Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадeсети май през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 9616 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 03.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 31309/2018г. на СРС, ГО, 35 състав, са уважени предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Х.Г.Х. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 1 273, 29 лева - главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ул. “********абонатен номер 0****, за периода от м.05.2013г. до
м.04.2015г.; сумата от 254, 44 лева –
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от
14.09.2015г. до 01.09.2017г.; сумата от 18, 81 лева – цена на услугата дялово разпределение
за периода от м.08.2014г. до м.04.2015. Със същото решение са отхвърлени
предявените искове за главница за топлинна енергия за сумата над 1 273, 29 лева
до пълния предявен размер от 2 776, 67 лева; за главница за дялово
разпределение – за сумата над 18, 81 лева до пълния предявен размер от 29, 01
лева; за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия – за сумата
над 254, 44 лева до пълния предявен размер от 665, 89 лева, както е отхвърлен
изцяло иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху
главницата за цена на услугата дялово разпределение в размер на 7, 22 лева.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок въззивна жалба от ответника Х.Г.Х., в която са изложени оплаквания за
необоснованост на формираните от първоинстанционния изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че по делото не е
доказано, че ответникът е потребител на топлинна енергия за процесното жилище и
за исковия период, поради липсата на доказателства за право на собственост или
друго вещно право върху топлоснабденото жилище. Излага съображения, че
представената декларация по чл. 14 ЗМДТ и молбата-декларация за откриване на
партида не са такива доказателства, тъй като не представляват титул за
собственост. Освен това те били съставени преди повече от 20 години, поради
което не може да се направи еднозначен извод, че ответникът е бил собственик на
имота към релевантия момент – исковия период. На следващо място, счита, че не
са ангажирани доказателства, от които да се установи, че ответникът реално е
ползвал топлинна енергия за отопление на имота и за битово горещо
водоснабдяване, тъй като отчетите на фирмата за дялово разпределение били
изготвени в хипотеза на неосигурен достъп до имота. По изложените съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД. В хода на висящото производство е взето
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Третото лице-помагач не изразява становище по жалбата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване за
необоснованост на изводите на СРС относно наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия, тъй
като ищецът не е ангажирал доказателства за титулярството в правото на
собственост върху процесния имот. Настоящият съдебен състав счита оспорването
за неоснователно по следните съображения:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни
общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия
за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по
т. 1 от Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на
едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен
между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и
е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат,
като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи
съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да
изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149,
ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.
Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия
факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен
ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по
време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
По делото е приета като доказателство молба-декларация
от Х.Г.Х. от 15.07.1996г., с която е поискано
откриването на партида за процесния топлоснабдяван имот. Молбата не е
оспорена от ответника по реда на чл. 193 от ГПК относно нейното авторство,
поради което съдът следва да приеме, че изявленията в нея са направени от
лицето, посочено за нейн автор и следва да зачете формалната доказателствена
сила на частния документ на основание чл. 180 от ГПК. С този документ се
установява, че Х.Х. е направил изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на негово име, като това заявление представлява по своето правно
естество предложение за сключване на
договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това
заявление, входирал го е при себе и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния апартамент,
ищцовото дружество е приело предложението на Х.Х. за сключване на договор за
доставка на топлинна енергия. Следователно, ирелевантно в настоящия случай е
обстоятелството дали ответникът е собственик или не на отопляемото
жилище,
тъй като чрез изразената от него воля е породено
облигационно правоотношение с ищцовото
дружество на основание чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ. Постигнато е изрично съгласие с ищцовото дружество за
съществуването на облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна
енергия за процесния имот, тъй като ответникът е поискал откриването на
партида, а предприятието е уважило искането му. От посочената дата – 15.07.1996г. между страните по
делото съществува правоотношение по договор за покупко-продажба /доставка/ на топлинна
енергия. При липса на данни това
правоотношение да е било прекратено по някой от предвидените способи се налага
извод, че същото е действало и през исковия период. Този извод се подкрепя и от
обстоятелството, че от представените по делото документи от третото
лице-помагач /изравнителни сметки/, както и от извлеченията от сметки, издадени
от ищцовото дружество, се установява, че титуляр на партидата за исковия период
е именно ответникът. Промяната на титуляра на партида е резултат от промяна на
купувача по договора за продажба на топлинна енергия.
На следващо място, по делото са приети писмени
доказателствени средства, които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначен
извод, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот. Видно от представения
протокол от общо събрание на собствениците на етажната собственост за избор на
фирма за дялово разпределение от 28.09.2002г., ведно с приложения към него
списък на етажната собственост, като собственик на жилище с абонатен номер ****,
в сграда, находяща се в гр. София, ул. “********е посочен Х.Г.Х., ЕГН **********.
