към момента на
сключването на договора. Последните са утвърдени с Протокол от заседание
на Съвета на директорите на „СТИК - КРЕДИТ“ АД от 29.05.2020г., т.е. пет
месеца след сключването на договора.
Твърди, че съгласно приложимите към момента на сключване на
договора с ищеца ОУ (утвърдени с Протокол от заседание на Съвета на
директорите на СТИК-КРЕДИТ АД от 31/05/2017г.) - страните ползват
Интернет (и по-точно размяна на електронни съобщения от и до електронна
поща, както и уебсайта на „СТИК – КРЕДИТ“ АД, находящ се на адрес:
www.stikcredit.bg) и/или телефон (чрез гласови услуги или кратки текстови
съобщения/CMC), като средство за комуникация и извършване на правни
изявления.
Сочи, че комуникацията между страните се осъществила по инициатива
14
на ищеца, чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на
кредит. Съгласно чл.3.4 от ОУ, кандидатстването може да се извърши по
някой от следните начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация
- заявление (молба) за отпускане на заем, намираща се на WEB - страницата
на Дружеството или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване,
потребителят предоставя на кредитора своите телефон (т.нар.
Идентификационен номер) и електронна поща (имейл). В чл.2.1 от ОУ е
посочено, че „Идентификационен номер” представлява „мобилен телефонен
номер, от който кандидат-заемателят кандидатства за заем по Телефонната
линия. Страните се съгласяват, че във взаимоотношенията между тях
(настоящи и бъдещи), изявленията, направени до дружеството от този
идентификационния номер са изявления на заемателя”. Отделно от горното,
ползвайки своята електронна поща, потребителят може да създаде т.нар.
личен акаунт. Съгласно дефинициите на ОУ, „личен акаунт” представлява
„лично виртуално пространство на потребителя, индивидуализирано от него,
чрез предоставяне на информация за електронна поща (e-mail) и парола.
Електронната поща (e-mail), посочена от потребителя във
формата/заявлението за кандидатстване представлява средство за
индивидуализация на същия от страна на кредитора”. В допълнение, в чл.2.1
от ОУ е посочено, че ползването на идентификационния номер, личния
акаунт и електронна поща от потребителя представлява електронен подпис,
като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл.13 ал.4 от
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
(ЗЕДЕУУ).
Сочи, че сключването на договора е инициирано от ищеца със
създаване на личен акаунт на уебсайта на ответното дружество, който акаунт
се ползва с посочена от потребителя електронна поща и избрана от него
парола. При създаване на акаунта, потребителят е въвел посочена електронна
поща.
Твърди, че на 10.12.2019г. чрез създадения личен акаунт - Р. ИВ. Й. е
попълнила заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в
зададените полета в заявлението са въведени следните данни: трите имена,
ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес,
електронен адрес за получаване на документи и кореспонденция;
15
допълнителни лица за контакт; желания размер на кредита, условията при
които желае да ползва кредита и желания начин за усвояване на сумата. В
заявлението е посочен и т.нар. идентификационен номер, а именно:
**********.
Сочи, че след попълване на заявката за кандидатстване и в съответствие
с посоченото в чл.5.14 от ОУ на ищцата е изпратен ПИН код под формата на
кратко електронно съобщение (CMC) на посочения от нея идентификационен
номер, който ПИН код ищецът въвел на сайта на „СТИК-КРЕДИТ“ АД в
своята заявка и натиснал бутона „Потвърди”, с което действие последният
потвърдил заявката си.
Като допълнително средство за потвърждение на заявката, включително
относно размера на кредита, срока на неговото изплащане и месечната
погасителна вноска, чрез обаждане до Идентификационния номер бил
проведен телефонен разговор с г-жа Й.. По време на разговора със служител
на „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ищецът потвърдил, че кандидатства за
потребителски кредит по силата на който, кредиторът предоставя на ищеца
заемна сума под формата на кредитна линия в размер на 800 лева, със срок на
ползване 12 месеца, а тя се задължава да ползва кредита за лични нужди и да
го върне заедно с дължимата лихва и другите разходи по кредита в сроковете
и при условията на договора и погасителния план. В рамките на срока на
ползване на кредита, кредитополучателят може многократно да усвоява суми
по кредитната линия (траншове) до максимално разрешения лимит, като
необходимо условие за усвояване на следващ транш от кредита е
кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои задължения по усвоен
предходен транш по кредита, да не е настъпила промяна в декларираните
обстоятелства, довели до отпускането на кредита и след одобрение от страна
на кредитора.
Сочи, че на така подадената заявка бил поставен идентификационен
номер №89619 и след одобрение от страна на „СТИК-КРЕДИТ“ АД за
отпускане на сумата, на посочената от заявителя електронна поща, били
изпратени автоматично договор за потребителски кредит
№584689/10.12.2019г. с приложение №1 /погасителен план/ към него и
стандартен европейски формуляр /СЕФ/ и Общи условия /ОУ/. Твърди, че
16
процесните документи съдържат необходимата преддоговорна информация за
желания кредит, предоставени са в ясен и четим вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора
за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от ищеца
суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски,
падеж, размер на лихвения процент по кредита, ГПР, изискването за
предоставяне на обезпечение.
