№ 1452
гр. Русе, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Ст. Стефанов
при участието на секретаря Милена Й. Симеонова
като разгледа докладваното от Николай Ст. Стефанов Гражданско дело №
20254520103523 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.124 от ГПК
Ищецът М. М. А. с ЕГН:********** е предявил срещу „Енерго Про Продажби “ АД,
със седалище и адрес на управление гр.Варна отрицателен установителен иск, че не дължи
на ответника сумата от 2443,14 лева по 4 броя фактури за периода от 2011г. до 2012г. за
консумирана електроенергия поради настъпила погасителна давност. Претендират се
разноски.
В срока по чл 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, с който развива
съображения за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес,
алтернативно оспорват предявения иск. Твърди, че не е дал повод за завеждане на делото.
Моли за присъждане на разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа страна и
правна страна следното:
По предмета на спора
Българското право познава три вида искове – осъдителни (чл.124, ал.1, пр.1 от ГПК),
установителни (чл.124, ал.1, пр.2 и пр.3 ГПК) и конститутивни (чл.124, ал.3 от ГПК).
Установителните искове могат да имат за предмет съществуването (чл.124, ал.1, пр.2
ГПК) или несъществуването (чл.124, ал.1, пр.2 от ГПК) на едно правно отношение или на
едно
право.
1
Отрицателните установителни искове за вземания имат за предмет
несъществуването
на субективно притезателно право. По своето естество такива искове са отрицателни
установителни искове за признаване за установено, че не съществуват вземания за сумата
(вземания в размер на тази сума). Без всяко значение по тези искове е, че ищецът е посочил
като „основание“ на исковете например това, че не е в облигационна връзка с ответника,
или, че е в облигационна връзка с ответника, но в исковия период ответникът отказва да му
достави електрическа енергия. Такива твърдения на ищеца не представляват „основание на
иска“, защото при отрицателните установителни искове, за разлика от всички останали
искове, основанието на иска не е индивидуализиращ белег (чл.127, ал.1, т.4 от ГПК не важи
при отрицателните установителни искове). Извод за това следва от обстоятелството, че
силата на пресъдено нещо при отрицателните установителни искове също има по-широки
обективни предели от силата на пресъдено нещо, формирана при произнасяне по
положителни установителни искове и при другите искови претенции.
Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било
негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо
основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови
основания. Тази особеност на силата на пресъдено нещо при тези искове се дължи на
ирелевантността на основанието, като индивидуализиращ белег при отрицателните
установителни искове. Вследствие на това, докато отхвърлените осъдителни, конститутивни
и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петитум, но въз
основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът по
уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било
съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните
състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение. Вж. в
този смисъл С., Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 1959, с. 148-148,
и с. 176-177. Ето защо при предявен отрицателен установителен иск за вземане съдът е
длъжен да установи съществува ли или не съществува вземане за процесната сума (и то към
датата на устните състезания – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК), без да се ограничава само до
обсъждане на наведените от ищеца по тези искове „основания“ на тяхното несъществуване,
когато има интерес от такова установяване.
С исковата молба обаче ищецът, след като излага своите схващания относно
института на погасителната давност, заявява, че „не дължи“ суми по фактури на „Енерго
Про Продажби: АД от 2011г. и 2012г. Може ли обаче да се приеме, че след
погасяването по давност на едно вземане, то престава изобщо да съществува като
субективно право и е основание за предявяване и разглеждане на отрицателен
установителен иск за несъществуване на вземането? В теорията има различни и
многобройни схващания за същността на субективното притезателно право, за претенцията,
за притезанието, за правото на иск – в процесуален и в материален смисъл (вж. за тях
Р., Ив. Притезателното субективно право, претенцията, притезанието и правото на иск.
2
– В: Сборник в памет на проф. д-р Живко С.. С., 2009, с. 275-292). Спорни са и
последиците от изтичането на погасителната давност – дали тя превръща вземането в
естествено, дали се погасява само притезанието/претенцията, или се погасява правото на
иск, или нещо различно (вж. напр. цитираните автори у К., А. Облигационно
право. Обща част. 4 изд. С., 2007, с. 43-46). Становищата в съдебната практика – относно
предмета и допустимостта на иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна
давност – също не са единни.
