Решение по дело №11050/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265552
Дата: 27 август 2021 г. (в сила от 27 август 2021 г.)
Съдия: Евелина Огнянова Маринова
Дело: 20201100511050
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 октомври 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 27.08.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

                                                               ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                           мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА

 

при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Е. Маринова гр. дело № 11050 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 ГПКчл.273 ГПК.

С решение № 171380 от 07.08.2020 г., постановено по гр.д. № 1028/2020 г. на СРС, ГО, 162 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.Б.А. искове, че Р.Б.А. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 564, 17 лв., представляваща ¼ от непогасената стойност на доставена топлинна енергия в общ размер на 2 256, 66 лв. за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г. за имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № ****, както и сумата от 13, 04 лв., представляваща ¼ от цената на услугата дялово разпределение за периода м.06.2016 г. – м.04.2018 г. в общ размер на 52, 16 лв., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 09.07.2019 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 39181/2019 г. на СРС, 162 състав. Отхвърлени са исковете по чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 40, 60 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху ¼ част от главницата за топлинна енергия за периода 14.09.2017 г. – 25.06.2019 г., и за сумата от 2, 51 лв. лихва за забава върху ¼ от цената на дяловото разпределение за периода 30.07.2016 г. – 25.06.2019 г.

Ответницата Р.Б.А. е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 24, 22 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 114, 49 лв. разноски в исковото производство.

Отхвърлени са предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Т.Н.Р. по реда на чл.422 ГПК искове за признаване на установено, че Т.Н.Р. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 1 692, 49 лв., представляваща ¾ от непогасената стойност на доставена топлинна енергия в общ размер на 2 256, 66 лв. за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г. за имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № ****, сумата от 121, 81 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 14.09.2017 г. – 25.06.2019 г. върху ¾ от главницата за доставена топлинна енергия за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г., сумата от 39, 12 лв., представляваща ¾ от цената на услугата дялово разпределение за периода м.06.2016 г. – м.04.2018 г. и сумата от 7, 51 лв., представляваща лихва за забава върху ¾ от цената на дяловото разпределение за периода 30.07.2016 г. – 25.06.2019 г.

Ищецът е осъден да заплати на ответника Т.Н.Р., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 лв. разноски по делото.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ответника Т.Н.Р. искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът няма качеството клиент на топлинна енергия. Поддържа, че от ангажираните по делото доказателства се установява, че ответникът Р. е собственик на ¾ ид.ч. от имота, поради което има качеството клиент на топлинна енергия. Счита, че не намират приложение разрешенията на ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, които се отнасят до предпоставките лица, различни от собствениците и вещните ползватели, да имат качеството клиенти на топлинна енергия, какъвто не е процесният случай. Излага съображения, че двамата ответници по делото са съсобственици в условията на обикновена съсобственост, а не съпрузи, както и че ирелевантно в случая се явява обстоятелството кой фактически ползва имота. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявените срещу ответника искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Т.Н.Р.. В същия се поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ответниците са съсобственици при квоти  ¼ за Р.Б.А. и ¾ за Т.Н.Р.. Поддържа, че след развода на ответницата А. със С.П.тя е живяла сама в апартамента, подала е молба за откриване партида за имота на нейно име и между страните не е спорно, че от 1986 г. жилището се обитава от нея. Следователно, счита, че е възникнало облигационно правоотношение между ищеца и този съсобственик, който единствен е поискал откриване на партида за имота на негово име.  С оглед изложеното, счита, че правилно исковете по отношение на него са били отхвърлени. Моли съда да остави въззивната жалба без уважени и да потвърди решението в обжалваната част.