Сочи, че неразделна част от договора представлява Приложение №1 -
Погасителен план, в което е разписано, че кредитът се предоставя за срок от
12 месеца, при краен срок за погасване на първи транш - 09.01.2020г., при
общ размер на задължението от 824.00 лв, от които 800 лв. главница,
възнаградителна лихва от 24.00 лв., с годишен лихвен процент от 36.00% и
годишен процент на разходите (ГПР) 42.58%. Срокът, за който е сключен
договорът е една година, като потребителят се задължава да погасява сумите
по всеки транш в срок до 30 дни след тяхното усвояване.
Освен горецитираните документи, електронното писмо, изпратено до
посочената от г-жа Й. електронна поща, съдържало и т.нар. линк за
потвърждение. Съгласно чл.7.3 от ОУ, „след получаването на одобрението за
отпускане на заема, заемателят е необходимо да изрази своето съгласие за
сключване на договора за заем, „чрез кликване“ върху електронното
съобщение - линк, като след това въведе избраната от него парола за достъп,
която представлява електронен подпис на потребителя. С въвеждането на
паролата, потребителят изразява своето съгласие за сключване на договора,
при посочените в него условия, по този начин се приемат както конкретните
условия на заема, така и общите условия.“ Паролата, която следва да се
въведе, е личната парола на потребителя, създадена за влизане в неговия
личен акаунт.
Твърди, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита на
10.12.2019г. (денят на кандидатстване), г-жа Й. „активирала“ изпратения до
електронната й поща линк, чрез кликване върху него и въвеждане на своята
парола, с което последната изразила и своето съгласие за сключване на
договора.
В резултат на това между „СТИК-КРЕДИТ“ АД и ищеца като
17
кредитополучател, на 10.12.2019г. е сключен във формата на електронен
документ Договор за потребителски кредит №584689/10.12.2019г.
Сключването на договора във формата на електронен документ е съобразено
изцяло със Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги /ЗЕДЕУУ/, ЗПК и с другите приложими нормативни актове.
Относно формата на договора сочи, че в исковата молба се твърди, че
ответникът не е изпълнил задължението си за предоставяне на предварителна
информация относно бъдещия договор. Както вече било изтъкнато, договорът
е сключен от разстояние, като за целта ищцовата страна е попълнила „Заявка
за кандидатстване“ за потребителки кредит, която прилагат като
доказателство към отговора. След провеждане на телефонен разговор със
служител на „СТИК - КРЕДИТ“ АД и доуточняване на параметрите по
избрания кредит на г-жа Й. са й изпратени два последователни имейла:
първият, съдържащ Стандартен европейски формуляр (СЕФ), в който се
съдържа необходимата преддоговорна информация и вторият, съдържащ
процесния договор, погасителен план, общи условия, декларация за
обработване и съхранение на лични данни и отново СЕФ. Видно от
приложените имейли, на ищцата е била предоставена възможност да се
запознае с всички условия по Договора, като същата не е била длъжна да ги
приеме. Напротив - тя е дала изричното си съгласие, като е активирала линка,
съдържащ се във втория имейл, с което била и приключена процедурата по
сключване на договора. Във връзка с всичко гореизложено не смятат, че може
да се приеме, че по договора не е дадено валидно съгласие или че същият не е
индивидуално уговорен /най-вече имайки предвид всичките възможности,
дадени на ищцовата страна да повлияе върху всяка част от съдържанието на
договора/.
Относно правото на отказ на потребителя от договора твърди, че то се
съдържа в чл.13 от същия, където е подробно описана процедурата, като тази
клауза по никакъв начин не се различава от императивните разпоредби на
закона, заложени в ЗПК и ЗЗП, а именно, съгласно цитирания от договора
член, заемателят има право без да дължи обезщетение или неустойка и без да
посочва причина, да се откаже от сключения договор за кредит, като уведоми
писмено заемодателя в 14-дневен срок от сключването на договора. В случай,
че заемателят упражни правото си на отказ, същият се задължава да върне на
18
заемодателя получената заемна сума /главницата/ и да заплати лихва за
периода от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на
главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращането на уведомлението до кредитора за упражняване
правото на отказ. Срокът за връщане на заемната сума започва да тече от
датата на получаване на уведомлението от заемодателя. Същият текст се
съдържа в чл.29 от ЗПК, като в договора процедурата е дори по-подробно
описана, за да бъде тя максимално ясна за потребителя.
Относно аргумента, че договорът не е подписан от страните, заявява, че
процесният договор за кредит е сключен от разстояние, поради което
възникналите между страните правоотношения представляват договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). С оглед
което приложим в случая е именно ЗПФУР. Чл.18 ал.1 от ЗПФУР не изисква
полагане на подпис на страните по договора, а доставчикът на финансови
услуги е длъжен да докаже единствено, че е изпълнил задължението си за
предоставяне на информация на потребителя и че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора, които факти намират за доказани,
имайки предвид предоставените с настоящият отговор доказателства. ЗПФУР
се явява специален по отношение на Закона за потребителския кредит.
