РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 12.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на дванадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ВЕРГИНИЯ ПЕТКОВА и в
присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 687 по описа за 2019 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
С решение №
365/25.02.2019 г. по гр.д.№ 6756/2018 г. по описа на ПлРС е осъден на основание
чл.79 от ЗЗД, вр. чл.92 от ЗЗД, вр.
чл.365 от ГПК, „***“ЕООД със седалище гр.Плевен
да заплати на „***“ЕООД със седалище гр.Б. сумата общо в размер от 42 255 лв., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на молбата до окончателното
й изплащане.Осъдено е на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ЕООД със
седалище гр.Плевен да заплати на „***“ЕООД със седалище гр.Б. направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 3 960 лв. и 150 лв. за възнаграждение за вещо лице.
Депозирана
е въззивна жалба от „***“ЕООД със седалище гр.Плевен, чрез пълномощник, срещу
решението от 25.02.2019 г. по гр.д.№ 6756/2018 г. по описа на ПлРС, което се
обжалва частично - в частта от 12 255 лв. до присъдените 42 255 лв., като в
случая става въпрос за присъдените 30 000 лв. неустойки.Твърди се, че при
постановяване на решението си съдът е допуснал съществени процесуални
нарушения, както и че решението в атакуваната част е незаконосъобразно и
необосновано.Прави се искане да се отмени същото в атакуваната част и да се
отхвърли така предявения иск, както и да бъде осъден въззиваемият да заплати на
въззивника разноските, направени във връзка с воденето на делото пред
въззивната инстанция.
За въззиваемата страна – „***“ЕООД
със седалище гр.Б. представителят на дружеството изразява становище, че
въззивната жалба е неоснователна.В договора изрично е записано, че след
прекратяване на договора, ако наемателят не е върнал предоставените му активи,
той се задължава да заплати не само неустойките, които са му начислени, а и
месечния наем до датата на връщане на активите.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР №
1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Настоящата инстанция приема за установено
следното от фактическа страна.
Първоинстанционното решение следва да
се приеме за влязло в сила в частта му, в която са уважени предявените
обективно съединени искове с правно
основание чл.79 ЗЗД във вр.чл.228 ЗЗД във вр.чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на
сума по 3 600 лв., представляваща незаплатени наемни вноски за месеците юни,
юли и август 2018 г. по трите договора за наем от 01.09.2017 г. относно три
полуремаркета, марка *** с рег.№ ***, рег.№ *** и рег.№ ***, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното им изплащане.В хода на първоинстанционното производство
въззиваемият е представил общо 9 фактури - по три за всяко от полуремаркета, в
които е посочен наем за м.06.2018 г., за м.07.2018 г. и за м.08.2018 г., по 1 200
лв. с включен ДДС.
Първоинстанционното
решение е влязло в сила и в частта му, в която са уважени предявените обективно
съединени искове с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сума по общо 485
лв. по трите договора за наем от 01.09.2017 г. на трите полуремаркета или общо
сумата от 1 455 лв., претендирани неустойки за забавено изпълнение във връзка с
неизплатения наем за м.юни 2018 г., за периода от 05.06.2018 г. до 06.08.2018 г.,
и неустойка за забавено изпълнение във връзка с неизплатения наем за м.юли 2018
г. за периода от 04.07.2018 г. до 06.08.2018 г., видно от приложените три броя
фактури, на основание чл.24 от договорите, съгласно който при забава на
месечното плащане наемателят дължи неустойка в размер на 0,5% от наемната
месечна цена за всеки просрочен ден, като наемодателят издава на наемателя
фактура за просрочения срок на плащане, т.е. на въззиваемия са присъдени
мораторни неустойки за забавеното изпълнение на месечното плащане на
уговорената наемна цена в размер на 1 000 лв. месечно по трите договора.
Предмет на обжалване в настоящето
производство е решението на първоинстанционния съд в частта му, в която са
уважени предявените от въззиваемия срещу въззивника искове с правно основание
чл.92 ЗЗД за заплащане на суми в размер на по 10 000 лв., общо 30 000 лв.,
представляващи неустойки поради неизпълнение, дължими на основание чл.21 във
вр. с чл.14, т.4 от всеки един от трите договора за наем от 01.09.2017 г.
относно всяко едно от трите полуремаркета, ведно със законната лихва, считано
от датата на депозиране на ИМ до окончателното изплащане на сумата.
Трите договора за наем от 01.09.2017 г.
са сключени за срок до 31.12.2018 г.
В чл.4 и 5 от договорите страните са
уговорили, че въззивникът като наемател следва да заплаща на въззиваемия като
наемодател месечна наемна цена в размер на 1 000 лв., като наемната цена за
съответния месец се заплаща до 3-то число на всеки месец по банковата сметка на
наемодателя, описана в издадената фактура.
Според чл.14, т.4 от договорите
наемателят се е задължил при неспазване на срока на заплащане на месечния наем
незабавно да върне вещта на наемодателя на посочения адрес в гр.Б..
Съгласно чл.18 от договорите, на който
се позовава въззиваемият пред настоящата инстанция, същите се прекратяват след
изтичане на договорения срок или при забава на заплащане на повече от един
месечен наем.