Решението в частта, с която са уважени, както и в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ответницата Р.Б.А. искове, е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че ответниците Р.Б.А. и Т.Н.Р. са клиенти на топлинна енергия за битови нужди в качеството им на собственици на топлоснабден имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № **** и му дължат в условията на разделност: Р.Б.А. – ¼ и Т.Н.Р. – ¾ от сумата от общо 2 481, 25 лв., от която: сумата от 2 256, 66 лв. главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г., сумата от 162, 41 лв. мораторна лихва върху нея за периода 14.09.2017 г. – 25.06.2019 г., сумата от 52, 16 лв. главица, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.06.2016 г. – м.04.2018 г., и сумата от 10, 02 лв. мораторна лихва върху нея за периода 30.07.2016 г. – 25.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.07.2019 г. до окончателното изплащане. Твърди, че се е снабдил със заповед за изпълнение срещу длъжниците за посочените суми, издадена по ч.гр.д. № 39181/2019 г. на СРС, 162 състав. Претендира установяване на вземанията, предмет на заповедта за изпълнение, както и сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът Т.Н.Р. е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените срещу него искове по основание и размер. Твърди, че имотът се ползва единствено от ответницата Р.Б.А., която е и титуляр на партидата за последния, както и че не е сключвал индивидуален писмен договор с ищеца, нито с фирмата за дялово разпределение. Оспорва претендираните от ищеца суми да съответстват на реално доставеното количество топлинна енергия. Позовава се на изтекла погасителна давност.

На 09.07.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Р.Б.А. и Т.Н.Р. за сумата от 2 334, 78 лв. – главница и 308, 30 лв. – мораторна лихва за периода 14.09.2017 г. – 25.06.2019 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжниците са ползвали доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г. за топлоснабден имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № ****, отразени в обща фактура от 31.07.2017 г. и обща фактура от 31.07.2018 г. Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за доставена, но незаплатена топлинна енергия – 2 334, 78 лв. главница и 308, 30 лв. лихва и за дялово разпределение – 52, 16 лв. главница и 10, 02 лв. лихва. Видно от т.13 от заявлението, сумите се претендират в условията на разделност, както следва: Р.Б.А. – 1/4 и Т.Н.Р. – 3/4.

С разпореждане от 31.07.2019 г. по ч. гр. д. № 39181/2019 г. по описа на СРС, 162 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение срещу длъжниците, като е разпоредил да заплатят на заявителя и разноски по делото, от които: 54, 11 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника Т.Н.Р..

В срока по чл.414 ГПК длъжникът Р.Б.А. е възразила срещу заповедта за изпълнение с твърдение, че е погасила задължението, за което е посочила, че представя доказателства.

В срока по чл.414а, ал.3 ГПК заявителят е депозирал становище, че след направена справка е констатирано плащане на сумата от 200 лв. и остатъчно задължение в размер на сумата от 2 646, 89 лв.

В срока по чл.415 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията му към длъжниците по исков ред, както следва: за сумата от 2 256, 66 лв. главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г., сумата от 162, 41 лв. мораторна лихва върху нея за периода 14.09.2017 г. – 25.06.2019 г., сумата от 52, 16 лв. главица, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.06.2016 г. – м.04.2018 г., и сумата от 10, 02 лв. мораторна лихва върху нея за периода 30.07.2016 г. – 25.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 09.07.2019 г. до окончателното изплащане.

С разпореждане от 20.01.2020 г. заповедният съд е обезсилил заповедта за изпълнение в частта, с която е разпоредено Т.Н.Р. и Р.Б.А. да заплатят разделно на „Т.С.“ ЕАД при квоти: ¾ за първия длъжник и ¼ за втория следните суми: разликата над 2 256, 66 лв. до пълния заявен размер от 2 334, 78 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г., както и разликата над 162, 41 лв. до пълния заявен размер от 308, 30 лв. мораторна лихва върху нея за периода 14.09.2017 г. – 25.06.2019 г.

Пред настоящата инстанция не се поддържа спор относно обстоятелството, че ответниците са съсобственици на процесния имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № **** при квоти: Т.Н.Р. – ¾ и Р.Б.А. – ¼, какъвто извод се налага и от ангажираните по делото писмени доказателства.

В първото по делото открито съдебно заседание пред СРС ответницата Р.Б.А. е заявила, че само тя живее в имота от 1986 г. и че партидата за имота е на нейно име от момент, предхождащ исковия период.

Видно от представения протокол от проведено на 04.09.2002 г. Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „**********етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост.

Представен е договор от 26.09.2002 г. между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ж.к. „**********по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.

Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.