Имайки предвид общото правило, че специалният закон дерогира общия,
считат, че нормите на ЗПФУР следва да бъдат приложени преимуществено
през тези на ЗПК.
Сочи, че независимо от горното, чл.13 ал. 1 от ЗЕДЕУУ гласи, че
електронният подпис представлява данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях
и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. Видно
от данните, посочени в заявката за кандидатстване на ищеца, в тях фигурира
информация, която логически е свързана само и единствено с него.
Следователно с попълване на личните си данни в заявката за кредит, ищцата
автоматично следва да се счита за нейн автор, тъй като никое друго лице не
би следвало да притежава тези данни. Законът придава значение на подписан
документ не само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл.13 ал.3 ЗЕДЕУУ), но допуска страните
19
да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. Между страните има такава
уговорка, която се съдържа в чл.5.7 от Общите условия, с които ищцовата
страна се е съгласила. Поради което намират, че договорът и приложенията
към него са надлежно подписани от страните, като аргументи в обратната
насока са неоснователни.
Счита, че са спазени и изискванията на чл.10 ал.1 от ЗПК. Договорът,
както и приложенията към него са написани с ясен и четим шрифт, на
български език, посочен е размерът на главницата, размерът на
възнаградителната лихва, задължението за предоставяне на обезпечение и
неблагоприятните последици от неспазването на това задължение, срокът за
който се предоставя заема, годишният лихвен процент - 36%, както и
годишният процент на разходите - 42.58%. В погасителния план се съдържат
всички вноски, които ищецът е трябвало да погаси, посочен е размерът на
всяка една от тях, както и от какво се състоят - каква част от лихвата и
главницата се погасяват с тях, падеж на всяка вноска, общият размер на
задължението - веднъж само главница, веднъж сумата, която се дължи с
възнаградителната лихва и веднъж техният сбор + евентуално дължимата
неустойка за непредоставено обезпечение. Следва да се отбележи, че никъде
в закона няма изискване, което да задължава кредитодателя да посочи
лихвения процент за всеки ден от действието на договора. Цялата сума по
задължението е подробно описана и в СЕФ - посочен е целият размер на всяко
едно от задълженията поотделно, както и общо техният сбор. Също така
размерът на шрифта на договора и на приложенията към него, не е по-малък
от 12. Дори и да се приеме за такъв, тази разпоредба не следва да намери
приложение в конкретния случай, т.к. всеки браузър и всяка програма за
отваряне и четене на електронни документи е с различен мащаб. Освен това
всяка програма разполага с функция за уголемяване на шрифта. Също така
договорът и приложенията към него са представени в два екземпляра - по
един за всяка от страните, което е и видно от приложените към исковата
молба доказателства.
Относно годишния процент на разходите /ГПР/ сочи, че в исковата
молба се твърди, че ГПР не трябва да е посочен само като процент, а е
необходимо да бъдат посочени основните данни, които са послужили за
20
неговото изчисляване, както и ясно разписана методика за неговото
изчисляване. Следва да се отбележи, че никъде в европейското или
българското законодателство няма подобно изискване, а напротив - съгласно
Решение на СЕС от 19 декември 2019 година по дело С-290/19, ГПР трябва да
бъде изразен в процент, в конкретна цифра. Всъщност този процент
позволява на потребителя да прецени от икономическа гледна точка обхвата
на задължението, поето със сключването на договора за кредит (сочи съдебна
практика). В този аспект задължението за информиране, залегнало в член 10,
параграф 2 от Директива 2008/48, съгласно което договорът за кредит трябва
да посочва ясно и кратко ГПР, допринася за постигането на целите,
преследвани с тази директива. Следователно ГПР трябва да е посочен именно
като процент - точно и ясно, за да бъдат постигнати целите, закрепени с
Директива 2008/48, като цитираното от ищеца Решение на СЕС от 20
септември 2018г. по дело С 448/17 е неприложимо за процесния договор.
Същото касае договор за потребителски кредит, който не съдържа ГПР, а
само математическата формула, по която се изчислява той, като именно
поради тази причина, съдът приема, че трябва да бъдат посочени данните за
изчисляването му, а не защото е необходимо да бъдат изброявани във всеки
един договор за кредит.
Твърди, че единственото изискване, съдържащо се в ЗПК и Директива
2008/48, е да бъдат посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№1 начин. Съгласно цитираното приложение, „изчисляването на ГПР по
кредита се извършва при отчитане на следните допълнителни допускания:
договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил
сключен и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора“, като останалите
предложения от приложението не засягат процесния договор. В т.2, част III
„Разходи по кредита“ от приложения по делото СЕФ са описани взетите
предвид допускания при изчисляване на годишния процент на разходите по
договора, като те са именно тези, които Директивата урежда и допуска.
Допълнителните допускания са подробно описани и в чл.14.11 от Общите
условия, които са неразделна част от договора.
В исковата молба се твърди и че в Договора е посочен грешен ГПР, тъй
21
като в него следва да бъде включено задължението за неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Съгласно цитираното от ищеца TP №1 от
15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г., ОСТК на ВКС, неустойката има
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Същата в случая има
обезщетителна функция - тя се дължи при неизпълнение на акцесорното
задължение за предоставяне на обезпечение, предвидено в чл.17 от Договора,
а съгласно чл.19 ал.3, т.1 от ЗПК, при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора. С оглед което и не смятат,
че същата е трябвало да бъде включена в ГПР. Дори и да се приеме, че
неустойката е трябвало да бъде включена (като по такъв начин евентуално би
се надвишил законовия максимум на ГПР), приложими ще бъдат специалните
по отношение на чл.22 ЗПК норми, а именно - ал.5 и ал.6 от чл.19 ЗПК.
Следователно въпреки, че неустойката не следва да бъде включена в размера
на ГПР, дори да се приеме обратното, същото не води до пълна нищожност на
договора, а единствено до нищожност на неустоечната клауза. Сочи съдебна
практика. Посочва, че в подкрепа на изложеното е и цитираното от ищцовата
страна Решение на СЕС от 15 март 2012 година по дело С-453/10, което гласи
че целта, която законодателят на Съюза иска да постигне с Директива 93/13 е
да се възстанови равновесието между страните, като същевременно се запази
валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни
всички договори, които съдържат неравноправни клаузи.
Относно неустойката, дължима при непредоставено обезпечение,
твърди, че независимо от обстоятелството, че подобна неустойка не е
начислявана и събирана от дружеството, намират клаузата за валидна и
отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
Счита, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в
уговорения в договора срок поръчител. Ищецът е бил запознат с условията на
договора преди същият да бъде сключен (с изпращането на първото
електронно съобщение и приложеният към него СЕФ), като не е бил длъжен
да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие
лице, което да отговаря на определените в договора изисквания и което е
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към
подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си,
22
ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила
чл.12 от ЗЗД, който гласи, че при воденето на преговори и сключването на
договори страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те
дължат обезщетение. Не бива да се забравя и това, че видно от договора,
неустойка се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не е
предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие -
същата спира да се начислява. Тоест причината да заплати такова
обезщетение е именно неговото виновно поведение. Следва да се отбележи и
че ответникът е спазил задължението си да извърши оценка на
кредитоспособността на ищеца. Именно поради това и му е бил отпуснат
кредит, съдържащ клауза за обезпечение.
Сочи, че разпоредбата на чл.71 от ЗЗД е диспозитивна и на кредитора
му е предоставена възможност по негова преценка да се възползва от правото
си да поиска изпълнение на всички задължения предсрочно при положение,
че длъжникът не е предоставил предвидените между страните обезпечения.
Това не означава, че страните не могат да предвидят неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. В случая
неустойката е предвидена за обезщетяване на косвените вреди, които
кредиторът ще понесе при нейното непредоставяне. Последните се изразяват
в това, че при сключване на договора, ответникът с голяма доза увереност е
смятал, че потребителят ще предостави обезпечение под формата на
поръчителство. По този начин и в случай на неизпълнение от страна на
длъжника, кредиторът би имал възможност да удовлетвори претенцията си и
спрямо едно друго имущество, което в някаква степен му гарантира
успешното изпълнение на задълженията на длъжника по договора. С
непредоставянето на обезпечение, кредиторът е лишен от гаранция, че
неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засяга
неговия интерес.
По въпроса за кумулирането на мораторната лихва за забава с
неустойка за неизпълнение на задължение твърди, че обезщетение за забава
се дължи винаги, когато едно лице не изпълни навреме своята престация,
независимо дали такова обезщетение е изрично уговорено между страните.
Следователно задължението произтича по силата на закона - чл.79 от ЗЗД,
като същото е дължимо при неизпълнение на главното задължение по
23
договора. Неустойката за непредоставяне на обезпечение се дължи, когато
длъжникът по договора не изпълни акцесорното си задължение за
предоставяне на поръчител, който да гарантира изпълнение на главното
задължение. Действително и двете задължения представляват „санкции“ за
неизпълнение на задължение. Но те се дължат при неизпълнение на различни
задължения. Поради което аргументът, че две санкции не могат да се налагат
при неизпълнение на едно и също задължение, също е неприложим. Не е
налице и нарушение на чл.33 от ЗПК, тъй като тази норма урежда
последиците от забава на изпълнението на главното задължение, но не и на
акцесорните.