Според чл.21 от договорите, при
неизпълнение на което и да е задължение, наемателят дължи неустойка на
наемодателя в размер на 10 000 лв.
В ИМ е посочено, че последните наемни
вноски наемателят е заплатил за м.февруари 2018 г., като след това е
преустановил плащанията на наема по договорите, като за м.03, м.04, м.05.2018 г.
включително не е заплащал съгласно договореното дължимите наемни вноски по нито
един от трите договора в срок, за което, както и за натрупаната неустойка за
забава на основание чл.24 от договорите, е било заведено ТД № 155/2018 г. по
описа на ПлОС.
Видно
от приложените три приемо-предавателни протоколи процесните три полуремаркета са върнати от
въззивника на въззиваемия на 03.01.2019 г.
Съгласно чл.23
от договорите, ако наемателят не изпълни задължението си за връщане на вещта
след прекратяване на договора, същият дължи неустойка на наемодателя в размер
на 10 000 лв., както и в размер на наемната цена по чл.3 от договорите, за
всеки месец до връщането на вещта.
Основателно
в тази насока е възражението на въззивника, че в ИМ ищецът твърди, че
ответникът не е изпълнил в срок задълженията си за заплащане на наем, като това
към настоящия момент се отнася за месеците април, май, юни, юли и август 2018 г.,
а в същото време претенциите за заплащането на 10 000 лв. по всеки един от
договорите се претендира и на база фактура №***/23.05.2018г., фактура №***/23.05.2018г.
и фактура №***/23.05.2018г.
Доказателства, че наемите за месеците
април и май 2018 г. не са били изплатени, не са представени, както сочи
въззивникът.След като с влязло в сила решение е прието, че е налице
неизпълнение в срок на задълженията за заплащане на наем за месеците юни, юли и
август 2018 г. и са присъдени мораторни неустойки, то следва да се приеме, че изправният
кредитор не би могъл да претендира, наред със следващата му се неустойка за
неизпълнение и прякото изпълнение на дължимия по договора резултат (решение № 568/3.06.2005 г. на ВКС по т.д.№
885/2004г., ТК, ІІ о., решение №123/17.11.2010г. на ВКС по т.д.№698/2009г., ІІ
т.о., определение №1/06.01.2009г. на ВКС по т.д.№506/2008г., ІІ т.о., решение №
57/7.06.2011г. на ВКС по т.д.№463/2010г., ІІ т.о.).
На следващо място, ако се счете, че
договорът за наем е прекратен между
страните във връзка с приложението на чл.18 от договорите за наем и доводите и
възраженията на страните в тази насока пред настоящата инстанция, то тълкувайки
волята на страните с оглед на чл.20а ЗЗД относно клаузата на чл.21 от
договорите следва да се приеме, че тя е уговорена за всяко друго неизпълнение,
извън неизпълнението, за което са уговорени неустойки в раздел „Неустойки“-
чл.23 и чл.24 от договорите.Неустойки на основание чл.23 от договорите не се
претендират в настоящето производство с оглед на издадените от въззиваемия
фактури, тъй като той претендира неустойки на основание чл.21 от договорите,
видно от приложените фактури.Неустойките по чл.24 от договорите са присъдени в
полза на въззиваемия съгласно влязлото в сила решение, но те предпоставят
забава на неизпълнението на задължението за заплащане на наемна цена при
непрекратен договор за наем ( решение № 477/20.07.2010
г. на ВКС по гр.д.№ 1081/2009 г., ІІІ г.о., решение № 68/21.04.2009 г. на ВКС
по т.д.№ 697/2008 г., ІІ т.о.,
определение № 598/09.09.2009 г. на ВКС по т.д.№ 414/2009 г., ІІ т.о.,
определение № 173/06.04.2010 г. на ВКС по т.д.№ 986/2009 г., ІІ т.о.,
определение № 22/10.01.2019 г. на ВКС по т.д.№ 1687/2018 г., ІІ т.о.).
Относно
възражението на въззиваемия пред настоящата инстанция, че в договора изрично е
записано, че след прекратяване на договора, ако наемателят не е върнал
предоставените му активи, той се задължава да заплати не само неустойките,
които са му начислени, а и месечния наем до датата на връщане на активите,
съдът намира следното.
В чл.23 от
договорите за наем, в раздел „Неустойки“ страните са уговорили, че ако
наемателят не изпълни задължението си за връщане на вещта след прекратяване на
договора, същият дължи неустойка на наемодателя в размер на 10 000 лв.,
както и в размер на наемната цена по чл.3 от договорите за всеки месец до
връщането на вещта, т.е. тълкувайки волята на страните съдът приема, че в този
текст са уговорени две неустойки-първата за неизпълнение на задължението на
наемателя за връщане на вещта по чл.233, ал.1, изр.1-во ЗЗД, която следва да е
приложима спрямо процесните правоотношения с оглед на изричното й уговаряне от
страните, а не неустойката по чл.21 от договорите, тъй като би се получило
дублиране - за едно и също
по вид неизпълнение на задължението на връщане на процесните полуремаркета да
се дължи и неустойка по чл.21 и такава по чл.23 от договорите.В процесния
случай се претендира неустойка по чл.21 от договорите, която следва да се счита
приложима с оглед на изложеното за всяко друго неизпълнение на задълженията на
наемателя, извън това за връщане на вещта, тъй като то е изрично уговорено в
чл.23 от договорите.
