Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 07.08.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети юни през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИНА ГЮРОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 15154 по описа за
2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 16.07.2018 год., постановено по
гр.дело № 15953/2018 г. на СРС, І-ва ГК, 33
състав, е признато за установено на основание чл.422, вр.чл.415,
ал.1 ГПК, вр. чл.430 от ТЗ, по иска предявен от „Ю.Б.“
АД, ЕИК *******, с адрес: ***, против Л.Т.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, със
съдебен адрес:***, чрез адв.К., че Л.Т.Ц. дължи на „Ю.Б.“
АД, сумата 5603,19 лв., представляваща част от дължимата главница в общ размер
на 6898,18 лв. по договор за кредит от 29.01.2015 г., ведно със законната лихва
за периода от 19.10.2017 г. до изплащане на вземането, по заповед за изпълнение
по чл.417 от ГПК, издадена на 26.10.2017
г. по ч.гр.дело № 74562/2017 г., СРС, 33 състав. С решението на съда е осъдена Л.Т.Ц.,
ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, чрез адв.К., да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с
адрес: ***, направените по делото разноски в размер на 677, 48 лв., включително
разноските в оспорената част от вземането по ч.гр.дело № 74562/2017 г., СРС, 33
с-в.
Срещу решението на СРС, 33 с-в е постъпила въззивна жалба от Л.Т.Ц., подадена чрез
пълномощника адв.Н.И., с искане същото да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено решение, с което предявения установителен
иск да бъде отхвърлен изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец „ Ю.Б.“ АД, ***, чрез своя
процесуален представител юрк.М.Д.оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца „ Ю.Б.“
АД, *** срещу ответницата Л.Т.Ц., установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон. При
правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника-
ответник във връзка с неговата
правилност. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай, първоинстанционният
съд е обсъдил всички относими към спора доказателства
и доводи на страните, като даденото от него разрешение по спорното право във
връзка с установяване на дължимост на претендираната от ищеца сума, дължима от ответницата по договор за
потребителски кредит от 29.01.2015 год.,
сключен между страните по делото е съобразено изцяло с приложимите материалноправни разпоредби на закона.
Неоснователен е основния изложен довод във въззивната жалба във връзка с обстоятелството, че
ответницата не е уведомена за настъпила предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит. Противно на изложеното във въззивната жалба, в настоящия случай, безспорно установено е по делото обстоятелството, че е
настъпила предсрочна изискуемост на процесния договор
за кредит, сключен между страните по делото, както и че ответницата е надлежно
уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост, чрез връчената й нотариална
покана по реда на чл.47, ал.1 от ГПК.
В настоящия случай, съдът приема, че в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417,т.2 от ГПК, въз
основа на вземане произтичащо от договор за потребителски кредит от 29.01.2015 г.,
ищецът/ кредитор/ се е позовал на настъпила предсрочна изискуемост на целия
кредит.
Съдът приема, че за да
възникне правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем е
необходимо да са налице обективните предпоставки, уговорени в договора, както и
субективният елемент – обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва при
наличието на две предпоставки: обективен фактор, обусловен от неплащането на
част от вноските с настъпил падеж или лихви по договор за кредит и субективен
фактор, обективиран в упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Моментът, в който настъпва
предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на
кредитора, че го счита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника –
кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните
предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В настоящия случай, съдът
приема с оглед събраните по делото доказателства, че посочените обстоятелства
са безспорно установени по делото от
страна на ищеца, поради което е налице предсрочна изискуемост на кредита,
настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК.
За
да е настъпила предсрочна изискуемост на целия размер на дълга следва да е
налице и упражнено от страна на банката потестативно
право да обяви кредита за предсрочно изискуем, за което длъжникът трябва да е
уведомен /в този смисъл са и разясненията, дадени в т.18 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело №
4/2013г./. В случая това е сторено с
нотариална покана.
Изводът
на първоинстанционния съд за наличие на надлежно
уведомяване на длъжника за обявена предсрочна изискуемост на кредита се споделя и от настоящия въззивен
състав. В случая кредиторът е избрал да връчи уведомлението за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита по реда на чл. 592 от ГПК – чрез нотариална
покана. Съгласно чл.50 от ЗННД нотариусът може да възложи на определен служител
в нотариалната кантора да връчва съобщения и книжа при условията и по реда на
чл. 37 – 58 от ГПК, от което следва, че нотариусът, с оглед възложената му от
закона удостоверителна функция, може да прилага и удостоверява последиците по
чл.47 от ГПК, в това число да прилага фикцията по чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Видно от представеното от ищеца заверено
копие от нотариална покана, акт № 93, том 3, рег.№ 5654/06.06.2017 г., отправена от „ Ю.Б.“ АД, *** до Л.Т.Ц., чрез нотариус
Е.П., рег.№ 379 на НК, с район на действие Софийски районен съд, връчена на
01.08.2017 год. по реда на чл.47, ал.1 от ГПК, със същата е обявен договора за кредит,
сключен на 29.01.2015 г. за изцяло предсрочно изискуем. Нотариалната покана е
отправена лично до ответницата на нейния постоянен и настоящ адрес.
В представеното от
ищеца копие от поканата нотариус Е.П. е извършила отбелязване, че на 01.08.2017
г. е удостоверено връчването на нотариалната покана на адресата Л.Т.Ц., като е
посочено, че посоченият адрес за връчване е посещаван многократно- на
10.06.2017 г. около 14,00 часа, на 29.06.2017 г. около 20.00 часа и на 14.07.2017
г. около 08.00 часа, но не е намерен никой. С оглед на което, поради това, че
не е намерено лице, което е съгласно да получи нотариалната покана на посочения
адрес за връчване, на основание чл.47, ал.1 от ГПК на 14.07.2017 г. на входа е
залепено уведомление, като екземпляр от уведомлението е пуснат и в пощенската
кутия на апартамент № 45. Изрично е отбелязано в нотариалната покана, че до
01.08.2017 г. в нотариалната кантора не е явил никой да получи настоящата
покана.
Съдът приема, че съгласно правилото
на чл.50 от ЗННД при връчването на нотариални покани от нотариуса, респективно
от натоварен от него служител, се спазват правилата на чл.37 - чл.58 от ГПК.
Когато нотариусът, респективно връчителят не намери
адресата на посочения адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи
съобщението, връчителят е длъжен да залепи
уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато има достъп до
пощенската кутия, следва да се пусне уведомление и в нея. Смисълът на залепване
на уведомлението и пускането му в пощенската кутия е адресатът да се яви на
указаното в уведомлението място в двуседмичен срок да получи съответните книжа.
Когато лицето не се яви в срока да получи книжата с неговото изтичане се счита,
че книжата са връчени съгласно чл.47, ал.5 от ГПК. Разпоредбата на чл.47 от ГПК
намира приложение и при връчване на нотариална покана съгласно разпоредбата на
чл.50 от ЗННД, независимо от обстоятелството, че не се назначава особен
представител, тъй като не се касае до исково производство.
В
настоящия случай, относно обстоятелствата по връчването на процесната
нотариална покана и спазването на изискванията на чл.47 ал.1 от ГПК следва да
бъде кредитирано извършеното от нотариуса по реда на чл.592 ал.1 изр.2 от ГПК
отбелязване за връчване, което не е опровергано от ответницата по делото. По
смисъла на постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №163 от 25.02.2016г.
по т.дело №2335/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, нотариалното удостоверяване за
връчване на нотариалната покана, залепването на уведомлението на основание
чл.47 от ГПК, както и констативният протокол на нотариуса, изготвен във връзка
с посещенията на адреса и конкретните обстоятелства, поради които нотариалната
покана не е могла да бъде връчена, имат характер на официален свидетелстващ
документ, с който нотариусът удостоверява конкретни факти и обстоятелства, и
извършени действия. Като официален свидетелстващ документ нотариалното
удостоверяване и изготвеният от нотариуса констативен протокол се ползват с
обвързваща съда материална доказателствена сила за
удостоверените в него факти, на основание чл.179 от ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл.193 ал.3 от ГПК тежестта за доказване неистинността
/неавтентичност или неверност/ на официален документ пада върху страната, която
го оспорва. В процесния случай от страна на
ответницата не е направено по делото
своевременно оспорване на нотариалното отбелязване за връчването на нотариалната
покана по реда на чл.47 от ГПК. При липса на такова оспорване на извършеното
отбелязване за връчването на нотариалната покана и на доказателства относно
неистинността на отбелязването по чл.592 ал.1 от ГПК, следва да се приеме, че
нотариалната покана е редовно връчена на ответницата по реда на чл.47 ал.1 от ГПК.
С оглед на изложеното правилно е
приел първоинстанционният съд, че кредитополучателят
дължи заплащане на процесното
непогасено вземане в размер на сумата от 5603,19 лв. и при липсата на
ангажирани доказателства за погасяването му, то претенцията на
ищеца в първоинстанционното производство за установяване на
дължимост на главницата в размер на сумата от 5603,19
лв., се явява основателна, поради което правилно е уважен предявения установителен иск.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение
на разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. С оглед изхода на
спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8
от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата
страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна – ищец, съдът намира, че към
момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на
разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция
на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът
на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от
ответницата в полза на въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнагражение
следва да се определи от съда в размер
на 100 лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.07.2018 год., постановено по гр.дело № 15953/2018 г. на СРС, І-ва ГК, 33
състав.
ОСЪЖДА Л.Т.Ц., ЕГН **********, с
адрес: ***, със съдебен адрес:***, да заплати на „Ю.Б.”-АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК,
сумата от 100 лв. / сто лева/,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.