РЕШЕНИЕ
№ 1865
гр. Плевен, 28.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20234430103360 по описа за 2023 година
Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗПК, съединен при евентуалност с иск
с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от
ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК, и обективно кумулативно съединен иск с правно
основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 10,00
лв./частичен от 341,62 лв./
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Н.
Е. П., ЕГН**********, *** против ***, *** , със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от Н. П., в която се твърди, че на
13.11.2021г. Н. П. е сключил договор за потребителски кредит № *** със ***.
Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 1000 лева,
видът на вноската е седмичен, броят на погасителните вноски е 1, размерът на
месечния лихвен процент не е посочен. Твърди, че в чл. 5 от Договорът е
посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство
на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от
кредитора условия. В чл. 11 ал.1 страните са договорили, че в случай на
1
непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена
неустойка в размер на 341 ,62 лв. Твърди, че още със сключване на договора,
на ищеца е начислена неустойка в размер на 341,62 лв., тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени
в процесния договор. Твърди, че Н. П. е погасил изцяло процесния заем.
Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Смята, че е
нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Смятам, че Договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като
не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Счита, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Смята, че липсата на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на
чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено
е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази
стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на
договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса
експресно разглеждане и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР
от посочения. На следващо място смята, че в договора за потребителски
кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в
пъти по-висок от посочения, което е над максимално установения праг на
ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди,
че в договора не е посочена каква е договорната лихва, която ищецът следва
да заплати. В процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава да
осигури действието физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
условията, посочено в договора. В процесния договор е уговорено, че в
2
случай, че Заемателят не предостави посоченото в него обезпечение в
тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя
неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения
погасителен план. Смятам, че от една страна е налице изначална
невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител
/солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора.
Ето защо счита, че е налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал.
2 пр. 1 от ЗЗД. Настоящият случай касае еднотипни договори за
потребителски кредит, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе. Излага съображения, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение
на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". Смята, че клаузата, с която в
процесния договор за потребителски кредит е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай че не предостави обезпечение — двама поръчители
/солидарен длъжник/, който отговарят на определени съответно към този
момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и
при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това
на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Отделно от горното смята, че
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. З от Тълкувателно решение
3
№ 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/. Считам,
че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Твърди, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били
реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една
от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение
или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение
същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението" да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна
и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП. Смята, че в пряко нарушение на императивното
4
правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК *** не е включило в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка", която по своята същност
представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща
периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент
/ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан,
действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия. Счита, че
е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Посочва, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Ето защо считм, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Счита, че с тези
действия *** е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, всяка Всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото
национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити. Във връзка с горното смята, че
неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим
прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да
сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни
НОРМИ да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на
ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя. Обстоятелството дали е
5
правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на
единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и
транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение.
Гореописаните такси /в това число и начислената „неустойка"/ безспорно
попадат в изискванията на Директивата — те са предвидими общи разходи,
които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита,
че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за
недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Това
следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където
това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване
на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да
се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Счита, че
посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на
потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Счита, че Договорът за
потребителски кредит е нищожен на основание чл. 1 1, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от
ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната
лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Смята
определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се
включва и начислената „неустойка") за изключително висок и противоречащ
на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва
за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за
обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката относно
договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per argumentum
чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК. Твърди, че има разлика между посочената
в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която ищецът реално е върнал на ответното дружество. Твърди, че
липсват каквито и да било условия за прилагането на ГЛП. Липсва уточнение
6
за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия
размер на кредита или върху остатъчната главница. Счита, че нарушението е
още по-съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план
има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да
може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено
ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на
договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения
договорза потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен език
да е описано визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание.
Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на
договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е
връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по
кредита. От това следва, че неизпълнението на задължението на
кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция), който по
занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като
такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на
потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да
получи възнаграждението по договора. Ето защо смята, че клаузите в
процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин,
съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на
потребителя да прецени икономическите последици. Твърди, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, съгласно който договорът за
потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Процесният договор съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не
е посочена последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми. Твърди, че е видно същественото нарушение
на изискванията на чл. 11 ЗПК. Счита, че има явно неизгодни условия по
7
процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в
стойността на насрещните престации.