От друга страна, според чл.236, ал.2 ЗЗД,
ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя,
той дължи обезщетение и трябва да изпълни всички задължения, произтичащи от
прекратения наемен договор.В тази насока следва да се приеме, че уговореното
във втората част на чл.23 от договорите обезщетение по реда на чл.236, ал.2 ЗЗД
е под формата на неустойка.Основателно обаче в тази насока е другото възражение
на въззивника, че при хипотезата на „забава на месечното плащане“ по чл.24 от
договорите е налице специална договорка, която изключва прилагането на текста
на чл.23 от договорите. Т.е. неустойката по чл.24 от договорите е приложима в
хипотезата на действащ договор за наем, който не е прекратен, а неустойките по
чл.23 от договорите предпоставят прекратяване на договорите за наем.
Втората неустойка по чл.23 от договорите
в настоящето производство от въззиваемия не е претендирана, но обезщетението по
чл.236, ал.2 ЗЗД е различно по своята правна характеристика от дължимата наемна
цена от наемател за периода на действие на договора за наем, т.е. основателно е
възражението на въззивника пред настоящата инстанция, че по един прекратен
договор няма как да продължават да начисляват и да претендират наем.
С оглед на гореизложеното е
правноирелевантно да се излагат доводи във връзка с възражението на въззивника
за приложение на хипотезата на чл.92, ал.2 ЗЗД.
Ето защо въз основа на гореизложеното
от фактическа и правна страна настоящата инстанция намира, че решението в
обжалваната му част е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено
същото и вместо него в тази му част бъде постановено ново по съществото на
спора, с което да бъдат отхвърлени предявените от въззиваемия срещу въззивника
три иска с правно основание чл.92 ЗЗД - за заплащане на сумата 10 000 лв.,
представляваща неустойка поради неизпълнение, дължима на основание чл.21, във
вр. с чл.14, т.4 от договор за наем от 01.09.2017 г. за полуремарке, марка ***
с рег.№ ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане; за заплащане на
сумата 10 000 лв., представляваща неустойка поради неизпълнение, дължима
на основание чл.21, във вр. с чл.14, т.4 от договор за наем от 01.09.2017г. за
полуремарке, марка *** с рег.№ ***, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане;
за заплащане на сумата 10 000 лв., представляваща неустойка поради
неизпълнение, дължима на основание чл.21, във вр. с чл.14, т.4 от договор за
наем от 01.09.2017г. за полуремарке, марка *** с рег.№ ***, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното й изплащане.
При този изход на процеса следва да бъде
осъден въззиваемият да заплати на въззивника разноски по делото за настоящата
инстанция в размер на 3 104.76 лв. общо.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 365/25.02.2019 г. по гр.д.№ 6756/2018 г. по описа на Плевенски
районен съд в обжалваната му част, в която е осъдил на основание чл.92 ЗЗД „***“ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Плевен, ул.*** № ***, ет.4, ап.8,
да заплати на „***“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.***
№ 15, сумата в частта от 12 255 лв. до присъдените 42 255 лв., т.е.
за присъдените 30 000 лв., неустойки, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на молбата до окончателното й изплащане, КАТО ВМЕСТО НЕГО
В ТЕЗИ МУ ЧАСТИ ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявеният от „***“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.Б., ул.*** № 15, срещу „***“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.Плевен, ул.*** № ***, ет.4, ап.8, иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 10 000 лв., представляваща неустойка
поради неизпълнение, дължима на основание чл.21, във вр. чл.14, т.4 от договор
за наем от 01.09.2017 г. за полуремарке, марка ***, с рег.№ ***, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата
молба на 09.08.2018 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „***“ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.Б., ул.*** № 15, срещу „***“ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр.Плевен, ул.*** № ***, ет.4, ап.8, иск с
правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 10 000 лв.,
представляваща неустойка поради неизпълнение, дължима на основание чл.21, във
вр. чл.14, т.4 от договор за наем от 01.09.2017 г. за полуремарке, марка ***, с
рег.№ ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба на 09.08.2018 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „***“ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.Б., ул.*** № 15, срещу „***“ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр.Плевен, ул.*** № ***, ет.4, ап.8, иск с правно
основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 10 000 лв., представляваща
неустойка поради неизпълнение, дължима на основание чл.21, във вр. чл.14, т.4
от договор за наем от 01.09.2017 г. за полуремарке, марка ***, с рег.№ ***,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
исковата молба на 09.08.2018 г. до окончателното й изплащане.
Осъжда въззиваемият „***“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.Б., ул.*** № 15, да заплати на въззивника „***“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр.Плевен, ул.*** № ***, ет.4, ап.8, разноски по делото за
настоящата инстанция общо в размер на 3 104.76 лв.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: