№ 2703
гр. В., 16.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 19 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Кристиана Кръстева
при участието на секретаря Теодора К. Кирякова
като разгледа докладваното от Кристиана Кръстева Гражданско дело №
20243110115506 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано по предявен от Е. О. С., ЕГН **********, с адрес гр.
В., ж.к. „В. В." **** срещу „С. К.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр.
С., бул. Ц. Ш. ****, обективно кумулативно съединени искове както следва:
1/ за прогласяване за нищожен на чл.11 от Договор за паричен заем
1040689/22.03.2024г., в който е предвидено, че страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл.5 /поръчител
физическо лице или банкова гаранция/, заемателят дължи неустойка в размер на 1941,11лв.,
на осн. чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД /поради накърняване на добрите нрави/;
2/ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1941,11лв,
представляваща недължимо заплатена сума за неустойка, ведно със законната лихва върху
горепосочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.12.2024г.
до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Исковата претенция се основава на следните фактически твърдения: Твърди се,
че на 22.03.2024г. е сключил договор за потребителски кредит № 1040689 с ответника, по
силата на който му е предоставен кредит в размер на 1600лева. Съгласно чл. 11 от договора
заемателят дължал неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема в размер на
1941,11лв. Твърди, че клаузата на чл. 11 от договора е нищожна, тъй като е загубила
обезпечителния и санкционния си характер. Сочи, че така договорена, същата е в нарушение
на изискванията за добросъвестност. Излага, че клаузата е и в пряко противоречие с
Директива 2008/48, според която кредиторът е длъжен преди сключване на договора да
оцени кредитоспособността на потребителя, което задължение пряко произтича и от нормата
на чл. 16 ЗПК. Излага и съображения и за неравноправност на клаузата по смисъла на чл.
143 от Закона за защита на потребителите. Твърди, че неустойката представлява разход,
който следва да бъде включен в ГПР, което не е сторено. При положение, че бе изпълнено
последното, то и ГПР би бил над максималния размер, установен с нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Поради нищожност на клаузата счита и че ответното дружество следва да му
възстанови платената без основание сума, като твърди да е погасил кредита предсрочно на
1
21.11.2024г. Общо заплатената сума сочи, че е в размер на 4172,94лева. Молбата е за
уважаване на исковата претенция и за присъждане на разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който исковата
претенция се оспорва, като недопустима, в евентуалност - неоснователна. Сочи, че
неустойката е била уговорена, като санкция за неизпълнение, а процесният договор бил
сключен изцяло по волята на ищеца. С тази цел последният попълнил искане за сключването
му, получил подробна информация за кредитния продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Сочи, че е разполагал с 14дни, в които
да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗКП. Оспорва да е налице
недействителност на договора, като били спазени всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Уговорената неустойка
не следвало да бъде включвана в ГПР. Същата била уговорена във фиксиран размер.
Отделно от това в периода 2022-2024г. ищецът бил сключил общо 4 договора, като всички те
съдържали уговорка за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Счита,
че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника,
като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на
платените суми над главницата, съответно кумулиране на разноски. Ето защо намира, че не е
налице заблуждаваща търговска практика и неравноправност между страните. Молбата е за
отхвърляне на исковите претенции и за присъждане на разноски.
В с.з. страните редовно призовани не се явяват и не се представляват. Исковата молба
и отговора се поддържат чрез нарочни молби.
По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Между страните е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че същите са
сключили договор за кредит № 1040689/22.03.2024г. и че във връзка с усвоения кредит е
заплатена неустойка в размер на 1941,11лв.
Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в
определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен е при действието на
ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в
потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи
служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС.
Видно от приобщения договор в разпоредбата на чл.11 е предвидено, че страните се
съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
посочено в чл.5 /поръчител физическо лице или банкова гаранция/, заемателят дължи
неустойка в размер на 1941,11лв.
Хипотезата на чл. 26, ал.1, пр.3-то ЗЗД установява нищожност на клаузите в
договорите, които противоречат на добрите нрави. В тази връзка нищожна е клауза за
неустойка по едно облигационно правоотношение, в т.ч. и договор за потребителски кредит,
когато същата противоречи на добрите нрави в хипотезата когато е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, в който смисъл и
задължителната съдебна практика оформена в ТР №1/15.06.2010г. по т.дело №1/2009г. на
ОСТК на ВКС. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /Решение №
2
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Предмет на настоящия спор по
предявения главен иск е неустойка, която е уговорена като клауза в договора за
потребителски кредит № 1040689/22.03.2024г., по силата на който кредитора „С. К.“ ООД е
предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 1600 лева.
