Решение по дело №1761/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 156 и сл. във вр. с чл. 144 от ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1 във вр. с чл. 9б от ЗМДТ и чл. 145 и сл. от АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК.

Делото е образувано по жалба на С. А. Ц., с [ЕГН] с адрес [населено място], чрез адв. В. Х. И., със служебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, офис 4, против Решение № 31 от 01.08.2024 година на Директор дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, с което е оставена „Без разглеждане“ /по поисканата отмяна поради незаконосъобразност/ и „Без уважение“ /по поисканата отмяна поради нищожност/ жалба с вх. № 24 П-5365/04.06.2024 година подадена срещу Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № 1360-1/14.03.2022 г., издаден от главен инспектор в отдел "Събиране и контрол" на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив.

В жалбата са релевирани доводи за нищожност на оспорения акт поради издаването му при допуснато нарушение на материалния закон и в несъответствие с неговата цел. Жалбоподателят поддържа, че за посочените в АУЗД данъчни периоди не е бил собственик на имотите - обект на облагане с данък върху недвижимите имоти и с такса за битови отпадъци, като по този начин оспореният акт е издаден при изначална и пълна липса на нормативно установените материалноправни предпоставки и условия за постановяването му. Отделно от това твърди, че АУЗ не е редовно връчен на жалбоподателя, тъй като не са спазени изискванията на чл. 28 и чл. 29 от ДОПК, за да може да бъде приложено връчването по чл. 32 от същия закон. Иска се прогласяване на нищожност на АА, алтернативно – обявяването му като незаконосъобразен. Претендира разноски по делото.

В съдебно заседание – жалбоподателят се представлява от адв. И., която поддържа жалбата.

Ответникът по жалбата – Директор на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, чрез процесуалния си представител по делото юрисконсулт Б., оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Поддържа, че по отношение на оспорения АУЗД не са налице твърдяните от жалбоподателя пороци, обуславящи неговата нищожност, а актът е издаден законосъобразно при съобразяване на всички налични данни за собственост на имота. Претендира присъждане на разноските по делото.

Съдът, като взе предвид жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Не се спори по делото, че жалбоподателят е подавал декларации по реда на чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 09261107/26.05.1998 г. и вх. № 05-03-239/08.02.1998 г. за придобити от него недвижими имоти.

Не е спорно, също така, че никакви коригиращи декларации не са подавани от жалбоподателя като собственик и съсобственик на така декларираните имоти през годините.

Единствено въз основа на тези данъчни декларации – първоначалните, подавани във връзка с придобиването на тези имоти, и след служебна справка за неплатени местни данъци за всички тях, инспектор по приходите, оправомощен със Заповед № 17ОА2683/27.10.2017 г. на кмета на община Пловдив е издал процесния АУЗД № 1360-1/14.03.2022 г. С акта на С. А. Ц. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци, ведно с прилежащи лихви за просрочие към 14.03.2022 г., в общ размер на 832,34 лв., в качеството му на собственик на следните недвижими имоти: земя с площ 320.00 кв.м. и застроена площ 88.30 кв.м., с партиден № 5207024649001, находящ се в [населено място], [улица], ап. 2, ет. 1, деклариран с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 09261107/26.05.1998г.; и на 1/4 идеална част от недвижим имот. представляващ: земя с площ 280.00 кв.м., с партиден № 6501144676001, находящ се в [населено място], [улица], вх. А. деклариран с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 05-03-239/08.02.1998 г.

По делото липсват доказателства за постоянния и настоящ адрес на С. Ц., съответно за данъчният му такъв към 14.03.2022 г. и след това, но в самия АУЗ като адрес за кореспонденция и такъв по чл. 8 от ДОПК също в [населено място], [улица].

По делото е представено като доказателство един пощенски плик с известие за доставяне, удостоверяващ опит да се връчи АУЗ на неговия адресат на 16.03.2022 г. по пощата. Пратката се е върнала с отбелязване „непотърсен“, (л. 35 от делото).

От страна на администрацията са предприети действия по връчване на административния акт по реда на чл. 32 от ДОПК.