За да очертае предмета на спора, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Предявеният иск за „недължимост“ на суми поради изтекла погасителна давност няма
за предмет липсата или последващото отпадане на правото на принудително изпълнение на
вземането за сумите, предмет на спора. Липсата на право на принудително изпълнение,
респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл.439 от ГПК, респ. на исковете
по чл. 254-255 ГПК (отм.). Предпоставка за тези искове е наличието на издаден
изпълнителен лист на основание несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.), или на
лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, или
такъв,
издаден на основание влязло в сила осъдително съдебно решение. С тези нарочно уредени в
закона искове се парира изпълнителната сила на несъдебното или съдебното изпълнително
основание и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес
(неслучайно, преди изричното им уреждане в ГПК (отм.) като установителни, в по-старата
доктрина при действието на ЗГС от 1930 г. е преобладавал възгледът, че исковете не са
установителни, а конститутивни – за постановяване не недължимост на вземането или
погасяването му по давност, а за прекратяване на изпълнителния процес – вж. спора у
С., Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. С., 1948, с.
183 и сл.).
Процесният случай не е такъв, тъй като ищецът не твърди, чe ответникът се е
снабдил с изпълнителен лист на основание извлечение от счетоводните си книги при
действието на ГПК (отм.), нито че за процесните вземания е налице влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК или съдебно решение по осъдителен иск.
Несъмнено е, че предмет на исковете за „недължимост“ на суми поради изтекла
погасителна давност, вън от исковете на длъжника против изпълнението по чл. 439 ГПК,
респ. на исковете по чл. 254-255 ГПК (отм.), може да бъде било самото субективно право
или задължение, или правомощие, включено в състава на тези материалноправни
юридически факти, респ. състояние на правото/задължението, след настъпването на
последиците на давността. В теорията (П., В. Релевиране на погасителната давност по
исков ред. – В: сб. „Предизвикай: Давността!“. Съст. Ст. Ставру, Д. Недев. С., 2017, с. 140-
143) е изказано мнение, че след настъпване на последиците на погасителната давност
вземането придобива ново правно качество – „естествено“/„погасено по давност“, което
може да бъде предмет на положителен установителен иск. Това становище има
предимствата, че:
3
1. То добре отговаря на естеството на материалноправната последица –
изтичане на давностния срок, която води не до отпадане на задължението (арг. чл. 118 ЗЗД), а
само до парализиране на претенцията на кредитора;
2. Коректно отразява особеността на отрицателните установителни искове – че те
нямат основание по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което съдът е длъжен служебно да
разгледа изобщо въпроса за съществуване на вземането, даже вън от „основанията“
(доводите) на ищеца, докато искането за защита на ищеца длъжник при вземане, което е
погасено по давност, е фокусирано само върху въпроса на погасителната давност,
3. Отговаря и на искането за защита, което нерядко се заявява –
„признайте, че вземането е погасено по давност“. Искането да се установи със сила на
пресъдено нещо съществуването на правно качество на едно вземане или правоотношение,
всякога предполага петитум на положителен установителен иск, а не на отрицателен
установителен иск. Така напр. при исковете за нищожност на договор чл. 26 ЗЗД имаме
положителни установителни искове за наличието на точно определени пороци на правната
сделка. Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще
изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Р., В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92. Следователно предмет на иск за прогласяване на
нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание
4
на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца.
По същия начин, и при исковете за установяване на погасяването по давност на едно
вземане предмет на делото е правното качество „естествено“/„погасено по давност“ на
вземането, респ. правното състояние на задължението. Тези искове, от теоретична гледна
точка, също следва да се разглеждат като положителни установителни искове.
По делото обаче ищецът А. е формулирал петитум за отрицателен установителен иск
„не дължа“. На настоящия съдебен състав не му е известна съдебна практика, която да
приема за допустимо „преквалифициране“ на вида на исканата правна защита от съда
посредством едно „тълкуване“ на правилната правна воля на ищеца досежно вида на иска.
Напротив, волята на ищеца да предяви отрицателен установителен иск, с който да релевира
по исков ред последиците на изтеклата погасителна давност за вземане, необлечено в
изпълнително основание, е несъмнена и съдът е длъжен да я зачете. Да се приеме обаче, че
само поради теоретични спорове как следва да се предяви пред съд една последица, която
има пряко житейско, стопанско и правно значение за страните по едно правоотношение,
страната, която е активна в разрешаването на спора относно тази последица, може да
пострада, не отговаря на високото назначение на съда и съдебната власт по чл.117, ал.1
КРБ да даде защита на правата и законните интереси на правните субекти под юрисдикцията
на Република България.
Но какъв в крайна сметка да бъде предметът на тези искове? На първо място, за
предмет на отрицателните установителни искове в случая може да се приеме липсата на
изискуемост на вземанията на кредитора след тяхното погасяване по давност. Диспозитивът
на едно евентуално благоприятно за длъжника съдебно решение по такъв иск би бил:
„признава за установено, че вземането на кредитора против длъжника е неизискуемо“.