По делото са приети констативни протоколи, съгласно които е осъществен интернет-достъп до съхраняваните в масивите на ищеца индивидуални партиди на клиенти на ищеца, като на случаен принцип са избрани абонатни номера и е констатирано, че за тях са видни информация по изготвена фактура за изразходвана енергия за период 14.03.2014 г. – 11.08.2016 г.

От заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице инж. Д.С., се установява, че общият топломер в абонатната станция се отчита по електронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т.н. „терминал“ се снема показанието на топломера в 0:00 часа на първо число на месеца. Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в случая е направено, се разпределя между потребителите. Констатира се, че за процесния период всички отоплителни тела в имота са били демонтирани, поради което топлинна енергия за отопление на имота от радиатори не е начислявана. През процесния период в имота е имало 5 бр. отоплителни тела, 2 бр. щранг-лири и 1 бр. водомер за топла вода. На 4 бр. отоплителни тела са поставени ИРРО. За сезон 2017/2018 г. щранг-лирата в банята е била демонтирана. На 01.12.1997 г. е било изключено отоплението на стълбите. Дяловото разпределение през исковия период е извършвано от „Т.С.“ ЕООД на база реален отчет на разпределителите по т.6.4 от Приложението  към Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), действала през исковия период, за което са съставени протоколи за главен отчет с подпис за абонат. Поради повреден уред на радиатора в кухнята и поради липса на уред на единия радиатор в стаята, топлинната енергия за отопление на имота е начислявана на база екстраполация по максималния специфичен разход на сградата съгласно т.6.5 от Приложението към чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.). Размерът на дължимата сума за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г. по данни на фирмата за дялово разпределение възлиза на сумата от 2 334, 79 лв., представляваща сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума от 2 172, 87 лв. и сумата за доплащане от изравнителни сметки в размер на 161, 88 лв. Констатира се, че общият топломер е бил изправен.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.

В предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която длъжникът е възразил в срока по чл.414 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.

След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С т.1 на ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

Настоящата хипотеза не е разгледаната от посоченото Тълкувателно решение - на трето лице, ползващо топлоснабден имот със съгласието на собственик/вещен ползвател, което се намира в облигационно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД. В случая    не е спорно, че през исковия период ответникът Т.Н.Р. е имал качеството съсобственик на топлоснабдения имот, от което произтича и качеството му на клиент на топлинна енергия за битови нужди. Ирелевантно за тази преценка се явява обстоятелството кой фактически ползва имота, както и че партидата за имота е на името на другия съсобственик.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г., и Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.

Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия период между ответника Т.Н.Р. и топлопреносното предприятие е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия.

В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи,  въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба. От заключението на вещото лице се установява, че стойността на реално потребената топлинна енергия за исковия период м.05.2016 г. – м.04.2018 г. възлиза на сумата от 2 334, 79 лв., представляваща сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума от 2 172, 87 лв. и сумата за доплащане от изравнителни сметки в размер на 161, 88 лв. Така определеният размер надвишава претендираната от страна на ищеца главница в общ размер на 2 256, 66 лв.

Ответникът своевременно – в срока за отговор на исковата молба е заявил възражение за изтекла погасителна давност, което следва да бъде разгледано от настоящата инстанция.

Съгласно ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1, т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т. е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. 

Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.07.2019 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземанията, станали изискуеми преди 09.07.2016 г., каквито в случая се явяват вземанията за периода м.05.2016 г. – м.06.2016 г., с оглед момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно – от датата на възникването им по арг. от чл.114, ал.2 ЗЗД.

Непогасени по давност са вземанията за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г. в размер на 2 150, 24 лв., определен по реда на чл.162 ГПК, при съобразяване заключението на съдебно-техническата експертиза по делото.

От така посочената сума ответникът Т.Н.Р. дължи ¾ съобразно своя дял в съсобствеността, т.е. сумата от 1 612, 68 лв.

Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му – чл.84, ал.1 ЗЗД, а когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл.84, ал.2 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава, както и размера на претенцията си.

По арг. от нормата на чл.119 ЗЗД мораторна лихва не се дължи върху погасената по давност главница за периода м.05.2016 г. – м.06.2016 г.