Евентуално, ако бъде прието договора за валиден и действителен,
смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146
от 33П поради неравноправност. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 23
от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита”. Заявява, че сезира съда с
възражение за нищожност на целия договор за потребителски кредит, а дори
и целият договор да не е нищожен, то твърди нищожност на отделни негови
клаузи, а именно неустоечната клауза, на база на която на ищеца е наложена
процесната неустойка. Моли да бъде признато за установено, че чл.12 -
неустоечната клауза от сключения между страните договор за потребителски
кредит № *** е нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП -съдържа уговорка във
вреда на потребителя, неравноправна е защото задължава потребителя при
неизпълнение на негово задължени да заплати необосновано висока
неустойка; при условията на евентуалност като нищожна на основание чл.26,
ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК -
Годишният процент на разходите в процесния договор вследствие на
дължимата такса по тази клауза става по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Моли на
основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д ответника
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 10 лева, като частичен
иск от 341,62 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за
потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й
изплащане. Претендира направените деловодни разноски и адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който признава иска, с който е поискано клаузата за неустойка, обективирана
8
в Договор за паричен заем № *** от 13.11.2021г Признава за основателен
предявения иск и на основание чл. 237 ГПК моля да постановите решение при
признание на иска. Посочва, че съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД нищожността на
отделни части на договора не влече нищожност на целия договор. Счита, че
следва да се вземе предвид, че прогласяване нищожността на неустоечната
клауза не обосновава нищожност на целите договори за кредит на основание
чл. 22 ЗПК. Моли на основание чл. 78, ал. 2 ГПК в тежест на *** да не бъдат
възлагани разноски, тъй като с поведението дружеството не е дало повод за
завеждане на делото. Твърди, че съгласно трайната съдебна практика,
възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от
кумулативното наличие на установените в закона две изисквания - с
поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е
признал иска /Решение № 185 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2013
г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева, Определение № 111 от
14.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 815/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията
Драгомир Драгнев и други/. Твърди, че в настоящия случай са налице и двете
визирани предпоставки, за възлагане на разноските в тежест на ищцата, а
именно -с настоящия отговор Дружеството признава предявения от ищеца
иска като основателен, а с извънпроцесуланото си поведение не е дало повод
за завеждането на процесния иск. Твърди, че това е така, тъй като
заплащането на посочената неустойка не е претендирано от ищеца. *** не е
изпращало покани, уведомления или други съобщения, с които се изисква
заплащането на договорената неустойка. Твърди, че ищецът не е заплатил
сумата за неустойка по процесния договор за кредит. Счита, че само по себе
си наличието на нищожна клауза в договора не обуславя извод за това, че по
някакъв начин ответникът е дал повод за завеждане на делото. Счита, че
такъв би бил налице, ако Дружеството е изискало заплащането на
неустойката от страна на ищцата, какъвто настоящият случай категорично не
е. Моли да бъде постановено решение при признание на иска, като по
отношение на разноските се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от
ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
9
Между страните не е налице спор че Договор за паричен заем с номер
*** от 13.11.2021г. е бил сключен между ответника ***, в качеството на
заемодател и ищеца Н. П., в качеството на заемател.
Не е спорно също така между страните, че по силата на това
съглашение, заемодателят се е задължил да предостави на заемателя заем в
размер на 1000 лв., видът на вноската е месечна, броят на погасителните
вноски е 1, лихвеният процент е 40,05 %. В чл. 5 от Договора е посочено, че
заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно
или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора
условия. В чл. 12, ал.1 страните са договорили, че в случай на непредоставяне
на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер
на 341,62 лв.
Страните не спорят, че заемодателя е изпълнил задължението си да
предостави на заемателя уговорената заемна сума.
Страните не спорят, че заемодателя е изпълнил задължението си да
предостави на заемателя уговорената заемна сума.
От представената от ответника счетоводна справка се установява, че
ищеца Н. П. е заплатил по процесния договор главница в размер на 1000 лв.