Недостатък на тези теза е, че неизискуемо е също така вземането, на което още не е
настъпил падежът, но несъмнено едно такова неизискуемо вземане е в съвсем различно
състояние от вземане, което първоначално е възникнало, но впоследствие се е погасило по
давност (вж. Р., Ив. Цит. съч., с. 285-286). А, освен това, изискуемостта на едно
вземане не е субективно право, а правно качество на вземането, и важат съображенията,
изложени по-горе, за необходимостта да се избягва постановяването на диспозитив на
решение на положителен установителен иск при предявен отрицателен установителен иск.
Настоящият съдебен състав намира, че предмет на отрицателните установителни
искове за „недължимост“ на суми поради погасяване по давност на вземането за сумите е
несъществуването на притезание на кредитора (като правомощие, което е част от вземането,
особено състояние на вземането) поради погасяването по давност на вземането и точно
такъв диспозитив на решението следва да бъде постановен при уважаване на такива искове,
независимо от непрецизния и неелегантен характер на един подобен израз. Трябва да се има
предвид, че съгласно т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение от 17 декември 2012 г. по тълк.д. №
4/2012 г., ОСГК, при приложението на чл.120 от ЗЗД позоваването на давността пред орган,
сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение
срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587
5
ГПК, касае хипотезите на придобивна давност. Позоваването не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл.79 от ЗС, а процесуално средство за защита на
материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на
законовия срок. Този тълкувателен акт изхожда от разбирането, че фактическият състав на
придобивната давност е двуелементен и от гледна точка на материалното право
собствеността по давност се придобива към момента на изтичане на законовия срок, но е
необходимо упражняването на особено – процесуално – право на позоваване на този
материалноправно реализирал се факт. Mutatis mutandis, това тълкувателно решение е
приложимо и при погасителната давност, като с изтичането на срока на исковата давност се
погасява от гледна точка на материалното право притезанието на кредитора към длъжника, а
за целите на процеса е необходимо упражняване на особено процесуално право – право на
позоваване от страна на длъжника на този факт, за да бъде съобразен от съда, с арг. чл. 120
ЗЗД. Това може да стане освен с възражение на длъжника ответник по предявен срещу него
осъдителен иск или иск с правно основание чл. 415 ГПК, и с отрицателен установителен иск.
По допустимостта на иска
Допустимостта на иск за несъществуване на вземане се свързва с правен интерес, а
той е налице винаги, когато ответникът е имал поведение или твърдения преди или по време
на процеса, че в негова полза съществува отричаното с иска вземане, вкл., че е канил ищцата
да плати процесната сума.
Ищецът е предявил иск за несъществуване на претезанията поради погасяването по
давност на вземанията. С какво се свързва допустимостта на тези искове? В доктрината
(С., Ж. Принудително осъществяване на право, засегнато от давност. –
Социалистическо право, 1967, № 4, достъпно и на сайта „Съдебно право“ от 10.06.2017 г., на
адрес: http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2017/6/10/-) е изказано становището, че с
отрицателен установителен иск длъжникът може да се брани и срещу възнамерявано
принудително изпълнение на вземане, засегнато от погасителна давност, вън от исковете на
длъжника против изпълнението, но подобна защита ще бъде обаче рядко изключение,
защото предпоставя интерес по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) да се осуети започване на
възнамеряваното изпълнение, т.е. че поначало исковете са недопустими. В кои хипотези
обаче това би било налице не се казва в статията.
Настоящият съдебен състав намира, че исковете са допустими в една хипотеза –
когато между кредитора и длъжника съществува спор относно това настъпила ли е
погасителна давност за едни вземания, или не – кредиторът счита, че вземанията не са
погасени по давност, а длъжникът – че те са погасени по давност.
Фактът, че ответникът е отказал да заличи служебно задълженията на ищеца от 2011г.
и 2012г. поради настъпила погасителна давнпост, сочи на убеждение у кредитора, че може
да получи плащане от длъжника. Това убеждение обаче може да се тълкува, като схващане,
че
задължението е изпълняемо, а не непременно изискуемо. И задължението несъмнено е
изпълняемо – арг. чл.118 от ЗЗД. Посочването дори в покана от кредитора до длъжника, че
6
кредиторът ще стартира съдебни действия против длъжника за неплатените задължения не
означава, че кредиторът смята, че вземанията му не са погасени по давност. Той просто се
надява, че поради неосведоменост или поради заблуда длъжникът ще плати погасените по
давност вземания. А несъмнено е, че осъдителен иск може да се предяви и относно погасени
по давност вземания и ако длъжникът не упражни процесуалното си възражение да се
позове на изтеклата давност в процесуално-преклузивния срок по чл.131 от ГПК, то
осъдителният иск на кредитора ще бъде уважен. Изобщо с оглед на нормата на чл.118 от
ЗЗД,
след като кредиторът може да очаква доброволно плащане на погасеното по давност
вземане, той няма причина да се очаква, че той счетоводно трябва да го отпише
служебно, а така също и да се очаква, че той трябва да го премахне от своя сайт или
регистър, създаден за удобство на потребителите.