Мораторна лихва не се дължи и върху главницата за м.07.2016 г., по отношение на която приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.

Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, и стойността на фактурата по чл.32, ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, за каквото публикуване не са ангажирани доказателства по делото от страна на ищеца, поради което последният не е доказал длъжникът да е изпаднал в забава по отношение на задължението за м.07.2016 г.

Извод в различен смисъл не следва от представените по делото констативни протоколи за извършена проверка на публикуване на интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД на данни за дължими суми за топлинна енергия за избрани на случен принцип абонатни номера, от които не се установява публикуване сметките именно на ответника за релевантния период.

По отношение на мораторната лихва върху главните вземания за периода м.08.2016 г. – м.04.2018 г. приложение намират Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.

Съгласно чл. 32, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016 г., месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, като клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

Съгласно чл. 32, ал. 3 и чл. 33, ал. 2 от Общите условия, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки, като клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

Продавачът връчва, чрез търговеца, на упълномощеното лице в СЕС изравнителните сметки /обща и индивидуални/ на клиентите, като датата на връчването на изравнителните сметки се удостоверява с подпис на упълномощеното лице, а последното информира клиентите в СЕС за общата изравнителна сметка, датата на получаването и връчва индивидуалните изравнителни сметки срещу подпис, удостоверяващ датата на връчването – чл. 28 от Общите условия.

В клаузите на чл. 33, ал. 4 и 5 от Общите условия е предвидено правото на продавача да начисли и получи обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, от деня на забавата до момента на заплащане на дължимата сума за топлинна енергия.

При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на горепосочените клаузи, въззивният съд приема, че предвиденият 45-дневен срок за изпълнение на задълженията по чл. 32, ал. 3 не би могъл да тече преди изготвянето на изравнителните сметки и издаването на фактура от страна на ищеца, т. е., преди 31 юли на съответната година. Необходимостта от изравняване на действително потребеното количество топлинна енергия с начисленото за периода /отоплителния сезон/ отлага изпълнението на клиентите до извършването му, респ. осчетоводяването му. До тогава кредиторът не може да иска изпълнение. Следователно настоящият съдебен състав приема, че задължението за заплащане на стойността на действително потребената топлинна енергия е възникнало като срочно и по правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД ответниците са в забава, считано от 15 септември на съответната година. В този смисъл доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания в размер на 2 150, 24 лв., то акцесорната претенция се явява установена по основание за периода 15.09.2017 г. – 25.06.2019 г., в размер на сумата на 116, 05 лв., определен по реда на чл. 162 ГПК.

От така посочената сума ответникът Т.Н.Р. дължи ¾ съобразно своя дял в съсобствеността, т.е. сумата от 87, 04 лв.

По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС, като съгласно ал.2 на същите клаузи – клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.

В чл.61, ал.1 от действалата през исковия период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) е предвидено, че дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ, при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от клиентите търговец/, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. и 2016 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.

Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който има право да получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, съобразно което предявените искове за установяване на дължимостта на тази сума в полза на „Т.С.” ЕАД – в качеството му на продавач на топлинна енергия, се явяват установени по основание.

Общият размер на дължимата цена на дяловото разпределение за периода м.06.2016 г. – м.04.2018 г. възлиза на сумата от 52, 16, определен по реда на чл.162 ГПК при съобразяване на счетоводна справка на ищеца на л.15 от делото на СРС.

С оглед своевременно въведеното от страна на ответника възражение за изтекла погасителна давност, което подлежи на разглеждане от настоящата инстанция и по съображенията, вече изложени относно приложението на ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че погасени по давност са вземанията, станали изискуеми преди 09.07.2016 г., каквито в случая се явява вземането за м.06.2016 г. в размер на сумата от 2, 22 лв.

Непогасени по давност са вземанията за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г. в размер на 49, 94 лв., определен по реда на чл.162 ГПК.

От така посочената сума ответникът Т.Н.Р. дължи ¾ съобразно своя дял в съсобствеността, т.е. сумата от 37, 46 лв.