Сочи, че в българското право в отношенията между правните субекти
действа принципът на свободно договаряне (чл.9 от ЗЗД). Съгласно този
принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае,
с когото желае и след като сам определи и се съгласи със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която
се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за
свобода на договаряне и по своя свободна воля, страните са се съгласили да
сключат договор за кредит, изискващ предоставяне на обезпечение под
формата на поръчител, в който изначално е била включена и клаузата,
регламентираща неблагоприятните последици от неизпълнението на това
задължение. Твърди, че договорът за кредит е индивидуално уговорен между
страните (видно от предоставената между тях кореспонденция), като няма
доказателства в обратната насока. Ищецът е бил предварително запознат с
всички елементи от договора и е имал възможността да въздейства върху тях,
както по време на телефонния разговор, така и след изпращане на имейлите,
но не го е направил. С оглед което клаузите, уреждащи задължение за
предоставяне на обезпечение, както и неблагоприятните последици от
неизпълнението му, не могат да бъдат приети за неравноправни, а оттам и за
нищожни на основание това, че не са индивидуално уговорени. Въпреки това,
ако се приеме, че въпросната клауза е неравноправна, поради това, че не е
индивидуално уговорена, следва да се има предвид Определение №305 от
15.05.2018г. по т. д. №2604/2017г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър.
24
отделение, съгласно което клаузите по чл.145 ал.2 ЗЗП, които не са
индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на
неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо.
Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на
клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на
страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение и негативните
последици, следващи неизпълнението му са подробно и ясно описани, както в
договора, така и във всички приложения към него. С оглед което не следва да
бъде уважено искането на ищеца и на това основание.
Уточнява, че неустойката се дължи за неизпълнение на договорно
задължение, а съгласно чл.19 ал.1, т.3 от ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Поради което и въпросното обезщетение не следва да
бъде включено в годишния процент на разходите, както се твърди от
ищцовата страна.
Независимо от горното, ако въпросната клауза бъде приета за нищожна,
не следва да се забравя чл.26 ап.4 ЗЗД, съгласно който нищожността на
отделни части на договора, не влече нищожност на целия, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да
се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. Предвид факта, че конкретната клауза урежда акцесорно задължение
по договора, както и последиците от неговото неизпълнение (а не главното
задължение), счита че същият би бил сключен и без конкретната клауза,
поради което приложение следва да намери именно чл.26 ал.4 от ЗЗД.
Твърди, че възнаградителната лихва се дължи отделно, на съвсем
различно основание от неустойката за непредоставено обезпечение, като
двете задължения са независими едно от друго и нямат общо помежду си.
Следователно и аргументи в подкрепа на това, че към възнаградителната
лихва следва да се включи и неустойката за непредоставено обезпечение са
25
необосновани, недоказани и неоснователни. Възнаградителната лихва е
цената, която кредитополучателят дължи на кредитора за ползване на
заемната сума и се дължи, независимо от главното задължение. За да се
дължи е необходимо тя да бъде уговорена, да е настъпил нейния падеж и да
не е заплатена. Видно от приложения по делото Договор за потребителски
кредит №584689/10.12.2019г., Погасителен план и Стандартен европейски
формуляр, лихвата е предварително уговорена, както и нейният размер от
24.00 лв., като последният е уговорен съобразно законовите изисквания.
Размерът на възнаградителната лихва зависи от редица фактори, общо
определени като размерът на риска, който предприема заемодателя. Предвид
факта, че ответното дружество е финансова институция, която отпуска
парични средства срещу възнаграждение, която не извършва влогонабиране и
единственият й доход идва от добросъвестното изпълнение на задълженията
на нейните клиенти, лихва от 24.00лв., не считат за прекомерна и
противоречаща на добрите нрави и поради което - нищожна или унищожаема.
Аргументът, че максималният размер на възнаградителната лихва не
може да бъде повече от три пъти законната лихва считат за неправилен.
Възразява, че няма законова разпоредба, която да регламентира какъв може да
е максималният размер на възнаградителната лихва. Действително преди
въвеждането на чл.19 от ЗПК, съществувала съдебна практика, съгласно
която възнаградителната лихва не можело да надхвърля трикратния размер на
законната лихва, но тази практика вече е неприложима. Съгласно чл.19 ал.4
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, а ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора). Тоест задължението за
възнаградителна лихва влиза в ГПР, като това е единственото ограничение,
което поставя законът относно нейният размер. В случая размерът на
възнаградителната лихва не е по-висок от петкратния размер на законната
лихва. С оглед което и не може да се приеме, че не отговаря на изискванията
на закона.
Относно твърдението, че договорът е сключен при крайна нужда
възразява, че подобна претенция е погасена по давност. Съгласно
26
разпоредбата на чл.33 ал.2 от ЗЗД правото да се иска унищожение на договор,
сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия, се погасява в
едногодишен срок от сключването на договора. В случая процесният договор
е сключен на 10.12.2019г., а исковата молба е подадена на 12.03.2021г. - т.е.
след изтичане на преклузивния срок. С оглед което намират предявения иск
за недопустим.
Възразява да са налице твърдяните от ищеца обстоятелства,
обуславящи унищожаването на договора като сключен при крайна нужда и
явно неизгодни условия.