Обстоятелствата, обективирани в този списък – качество на лицето /етажен
собственик/, имена, ЕГН, абонатен номер, брой радиатори, брой разпределители и
начин на плащане, са удостоверени с подпис на лицето, който не е оспорен по
предвидения за това ред в производството по делото. Доколкото този частен
документ не е оспорен от ответниците и в приложение на нормата на чл. 180 от ГПК, следва да се приеме, че изявленията в него са направени от лицето,
посочено за техен автор. Предвид обстоятелството, че с тях са удостоверени
неизгодни за издателя обстоятелства, те се ползат с доказателствена сила срещу
техния издател. Същите обстоятелства се установяват косвено и от данните,
съдържащи се в представената данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ от 1998г., с
която Х.Г. Х. е декларарил лично в качеството си на собственик по наследство
процесният недвижим имот. Ответникът нито твърди, нито установява, че се е
разпоредил с правото на собственост или вещното право на ползване върху топлоснабдения
имот, нито, че към исковия период имотът е бил предоставен на трето лице за
временно ползване въз основа на облигационно правоотношение. Ето защо
настоящият съдебен състав приема, че по делото е установено титулярството в
правото на собственост върху топлоснабдения имот в патримониума на Х.Х..
В конкретния случай се налага извод, че е установено
принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът Х.Х.
дължи заплащане на стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при
публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като
собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява
страна по силата на посочената по-горе законова разпоредба.
Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента
на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал. 1 от ЗЕ,
съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът реално е
ползвал топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на
жилище в топлоснабдяваната сграда/да е налице изричен договор за продажба на
топлинна енергия, за да се счита за потребител. При това те остават такива дори
и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището,
тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ
остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на етажната собственост. Съдържанието на този
договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява
изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
– няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на възраженията на
ответника за липса на пасивна материална легитимация по предявените искове.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Количеството на
доставената в процесния имот топлинна енергия се установява от изготвените от фирмата за дялово разпределение
изравнителни сметки за потребената топлинна енергия в процесния имот, които не
са оспорени от ответника.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който според представените писмени доказателства отговаря на метрологичните изисквания е
годно средство за търговско измерване. Посочено е още, че за процесният период
абонатът не е осигурявал достъп за отчет на индивидуалните разпределители
разход отопление, както и на монтирания водомер за топла вода, поради което за
всички отоплителни тела е била начислена служебна топлинна енергия по
максимален специфичен разход. По отношение на количеството топлинна енергия за
битово горещо водоснабдяване е била начислявана служебна топлинна енергия на
“брой лица” за 1 брой потребител. Дяловото разпределение било извършвано от “Т.С.”
ЕООД при спазване на нормативните изисквания по ЗЕ, Наредба №
16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването /отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ и
клаузите на Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Обстоятелството, че абонатът не е осигурил достъп за отчет на уредите за дялово
разпределение през процесния период е ирелевантно за правния спор. То не води
нито до прекратяване на съществуващата договорна връзка между страните,
източник на претендираните от ищеца вземания, нито до отпадане на основанието
за начисляване на доставената топлинна енергия по установения в чл. 70, ал. 4
от Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването ред.
От заключението на приетата и неоспорена
съдебно-счетоводна експертиза се установява размерът на непогасеното по давност
вземане за топлинна енергия – 1 273, 29 лева, която сума не се твърди, нито се
установява да е била платена от задълженото лице. Ето защо предявеният иск за
главница за посочения размер и период е основателен.
По предявените искове за цена за услугата дялово
разпределение:
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването
на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
По силата на чл. 22 от Общите условия на
ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на 61 и следв. от Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007г., отм. ДВ,
бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец, избран
от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
В случая въззивният съд приема, че
услугата дялово разпределение е била реално извършена за имота на
ответниците, поради което претенцията за заплащането й е установена в своето
основание, а размерът на непогасената част от вземането е установен със
заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната
жалба срещу приетите за установени от СРС факти относно иска за обезщетение за
забава върху вземането за потребена топлинна енергия /конкретно относно
изпадането в забава за плащане на главното парично задължение, началния и
крайния период на забавата и размера на вземането/, настоящият съдебен състав в правоприлагащата си дейност следва да изходи от така
установеното от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право.
Отнесено към разглеждания случай това означава, че съдът приема за основателна
претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размера и за периода, посочен в първоинстанционното
решение.
Като е достигнал до същите крайни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-ро
от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да
надхвърля максималния размер за съответното дело, определен по реда на чл. 37,
ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът допуска размерът на присъденото
юрисконсултско възнаграждение да е под минималния размер за съответното дело,
когато сложността му е ниска, както е в разглеждания случай /така определение №
518 от 03.12.2019г. на ВКС по ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/. В полза на
въззиваемата страна следва да се присъди и сумата от 170 лева – възнаграждение
за процесуално представителство на въззивника по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК
или общият размер на дължимите на въззиваемата страна разноски е 220 лева.
Въззивникът е представляван от особен представител по
чл. 47 от ГПК, поради което в негова тежест следва да се възложат разноските за
държавна такса за отхвърлената въззивна жалба, които възлизат на сумата от 30,
93 лева. Тази сума следва да бъде присъдена по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 166894
от 03.08.2020г., постановено по гр.дело № 31309/2018г.
по описа на СРС, ГО, 35 състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА Х.Г.Х., ЕГН **********, с адрес *** на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Софийски градски съд сумата от 30, 93 /тридесет лева и 93 ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
ОСЪЖДА Х.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК*******, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 220 /двеста и
двадесет/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.