След извършени две посещения на адреса за кореспонденция, обективирани съответно в Протокол № 2252/15.04.2022 г. и Протокол № 2375/27.04.2022 г., адресатът на акта не е открит на посочения адрес. На 29.04.2022 г„ на определеното за това място в дирекция „Местни данъци и такси” при Община Пловдив, е поставено Съобщение по чл. 32 от ДОПК е изх. № 22П- 5085/27.04.2022 г. Съобщение по чл. 32 от ДОПК, с изх. № 22П- 5085/27.04.2022 г. е публикувано и в Интернет страницата на Община Пловдив, за периода от 29.04.2022 г. до 13.05.2022 г.

Съобщение по чл. 32 от ДОПК, с изх. № 22П-5085/27.04.2022 г. е изпратено до С. А. Ц. с писмо, с известие за доставяне №ИД PS 4000 02S688 1, чрез пощенски оператор – „Български пощи“ ЕАД. Пратката, съдържаща горецитираното съобщение е върната в дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, с отметка „Непотърсена”.

Ц. не се е явил в указания срок за връчване на оспорения акт, поради което, на основание чл. 32, ал. 6 от ДОПК, Акт за установяване на задължение по декларация № 1360-1/14.03.2022 г„ е приложен към преписката като редовно връчен на 13.05.2022 г.

Събирането на задълженията е възложено на ЧСИ Д. М., рег. № 828, с район на действие Окръжен съд – Пловдив, като е образувано изп. дело № 559/2024г.

На 04.06.2024 г. жалбоподателят е оспорил АУЗД пред директор на дирекция „Местни данъци и такси“ при община Пловдив, в качеството му на решаващ орган, оправомощен с тези правомощия със Заповед № 23ОА-3051/27.11.2023 г. на кмета на общината. С Решение № 31/01.08.2024 г. решаващият орган е оставил без разглеждане жалба вх. № 24П-5365/04.06.2024 г. като просрочена в частта, в която е поискана отмяната на процесното АУЗД като незаконосъобразно, а в частта, в която е поискана отмяна на процесния акт, поради нещожност я е оставил без уважение. Решаващият орган е потвърдил оспорвания АУЗ по същество без да излага никакви нови мотиви.

Това решение е връчено по пощата на процесуалния представител на Ц. на 06.08.2024 г., видно от известие за доставяне/л. 61/. На 12.08.2024 г. адв. И. е оспорила решението в неговата цялост.

В хода на настоящето дело като доказателство е приета преписката по издаване, съобщаване и административното оспорване на процесния АУЗ.

От страна на жалбоподателя в хода на съдебното производство са представени следните писмени доказателства: нот. акт вписан с вх. рег. № 29146/18.10.2006г., акт № 44, том 101; нот. акт вписан с вх. рег. № 22767/20.10.2008г., акт № 103, том 94; Постановление за възлагане, вписано с вх. рег. № 8243/02.04.2013 година, акт № 165; нот. акт вписан с вх. рег. № 16248/23.12.1998 година, акт № 84, том 46 и нот. акт за покупко-продажба, вписан с дв.вх. рег. № 8422/07.07.1999 година, акт № 68, том 25.

По допустимостта на жалбата:

За да породи правно действие за своя адресат всеки индивидуален административен акт, какъвто е и актът за установяване на задължения по декларация, трябва да достигне до адресата по установения в закона начин - съобщен, по реда на чл. 61 от АПК или връчен, по реда на чл. 29 - 32 във вр. с чл. 33 във вр. с чл. 107, ал. 4 от ДОПК. Следователно, връчването на АУЗД е действие, което органът по приходите е длъжен да извърши пряко по силата на закона - чл. 29, ал. 2 от ДОПК. Това фактическо действие законодателят е определил точно кой може да го извърши - орган по приходите или друг служител или служител на лицензиран пощенски оператор - чл. 29, ал. 2 и 3 от ДОПК.

От доказателствата по делото е безспорно, че органът по приходите е извършил връчване при условията на чл. 32 от ДОПК (връчване чрез прилагане към досието), като преди това е правил опит за връчване по реда на чл. 29, ал. 3 от ДОПК.