Макар и ищецът да не е конкретизирал, кои точно клаузи счита за
нищожни и на какво точно основание, становището на ответника е, че всички
клаузи на процесния договор за кредит са действителни, пораждат правно
действие и обвързват страните, като не нарушават императивните разпоредби
на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, нито попадат в хипотезите на чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Предвид гореизложеното счита предявения иск за неоснователен и като
такъв моли съда да постанови решение, с което да го отхвърли изцяло.
Представя писмени доказателства. Прави доказателствени искания.
Предявеният иск се поддържа изцяло в проведените по делото съдебни
заседания от пълномощника на ищцата. Моли съда да уважи иска изцяло по
подробните съображения, изложени в представените писмени бележки.
Претендира разноските по делото по представения списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът, редовно призован, не изпраща свои представител в
съдебните заседания. Представя писмено становище, с което поддържа
подадения писмен отговор и моли съда да отхвърли иска като неоснователен.
С протоколно определение от 22.06.2021г., постановено в
производството по делото, по искането на ищеца и на основание чл.214 ал.1
от ГПК е допуснато изменение на исковата претенция на ищцата срещу
ответника относно искането като същото се счита в следния смисъл: Да бъде
постановено решение, с което да се осъди ответното дружество да заплати на
ищцата сумата в размер на 25,00 лева като частичен иск от сумата в размер на
240,00 лева, представляваща недължимо платени суми по потребителски
27
кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се съдебните
и деловодни разноски, включително и адвокатско възнаграждение.
Съдът, като се запозна с твърденията, изложени от ищеца в исковата
молба и с възраженията на ответника в писмения отговор и като обсъди и
анализира събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
От представените и приети по делото писмени доказателства, се
установява, че на 10.12.2019г. между ищцата Р. ИВ. Й. като заемател и
ответното дружество „Стик-Кредит“ АД като заемодател е бил сключен
Договор за потребителски кредит - кредитна линия №584689 по силата, на
който кредиторът предоставя на кредитополучателя кредит под формата на
кредитна линия в размер на 800 лева, със срок на ползване една година от
датата на сключване на договора, като с изтичането му срокът за ползване се
удължава автоматично с една година за общо три години, ако в 30-дневен
срок преди изтичането на първоначалния или всеки последващ едногодишен
период нито една от страните не изрази писмено желание за прекратяване на
договора.
Съгласно чл.2 от договора кредитът се отпуска на кредитополучателя
под формата на паричен заем за лични нужди след представяне на заявление
за кредит, попълнено онлайн или чрез средство за комуникация от разстояние
в сайта на дружеството, за срок, посочен в Погасителния план – Приложение
1, неразделна част от договора.
С чл.3 от договора кредитополучателят се е задължил да полза кредита
за целта по чл.2 и да върне заедно с дължимата лихва и другите разходи по
кредита в сроковете и при условията по договора. Последните са договорени
с чл.4 от договора.
Според чл.4, т.10 от договора общият размер на всички плащания по
заема са, както следва: 800,00 лева – главница и месечна 24,00 лихва за срок
от 12 месеца. Фиксираният лихвен процент по заема е 36% като лихвата се
начислява ежедневно, при което месецът се брой за 30 дни, а годината за 360
дни – чл.4, т.11 от договора. ГПР е 42,58%, според чл.4, т.12 от договора.
28
С чл.17 от договора кредитополучателят се е задължил на основание
Закона за задълженията и договорите, в срок до 3 дни от подписване на
договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на кредитора за връщане на всички
дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на „Стик-Кредит“ АД всички задължения на кредитополучателя по
договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която
банката е получила писмено искане от страна на „Стик-Кредит“ АД за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция е
най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл.18 от договора третото лице /поръчител, солидарен
длъжник/ следва да посети някои от търговските обекти на кредитора в
страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг
/договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря,
заедно с кредитополучателя за връщането на всички дължими суми по
договора, като със сключването на договора, задължението на
кредитополучателя, съгласно този член, се смята за изпълнено.
В чл.19 от договора е посочено, че третото лице /поръчител/ подлежи
на предварителна проверка от страна на кредитора, с оглед на неговата
възможност да поеме посочения солидарен дълг. Страните са се договорили,
че третото лице - поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум
следните условия: 1.Навършена възраст - 21 години; 2.Минимален
осигурителен брутен доход - 1500 лв.; 3.Валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; 4.Липса на
записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; 5.Да не е
поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова
институция; 6.Да не е настоящ кредитополучател в „Стик-Кредит“ АД;
7.Служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад.
С чл.20 от договора страните са се съгласили, че неизпълнението на
задължението на кредитополучателя, посочено в чл.17, 18 и 19 ще причини на
кредитора вреди, които неустойката, посочена в тази разпоредба, следва да
обезщети. В случай, че кредитополучателят не изпълни задължението си,
29
посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер на
0,9% от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки
транш.