От друга страна обаче съгласно определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч.гр.д.
№510/2018 г., ВКС, IV г.о. и определение № 338 от 18.07.2018 г. по ч.гр.д. № 209/2018 г.,
ВКС,
IV г.о., определение № 468 от 18.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4586/2018 г., ВКС, III г.о.,
определение № 476 от 20.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4569/2018 г., ВКС, III г.о. и др.,
реализирането на отговорността за разноски по чл.78, ал.2 от ГПК и възможността на ищеца
длъжник да получи решение при признание на иска са достатъчни, за да обосноват правен
интерес от предявен отрицателен установителен иск за „недължимост“ на вземания поради
изтекла давност, т.е. производството по такъв иск става допустимо, ако ответникът го
признае с отговора на исковата молба. Съдът споделя тази практика, с изключение на частта
й, в която се сочи че признанието на иска може да бъде направено най-късно до изтичане
срока за отговор на исковата молба. Това е така, тъй като съдът дължи проверка на
допустимостта на спора през цялото течение на процеса, вкл. и в края му, когато и следва да
бъде приложена
нормата на чл.78, ал.2 от ГПК, и ако тогава искът е допустим, съдът не може да прекрати
делото. Още повече, че краен срок за искане за постановяване на решение при признание на
иска няма, поради което няма основание да се приеме, че ответникът не може да
признае
недопустимия отрицателен установителен иск и след изтичане на срока за отговор на
исковата молба.
По основателността на иска
От доказателствата по делото е установено, че ищецът е бил потребител на
електрическа енергия за имот находящ се в с.****** А по смисъла на чл.4, ал.1 от Общите
условия на договорите за продажба на ел. енергия (ОУДПЕЕ). Съществуването на
облигационно правоотношение между страните е уредено съгласно чл.98а от Закона за
енергетиката. За имота съществува разкрита партида с абонатен № 0301609248по клиентски
№ **********. Сумата, предмет на настоящия спор, се дължи на основание чл.17, т.2 от
ОУДПЕЕ, „потребителят се задължава ... да заплаща стойността на използваната в имота
7
електрическа енергия в сроковете и по начина, определени в тези Общи условия". На
основание чл.38 от ОУДПЕЕ „Потребител, който не изпълни задължението си за плащане в
срок на дължими към дружеството суми, дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва за всеки просрочен ден". Предявеният по делото иск за признаване за установено, че
ищецът не дължи на дружеството процесиите суми, по своето естество е иск за признаване
за установено, че не съществува вземане за сумите за реално доставена и консумирана ел.
енергия. Без значение е, че ищецът е посочил като основание на иска това, че задълженията
са погасени по давност. Тези твърдения не представляват основание на иска, защото при
отрицателните установителни искове, за разлика от всички останали искове, основанието на
иска не е индивидуализиращ белег. Иск за признаване за установено несъществуването на
вземането на кредитора е неоснователен по самите твърдения, при които е предявен -
вземането продължава да съществува. В този смисъл съдът не може да удовлетвори
желанието на ищеца – да задължи ответника да снабдява имота му с електроенергия
(каквато е действителната му цел в настоящото производство), като установи
„несъществуване на вземане на Енерго Про Продажби“.
По разноските:
В настоящия казус ответникът нито извънсъдебно, нито в хода на делото е
твърдял, че давностният срок за вземанията е по-дълъг от законния или теченето му е
спирано и/или прекъсвано, нито е претендирал по съдебен ред от ищеца задълженията му за
доставяна електроенергия. По тези съображения съдът приема, че ответникът не е дал повод
за спора, поради което има право на разноски в размер на 100,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. М. А. с ЕГН:********** срещу „Енерго Про
Продажби “АД, ЕИК:********* със седалище и адрес на управление гр.Варна отрицателен
установителен иск, че не дължи на ответника сумата от 2443,14 лева по 4 броя фактури за
периода от 2011г. до 2012г. за консумирана електроенергия поради настъпила погасителна
давност.
ОСЪЖДА М. М. А. с ЕГН:********** да заплати на „Енерго Про Продажби “АД,
ЕИК:********* със седалище и адрес на управление гр.Варна сумата от 100,00 лева
разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
8
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9