Договорът е представен по делото, като от съдържанието на същия в по-конкретно в
разпоредбата на чл.11 е предвидено, че страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл.5 /поръчител физическо
лице или банкова гаранция/, заемателят дължи неустойка в размер на 1941,11лв, която е
разсрочена за плащане съобразно погасителния план към договора за кредит. От
фактическите твърдения, изложени от ищеца и събраните по делото писмени доказателства
съдът приема, че процесната сума в размер на 1941,11лв. произтича от сключен договор за
паричен заем, който по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК. Следователно длъжникът се ползва от
регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за защита на потребителите –
арг. чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП. Съобразно императивната разпоредба на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Разпоредбата на чл.16 от ЗПК предвижда
императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя
преди да предостави кредит на последния. Претендираното вземане за неустойка, произтича
от клауза на договора за кредит, съгласно която такава се дължи, в случай, че заемателят не
предостави обезпечение на задълженията си – физическо лице или банкова гаранция.
Следователно тази клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция (вменени й с нормата на чл. 16 от ЗПК) за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително
увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата за предоставяне на
обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при непредоставяне на такова,
противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с
кредитни продукти. Наред с това неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното
задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин,
неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и обезщетителни функции и
цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване в размер на процесната
сума от 1941,11лв. Доколкото съдът прие, че процесната неустойка уговорена в чл.11 от
договора за потребителски кредит е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции, то същата е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави. При изложените съображения следва бъде прогласена нищожността на
клауза за неустойка предвидена в чл.11 от договор за потребителски кредит №
1040689/22.03.2024г., съдържаща задължение за плащане на сумата от 1941,11лв, поради
накърняване на добрите нрави, на осн. чл. 26, ал.1, пр.3-во ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД:
По делото не е спорен факта, че ищецът е заплатил изцяло сумата по кредита на
21.11.2024г., за което са представени и съответните писмени доказателства, неоспорени от
ответника в предоставения срок.
Предвид установяване на недействителността на клаузата от договора, въз основа на
която е начислена процесната сума от 1941,11лв, предмет на исковата претенция и доказване
заплащането на същата сума от ищеца, следва да се приеме,че правопораждащият
фактически състав на исковата претенция по чл. 55, ал.1 от ГПК за връщане на даденото при
първоначална липса на основание е установен в условията на главно и пълно доказване,
поради което и вторият предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, се явява основателен и
подлежи на уважаване.
3
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски. Представен е списък по
чл.80 ГПК, съобразно който се претендират разноски за платена държавна такса от 132лева и
адв. възнаграждение в общ размер на 1200лева по договор за правна защита от 03.06.2025г.,
в който е уговорено по 600лева за всеки един от предявените искове. От ответника е
направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което съдът счете за основателно. Съдът, като
съобрази, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, проведеното едно о.с.з.,
без участието на пр. представител на ищеца, намира че следва да бъде определен размер на
адвокатското възнаграждение от по 200лева за всеки един от предявените исковете. В
случая, съдът намира за неприложими предвидените минимални размери на дължимите
адвокатски възнаграждения в Наредба № 1/2004г. предвид задължителното тълкуване,
дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС, в следния смисъл: „национална
правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл.
101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС“, като „при наличието на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в
чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики“.
Изрично с цитираното решение се приема, че в последния случай „националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба“. Поради така изложените
съображения окончателният размер на разноските за адв.възнаграждение, който следва да
бъде присъден в полза на ищеца, възлиза на 400лева или му се дължат разноски в общ
размер от 532лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на Е. О. С., ЕГН **********, с адрес гр.
В., ж.к. „В. В." **** срещу „С. К.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр.
С., бул. Ц. Ш. **** клаузата на чл.11 от Договор за паричен заем № 1040689/22.03.2024г., в
който е предвидено, че страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, посочено в чл.5 /поръчител физическо лице или банкова
гаранция/, заемателят дължи неустойка в размер на 1941,11лв., поради накърняване на
добрите нрави, на осн. чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. С., бул.
Ц. Ш. **** да заплати Е. О. С., ЕГН **********, с адрес гр. В., ж.к. „В. В." **** от
1941,11лева, представляваща недължимо заплатена сума за неустойка, ведно със законната
лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
05.12.2024г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „„С. К.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. С., бул.
Ц. Ш. **** да заплати Е. О. С., ЕГН **********, с адрес гр. В., ж.к. „В. В." **** сумата от
532лева, представляваща сторени в производството съдебно – деловодни разноски, на
основание чл. 78 ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - В. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
4
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
5