Разпоредбата на чл. 29, ал. 3 от ДОПК допуска връчване на съобщенията чрез пощенски оператор, но съобщението в случая не е връчено. Вярно е, че съобщението е изпратено на посочения в АУЗД адрес по чл. 8 от ДОПК на жалбоподателя в [населено място], но е върнато с отбелязване, че е непотърсено. Независимо от това обаче, настоящият състав намира, че това не съответства на законовото изискване за надлежно връчване. За да бъде надлежно връчено съобщението чрез пощенски оператор е необходимо връчването да е извършено и удостоверено в съответствие с нормативно установените изисквания. За пощенския оператор, по смисъла на чл. 19, т. 1 и 2 от Закона за пощенските услуги (ЗПУ), условията за доставяне на пощенските пратки са определени с Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (Общите правила), издадени на основание чл. 36, ал. 2 от ЗПУ от Комисията за регулиране на съобщенията. В случая връчването е извършено чрез Български пощи - лицензиран пощенски оператор за извършване на универсална пощенска услуга, но пратката не е връчена лично на получателя или на пълнолетен член на домакинството. Съгласно чл. 5, ал. 3, когато при посещение на адреса поради отсъствие на получателя или на лицето по алинея 2 пощенската пратка не може да бъде доставена, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба в срок, определен от пощенския оператор не по-кратък от 20 дни, но не надхвърлящ 30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и времевия интервал на уведомяване на получателите се определят от пощенските оператори в общите условия на договора с потребителите, като броят на служебните известия е не по-малък от две. В случая изобщо не се представят доказателства за поставяне на такива съобщения – служебни известия, от самия пощенски оператор, като е представено и доказателство само за един опит за връчване на административния акт, с отбелязване като непотърсена пратка.

Законът обаче не урежда фингираното връчване по пощата на съобщението, ако пратката не бъде потърсена от получателя в срока по чл. 5, ал. 3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, приети от Комисията за регулиране на съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от ЗПУ. Напротив, според чл. 30, ал. 3 от ДОПК съобщението, изпратено по пощата с обратна разписка, се смята за връчено на датата, на която обратната разписка е подписана от някое от лицата по чл. 29, ал. 6, 7 и 8, т. е. законът държи на реалното връчване на пощенската пратка, с което съобщението е изпратено, било на адресата, било на негов представител или пълномощник, пълнолетен член на домакинството му, както и на пълнолетно лице, което има същия постоянен адрес, ако се съгласи да го приеме със задължението да го предаде, или пък по месторабота – лично или чрез лицето, определено да приема съобщенията на работодателя, ако се съгласи да го приеме със задължение да го предаде. При така установените факти извършеното от пощенския служител не обективира връчване на съобщенията чрез пощенски служител по смисъла на чл. 29, ал. 3 ДОПК

При осъщественото неуспешно връчване на известния адрес на задълженото лице, служители на общинската данъчна служба не са предприели никакви последващи действия – вкл. за връчване по месторабота, за изпращане по електронен път или за съобщаване по телефон. Вместо това очевидно ответната администрация е преминала към установения в ДОПК друг способ за връчване - този по чл. 32 от ДОПК, което обаче само по себе си е незаконосъобразно. С нормата на чл. 32 от ДОПК, озаглавена „Връчване чрез прилагане към досието“, са регламентирани особени правила за връчване на съобщения, касаещи актове, документи и книжа в производството по ДОПК. Касае се за извънреден способ, който се прилага само в случаите, когато не е възможно да бъде извършено връчване по някой от редовните способи за връчване.

С оглед горното съдът приема, предвид липсата на надлежно връчване на оспорения АУЗД от издателя на адресата му, че депозирането на жалбата против него на 04.06.2024 г. пред директора на дирекция „Местни данъци и такси“ при община Пловдив, упражняващ правомощията на териториален директор на НАП по смисъла на чл. 4, ал. 5 и чл. 107, ал. 4 от ДОПК е в срок и с произнасянето по тази жалба ответникът е дължал проверка както за валидност, така и за законосъобразност на оспорения АУЗД. Съответно такава проверка – в този обем, се дължи и от настоящия съд.

Ето защо предмет на настоящето дело е както въпросът за валидността, така и този за законосъобразността на АУЗД. В заключение по допустимостта: жалбата е подадена срещу АУЗД от неговия адресат, след изчерпване на фазата на административния контрол и в рамките на преклузивния срок по чл. 156, ал. 1 от ДОПК. Същата отговаря на изискванията на чл. 149 от ДОПК и като такава е процесуално допустима за разглеждане по същество.