Съдът намира, че лихва върху главницата за цената на дяловото разпределение не се дължи, доколкото от страна на ищеца не се установява при условията на пълно и главно доказване изпадането на длъжника в забава по отношение на главния дълг.

С оглед изложеното, решението следва да се отмени в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Т.Н.Р. искове за признаване на установено, че последният дължи на ищеца, както следва: сумата от 1 612, 68 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г.; сумата от 87, 04 лв. мораторна лихва върху нея за периода 15.09.2017 г. - 25.06.2019 г. и сумата от 37, 46 лв., представляваща цена на услугата  дялово разпределение за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г., като исковете се уважат в посочената част. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.

По разноските:

С оглед изхода на спора на ищеца следва да се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 72, 89 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 344, 57 лв. разноски за исковото производство, съобразно уважената част от исковете, както и сумата от 116, 69 лв. разноски за въззивната инстанция, съобразно уважената част от жалбата.

Ответникът има право, на основание чл.78, ал.3 ГПК, на разноски в размер на сумата от 19, 95 лв. за исковото производство, поради което решението следва да се отмени в частта, с която ищецът е осъден да му заплати сумата над 19, 95 лв. до 300 лв.

В полза на ответника следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, и сумата от 19, 95 лв. разноски за въззивната инстанция, съобразно отхвърлената част от жалбата.

Воден от горното, съдът

 

Р    Е    Ш    И:

 

ОТМЕНЯ решение № 171380 от 07.08.2020 г., постановено по гр.д. № 1028/2020 г. на СРС, ГО, 162 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу Т.Н.Р., ЕГН ********** искове за признаване на установено, че Т.Н.Р., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 1 612, 68 лв., представляваща ¾ от дължимата стойност на доставена топлинна енергия за имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № ****, за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г.; сумата от 37, 46 лв., представляваща ¾ от дължимата цена на услугата  дялово разпределение за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г., и на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 87, 04 лв. мораторна лихва върху главницата, представляваща стойността на доставената топлинна енергия, за периода 15.09.2017 г. - 25.06.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 39181/2019 г. на СРС, 162 състав, както и в ЧАСТТА, с която „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на Т.Н.Р., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата над 19, 95 лв. до 300 лв. разноски за исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу Т.Н.Р., ЕГН ********** искове, че Т.Н.Р., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 1 612, 68 лв., представляваща ¾ т дължимата стойност на доставена топлинна енергия, за имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № ****, за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г.; сумата от 37, 46 лв., представляваща ¾ от дължимата цена на услугата  дялово разпределение за периода м.07.2016 г. – м.04.2018 г., и на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 87, 04 лв. мораторна лихва върху главницата, представляваща стойността на доставената топлинна енергия, за периода 15.09.2017 г. - 25.06.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 39181/2019 г. на СРС, 162 състав.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 171380 от 07.08.2020 г., постановено по гр.д. № 1028/2020 г. на СРС, ГО, 162 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу Т.Н.Р., ЕГН ********** искове за признаване на установено, че Т.Н.Р., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата над 1 612, 68 лв. до 1 692, 49 лв., представляваща ¾ от дължимата стойност на доставена топлинна енергия, за имот: апартамент № 68, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № ****, и за периода м.05.2016 г. – м.06.2016 г.; сумата над 37, 46 лв. до 39, 12 лв., представляваща ¾ от дължимата цена на услугата  дялово разпределение и за периода м.06.2016 г., както и на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр чл.86, ал.1 ГПК – сумата над 87, 04 лв. до 121, 81 лв., представляваща мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна енергия и за 14.09.2017 г., и сумата от 7, 51 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цената на дяловото разпределение за периода 30.07.2016 г. – 25.06.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 39181/2019 г. на СРС, 162 състав.

 

ОСЪЖДА Т.Н.Р., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.1, вр. ал.8 ГПК, сумата от 72, 89 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 344, 57 лв. разноски за исковото производство.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** да заплати на Т.Н.Р., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 19, 95 лв. разноски за въззивната инстанция.

Решението в частта, с която са уважени, както и в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ответницата Р.Б.А. искове, е влязло в сила като необжалвано.

 

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

 

Решението  не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

                                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                              

 

                                                                                                        2.