В чл.22 ал.1 от договора страните са декларирали съгласие, в случай, че
посочената в чл.20 неустойка, стане дължима от страна на
кредитополучателя, същият да я заплати с всяко лихвено плащане по кредита
на падежа на лихвеното плащане. Неустойката се дължи само за периоди, в
които кредитът е бил без осигурена гаранция – чл.22 ал.2 от договора.
В погасителния план, неразделна част от договора, е посочено, че: общо
дължимата сума по кредита е 824.00 лева, общо дължимата сума, когато не е
осигурена гаранция, е 1040.00 лева, годишният лихвен процент е 36.00%, а
годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 42.58%.
Сключването на процесния договор за кредит от 10.12.2019г. между
ищцата и ответното дружество не е спорно между страните. Не е спорно и
това, че дружеството-ответник е предоставило на ищцата сумата в размер на
800,00 лева, съгласно условията на договора за кредит и че кредитът е усвоен.
Няма изложени твърдения, възражения, а и събрани доказателства по
делото за промяна или допълване на условията на процесния договор за
кредит чрез сключването на последващи допълнителни споразумения или
анекси към него от страните.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на
съдебно-икономическата експертиза се установява, че на 11.01.2020г. ищцата
е платила на ответника сумата в размер на 824,00 лева по процесния договор
за кредит /това е видно и от представената, приета по делото и неоспорена от
страните справка за извършените плащания от ищцата по процесния договора
за кредит от третото неучастващо по делото лице „Изипей“ АД/. Платените
824,00 лева са покрили следните задължения: 800 лева главница и 24,00 лева –
договорна лихва. В процесния договор е договорена възнаградителна
годишна лихва за ползване на кредита от 36%, годишен лихвен процент –
42,58%. С тези показатели ГПР е равен на 42,58%. Според вещото лице
сумата, посочена за неустойка по процесния договор е в размер на 216 лева и
ако същата е платена и бъде включена в общите разходи по кредита, то
30
размерът на ГПР би бил равен на 680,55%.
По делото не се събраха доказателства за плащане на други суми по
процесния договор за кредит от страна на ищцата, в това число и за неустойка
в размер на 216 лева, в каквато насока са твърденията на ищцата в исковата
молба. Тежестта за доказване на извършено плащане на сума за неустойка по
договора е у ищцовата страна, която не ангажира доказателства в тази посока.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1, предл. 1-во от ЗЗД е
процесуално допустим, а по съществото си частично основателен, по
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне.
На връщане в хипотезите на чл.55 ал.1 от ЗЗД подлежи реално
полученото.
В настоящото производство е налице спор относно действителността на
процесния Договор за потребителски кредит – кредитна линия
№584689/10.12.2019г., сключен между страните по делото, а от там и за
дължимостта на заплатените от ищцата суми по него за разликата над
получената в заем сума от 800 лв. до реално платената сума.
В конкретния случай между ищцата и ответното дружество е сключен
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 и сл. от ЗПК. За този си
извод, съдът има предвид предмета на договора – предоставяне в собственост
на пари в определен размер срещу поемане на задължение за връщането на
сума в същия размер в посочения в договора срок, както и страните по него -
физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3 ал.1 от Закона за кредитните институции, предоставяща кредита в
рамките на своята търговска дейност.
31
Законът за потребителския кредит /ЗПК/ поставя строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, които са
уредени в глава Трета на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
В исковата си молба ищцата признава, че е усвоила изцяло заемния
ресурс по договора, но твърди, че не дължи плащания за лихва и неустойка,
тъй като договорът за кредит е нищожен.
Процесният договор за кредит е сключен на 10.12.2019г. и съответно по
отношение на него е приложим и действащ Закона за потребителския кредит
(ЗПК) в настоящата му редакция.
Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя.
Легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ се съдържа в §1, т.1 от ДР на ЗПК и това са: всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР дава на потребителя ясна представа за
реалната цена на финансовата услуга и му дава възможност да прецени
икономическите последици от сключването на договора.
В процесния договор за потребителски кредит са посочени
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно
разписана методика/начин на формиране на годишния процент на разходите
32
по кредита. Не става ясно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР в размер на 42,58%. Посочената
фиксирана лихва от 36,00% не е ясно как точно участва в него. Още повече,
че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по
начин, различен от законовия е недопустимо. Така кредитополучателят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
на ползвания от него финансов продукт.
Разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК има за цел потребителят да получи
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Следователно е налице
нарушение на ЗПК, което води до недействителност не само на тази клауза,
но и до недействителност на целия договор, с оглед нормата на чл.22 от ЗПК,
тъй като е нарушен съществен елемент на договора.
Кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание
чл.22 от ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни
последици.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора за
потребителски кредит, потребителят/кредитополучателят дължи връщане на чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.17 от процесния договор за кредит,
кредитополучателят се е задължил на основание Закона за задълженията и
договорите, в срок до 3 дни от подписване на договора, да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на кредитора за връщане на всички дължими погасителни
вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „Стик-Кредит“
АД всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на „Стик-Кредит“ АД за заплащане на тези задължения.