По основателността:

В хода на цитираното по-горе оспорване пред административният орган, както и към момента в съдебното производство, твърденията на жалбоподателя са, че същият не е собственик на посочения имот. В подкрепа на тези твърдения по делото са представени доказателства. По делото няма спор, че С. Ц. се е разпоредил с процесните имоти, за които са били определени задълженията.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, тъй като оспореният АУЗ е нищожен, като съображенията на съда за това са следните:

За да бъде един административен акт нищожен е необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от същността му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе и целените правни последици. Поради липса на законово регламентиран критерий за разграничаване на нищожните от унищожаемите административни актове, преценката се извършва в зависимост от степента и качеството на порока, от който е засегнат актът. Според константната съдебна практика основание за обявяване на нищожност са такива съществени, основни недостатъци на административните актове, които ги дисквалифицират като правопораждащи юридически факти за разпоредените с тях правни последици. На първо място, такова основание би било издаването на акта от некомпетентен орган, т.е в нарушение на нормативно установените изисквания за материална, териториална или по степен компетентност. Нищожни са и актовете, постановени при неспазване на изискуемата от закона съществена форма, както и тези, издадени без каквото и да е нормативно основание (т. е при пълна липса на условията и материалноправните предпоставки, визирани в съответната правна норма) или при грубо нарушение на императивни норми с характер на основни правни принципи. В конкретния казус съдът констатира наличието на такива пороци.

Компетентността обхваща кръга от въпроси, с които административният орган е оправомощен да се занимава, както и правомощията, с които органът разполага за решаването на тези въпроси. Тя може да произтича от изрична нормативна разпоредба, да следва от функциите и задачите, които са му възложени с нормативен акт, да е делегирана от по-горестоящ орган или да се установи чрез посочване на по-горестоящ орган, който да определи съответните компетентни по-долустоящи органи. Компетентността бива материална, по степен и по място. Съгласно утвърдената съдебна практика всяка некомпетентност води до нищожност. Процесният акт е издаден от надлежно оправомощен орган, в кръга на неговите правомощия.

Порокът във формата води до нищожност на акта само когато е толкова съществен, че практически се равнява на липса на форма, а оттук - до липса на волеизявление, липса на акт. Такива са случаите не само когато изобщо не е спазена предписаната от закона форма, а и когато например липсва разпоредителна част (диспозитив). Във всички останали случаи допуснатото съществено нарушение на формата на акта води до унищожаемост, а не до нищожност на акта, като форма на недействителност на същия. Когато допуснатото нарушение е несъществено по своя характер, то изобщо не се отразява върху действителността на постановения акт. Следва да се съобрази, че за процесния акт не е предвидена специална форма, от което следва, че за да се счита същата за спазена е достатъчно актът да е издаден в писмена форма, както е и завършило производството в конкретния случай.

По отношение на порока материална незаконосъобразност не е налице единно становище в съдебната практика. Преобладаващият брой случаи са такива, при които се приема, че установената по конкретното дело материална незаконосъобразност е от степен, която води до унищожаемост на административния акт, но не и до неговата нищожност. Въпреки това не са изключени и случаи, в които при материална незаконосъобразност ще е налице нищожност на акта. В тези случаи следва да се установи пълна липса на условията (предпоставките), визирани в хипотезата на приложимата правна норма или когато актът е изцяло лишен от законово основание, както и когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган. В конкретния случай съдът намира, че Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК, № 1360-1/14.03.2022 г., издаден от главен инспектор в отдел "Събиране и контрол“ на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив е издаден при съществени нарушения на материалния закон, които го опорочават до степен, дисквалифицираща го като валиден административен акт. Съображенията за този извод са следните:

Съгласно чл. 10 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, като с оглед разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, субекти на това задължение (данъчно задължени лица) са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Съответно в чл. 62 от ЗМДТ е предвидено, че такса за битови отпадъци се заплаща за услугите по събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. По аргумент от разпоредбата на чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, задължението за заплащане на ТБО е за лицето - собственик на облагаем с данък недвижими имот.