От писмо от Изипей от 20.11.2023г. се установява, че за периода от
23.11.2021г. до 23.12.2021г. Н. П. не е извърщвал никакви плащания в полза
на ***.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Ответникът е признал предявените искът за нищожност на клаузата за
неустойка, но ищецът не е направил искане за постановяване на решение при
признание на иска по реда на чл.237 ГПК. Поради това, признанието следва
да се цени като признание на факти. Самото признание на иска, без изрично
искане от ищеца, не е достатъчно за постановяване на решение по чл. 237 от
ГПК. Независимо от признанието на иска, правото на преценка дали да бъде
постановено такова решение е предоставено на ищеца, без чието изявление
съдът не може да се произнесе по този ред. В последната хипотеза,
признанието на иска се преценява с оглед на всички събрани доказателства./
10
Определение № 258 от 8.07.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2138/2022 г., IV г. о.,
ГК/
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит съдът
намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл. 9,
ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде
нищожна съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две
предпоставки: клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена
индивидуално.
В разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко
критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на
съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя,
т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза,
11
която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на
съконтрахентите; 3/ клауза, която води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143
от т. 1 до т. 19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи.
Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в потребителските договори,
предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата на доставчика и потребителя, като поставя
изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от условия, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя
да изпълни свое задължение дори ако търговецът или доставчикът не изпълни
своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за
паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена
възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл.
18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между
страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на
която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи
заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е
реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е
предадена съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на
заемната сума от 100 лв. в случая не се и оспорва от ищеца.
Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Липсва спор между
страните, че в договора са посочени индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да
върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, представен е погасителен план, в който са отразени размерът, броят,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед
12
изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, като съобразно приетото в съдебната практика следва да се
изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им
нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
Съдът намира за основателен предявеният главен иск с правно
основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП за нищожност
на клаузата на чл.5 от договора за такса за експресно разглеждане като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
В чл. 5 от Договора е посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна
банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица,
които да отговарят на определени от кредитора условия. В чл. 12 страните са
договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 341,62 лв., която
не се установи да е била начислена.
Съдът намира, че клаузата за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал.
1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за точно изпълнение.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уредената такса/неустойка в Тарифата е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
Поради изложеното искът следва да бъде уважен, а съдът не дължи
13
произнасяне по предявения евентуален иск.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност
на клаузата за неустойка по договора и установяването на нейната
нищожност съставлява пречка за възникване на задължение за неустойка. По
делото, обаче недоказан остана факта на имуществено разместване. Носещия
доказателствената тежест ищец не ангажира доказателства, че е заплатил на
ответника сумата от 10 лв. по нищожната клауза за неустойка. Не е спорно и
се установява, че ищецът е заплатил на ответника само заемната сума от 1000
лв. Поради изложеното предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и
като такъв следва да бъде отхвърлен.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
50,90лв. за държавна такса съразмерно с уважената част на претенцията.
Неоснователно е възражението на ответника за недължимост на сторените
разноски. С поведението си същия е дал повод за завеждане на делото, т.к. е
подписал договора, съдържащ нищожната клауза, създаваща права за него
като кредитодател.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 480лв., при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните
размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е.
като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената
на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение
14
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено
по ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен
въпрос, съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени
в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест
ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на
подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се
отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да
присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото
на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия
му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от
28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща
на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по
15
изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е
приета от ВАС – орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като
частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема
свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на
конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС
е извел задължение за националния съд да гарантира пълното деиствие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива
да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,
дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение №
6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514
от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95
от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е
№1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./. Като се
вземе изхода на спора определеното адвокатско възнаграждение следва да
бъде присъдено съобразно уважената част на претенцията от 240 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1,
предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП по иска, предявен от Н. Е. П., ЕГН
********** против ***, с ЕИК ********** със седалище и адрес на
управление в *** клаузата на чл.5 от Договор за паричен заем № *** от
13.11.2021г., като противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Н. Е. П., ЕГН**********, *** против ***,
*** , със седалище и адрес на управление: *** иск с правно основание чл.55,
ал.1, предложение първо ЗЗД ответника да бъде осъден да плати на ищеца
сумата от 10,00 лева/частичен иск от 341,62 лв/, представляваща
недължимо платена сума, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ***, с ЕИК ********** със
седалище и адрес на управление в *** ДА ПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН
16
********** сумата от 50,90 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***,
с ЕИК ********** със седалище и адрес на управление в гр. ***, *** ДА
ПЛАТИ на *** „Д. М.“ гр. ***, вписано в регистър БУЛСТАТ под №
*********, представлявано от Д. М. М., като процесуален представител на Н.
Е. П., сумата от 240,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната по производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
17