Срокът на валидност на банковата гаранция е най-малко 30 дни след падежа
на последната вноска.
33
Според чл.18 от процесния договор третото лице /поръчител, солидарен
длъжник/ следва да посети някои от търговските обекти на кредитора в
страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг
/договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря,
заедно с кредитополучателя за връщането на всички дължими суми по
договора, като със сключването на договора, задължението на
кредитополучателя, съгласно този член, се смята за изпълнено.
В чл.19 от договора е посочено, че третото лице /поръчител/ подлежи
на предварителна проверка от страна на кредитора, с оглед на неговата
възможност да поеме посочения солидарен дълг. Страните са се договорили,
че третото лице - поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум
следните условия: 1.Навършена възраст - 21 години; 2.Минимален
осигурителен брутен доход - 1500 лв.; 3.Валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум - 6 месеца; 4.Липса на
записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; 5.Да не е
поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова
институция; 6.Да не е настоящ кредитополучател в „Стик-Кредит“ АД;
7.Служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад.
С чл.20 от договора страните са се съгласили, че неизпълнението на
задължението на кредитополучателя, посочено в чл.17, 18 и 19 ще причини на
кредитора вреди, които неустойката, посочена в тази разпоредба, следва да
обезщети. В случай, че кредитополучателят не изпълни задължението си,
посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер на
0,9% от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки
транш.
В чл.22 ал.1 от договора страните са декларирали съгласие, в случай, че
посочената в чл.20 неустойка, стане дължима от страна на
кредитополучателя, същият да я заплати с всяко лихвено плащане по кредита
на падежа на лихвеното плащане. Неустойката се дължи само за периоди, в
които кредитът е бил без осигурена гаранция – чл.22 ал.2 от договора.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая макар да е уговорена като
санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката е предвидена да се кумулира към дължимото текущо
34
възнаграждение (договорна лихва), както и към законната лихва, дължима
при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си
функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова
тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите
нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на
разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗП.
Нещо повече касае се за възникване на косвени разходи за
кредитополучателя, които следва да бъдат включени в ГПР на основание
чл.19 ал.1 и ал.2 от ЗПК.
Съгласно приетото по делото и неоспорено от страните заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, в случай, че сумата, посочена за неустойка
по процесния договор бъде включена в общите разходи по кредита, то
размерът на ГПР би бил равен на 680,55%. По този начин разходите по
кредита надхвърлят многократно пределния размер на ГПР, предвиден в
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а именно пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че с процесния
договор за кредит на ищцата е предоставена в заем сумата в размер на 800
лева, при договорена възнаградителна годишна лихва за ползване на кредита -
36% и годишен лихвен процент – 42,58%. Действително към датата на
сключване на процесния договор за кредит липсват императивни законови
разпоредби по отношение на максимално допустимия размер на
възнаградителната лихва. Поради нееднаквото икономическо положение на
страните по договорите за потребителски кредити, съдебната практика трайно
приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.
Следователно уговорената с процесния договор възнаградителна лихва
надвишава този размер. Същата противоречи на добрите нрави и се явява
35
нищожна. Ноторно е, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, поради което следва да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ищцата.
С оглед на гореизложеното, съдът приема, че предявеният иск се явява
доказан и основателен за сумата в размер на 24,00 лева и следва да се уважи
до този размер.
Като акцесорна следва да се уважи и претенцията на ищцата за
присъждане на законната лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда – 10.03.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
С оглед изхода на делото, ответникът ще следва да заплати на ищцата
сторените от нея разноски по делото за държавна такса и възнаграждение за
вещото лице в размер общо на 190 лева, както и адвокатско възнаграждение,
дължимо на пълномощника на ищцата на основание чл.38 ал.2, във връзка с
ал.1, т.2 от ЗА в размер, определен по правилата на чл.7 ал.2, т.1 от Наредба
№1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
с оглед цената на иска – в размер на 300 лева.
По изложените съображения, ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ №13Б, представлявано от Х. М. Т. да
заплати на Р. ИВ. Й., с ЕГН **********, живуща в гр.Пазарджик,
ул."*************, със съдебен адрес: гр.София, ул.„***** на основание
чл.55 ал.1, предл. 1-во от ЗЗД сумата в размер на 24,00 лева, представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит – кредитна
линия №584689/10.12.2019г., сключен помежду им, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба –
10.03.2021г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски по
делото за държавна такса и за възнаграждение на вещото лице в размер общо
36
на 190 лева, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 24,00 лева до
претендирания размер от 25,00 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ №13Б, представлявано от Х. М. Т. да
заплати на адвокат Г. Ч. - САК, със съдебен адрес: гр.София, ул.„*****
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Присъдените суми могат да бъдат преведени по следната банкова
сметка, посочена в исковата молба: Банка „ПИБ“ АД, IBAN: BG*********,
BIC: *******, с титуляр: „Хай Скуул Ентертейнмънт“ ООД.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
37