От тази нормативна регламентация следва извода, че задълженията за данък върху недвижимите имоти и за ТБО имат своето основание и следват от факта на принадлежност на правото на собственост върху съответния недвижим имот, т.е. задълженията възникват и съществуват за лицето - титуляр на правото на собственост върху имота. Съответно възникването и съществуването на качеството субект на задълженията по чл. 10 и чл. 62 от ЗМДТ, е обусловено от придобиването и принадлежността на собственост върху недвижим имот.

В конкретния случай тези факти не са били налице по отношение на адресата на АУЗД за ДНИ и ТБО, доколкото последният не е бил собственик на недвижимите имоти, обект на облагане с данък и такса за посочения в акта период (2012 г. - 2021 г.). Поради това издаденият акт се явява лишен от правно и фактическо основание, тъй като задължение за плащане не съществува за лице, което не е титуляр на правото на собственост, тоест не е в кръга на данъчно задължените лица. Материалната незаконосъобразност на процесния АУЗД се изразява не просто в противоречието му с материалноправните разпоредби, а в пълна липса на условията и предпоставките, визирани в хипотезите на приложимите материалноправни норми на ЗМДТ, което опорочава валидността на административния акт като правопораждащ юридически факт за разпоредените правни последици.

Разпоредбата регламентираща процедурата за постановяване на АУЗД е в случая по чл. 107, ал. 3, изр. трето от ДОПК - служебно издаване на акт за установяване на задължение по декларация, когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. В конкретния случай, тази хипотеза не е налице. Това е така, тъй като за оспорващия липсва задължение за плащане в срок.

С оглед на гореизложеното съдът намира, че в конкретния случай е налице пълна липса на условията за издаване на оспорения АУЗД, което се явява особено съществено нарушение на материалния закон, опорочаващо акта. Въпросът в случая е дали тази материална незаконосъобразност на оспорения АУЗД е толкова съществена, че да обуславя неговата нищожност. Материалната незаконосъобразност на обжалвания акт, както вече се посочи, се изразява не просто в противоречието му с материалноправните разпоредби, а в издаването му при пълна липса условията и предпоставките, предвидени в приложимите материалноправни норми на ЗМДТ, което влече невъзможност актът да породи каквито и да е правни последици, т.е. прави го нищожен. В конкретния случай съдът намира, че е налице именно такова грубо нарушение на материалните разпоредби. В подкрепа на този извод следва да се отбележи изрично, че изначалната липса на предпоставки за издаване на АУЗД за имота е била известна на административния орган далеч преди издаване на оспорения акт.

Видно от представените по делото писмени доказателства, последващите приобретатели на недвижимите имоти, върху които е установено задължение за ДНИ и ТБО са извършвали разпоредителни сделки с имотите, тяхна собственост, за извършването на които е задължително заплащането на местен данък и такса битови отпадъци.

Независимо от това, през 2022 г. е издаден оспорения АУЗД срещу жалбоподателя като са му определени задължения за ДНИ и ТБО за процесните имоти. Задълженията са обхванали период, за който администрацията е била на ясно, че имотите не са били собственост на жалбоподателя. При това положение административният орган е упражнил превратно правомощието си да установява публични вземания по реда на чл. 107 от ДОПК, като е вменил задължение за заплащане на ДНИ и ТБО на лице, за което е безспорно установено, че не попада в кръга на задължените лица по ЗМДТ относно процесния имот и при наличие на категорични данни за собственика на имота.

В обобщение на казаното до тук съдът намира, че доколкото по отношение на обжалвания АУЗД е установено наличието на съществен порок, дисквалифициращ го като валиден административен акт, същият следва да бъде обявен за нищожен.

Предвид изхода на делото искането на жалбоподателя за присъждане на направените разноски следва да бъде уважено, като на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК Община Пловдив следва да бъде осъдена да заплати на С. А. Ц. сумата от 510 лв. разноски по делото, от които 10 лв. за внесена държавна такса и 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.

Водим от горните мотиви, Административен съд Пловдив.

 

РЕШИ:

 

ПРОГЛАСЯВА за нищожен Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № 1360-1/14.03.2022 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив потвърден с Решение № 31 от 01.08.2024 година на Директора дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив.

ОСЪЖДА Община Пловдив да заплати на С. А. Ц., с [ЕГН], сумата в размер на 510лв. /петстотин и десет лева/ за разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО на основание чл.160, ал.6 от ДОПК не подлежи на обжалване.