Р Е Ш Е Н И Е
№ 16.02.2021
г. гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненски районен
съд гражданско отделение
На двадесет и първи януари две хиляди двадесет и първа година
В открито съдебно
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН СТАМАТОВ
при секретар Ана
Ангелова
Като разгледа
докладваното от съдията М. Стаматов
гражданско дело № 19694 по описа за 2019 год.
И за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” от ГПК вр. чл. 422 вр. чл. 415
ГПК.
Делото
е образувано въз основа на искова молба подадена от „*****” **, ЕИК **** със
седалище и адрес на управление:***-6, с която
претендира да бъде прието за установено по отношение на Н.Г.Е.,
ЕГН **********, с адрес: ***, че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 14242/2019г.
на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от:
2000 лв. (две хиляди лева), представляваща част от
главница в размер на 11028,83 лв. по
договор за потребителски кредит от 22.06.2007г., сключен между „**** и Н.Г.Е.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 04.09.2019г. до окончателното изплащане
на задължението; сумата 1000 лв. (хиляда лева),
представляваща част от договорна лихва в общ размер на 3395,17 за периода 22.06.2007г. - 22.06.2017г., които
вземания по договора са прехвърлени на заявителя „Е.М.” *** с договор за цесия
от 28.09.2012г., както и да му се присъдят разноските в настоящото и исковото
производство.
В
исковата молба се сочи, че на 22.06.2007г. между „*****, с ЕИК ********* като заемодател
и Н.Г.Е. като заемател бил сключен договор за
потребителски кредит за сумата от 13300
лв., която била усвоена изцяло. Връщането следвало да се извърши на 120 равни
месечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на 157,18
лева, съдържащи част от главницата и възнаградителна лихва, подробно посочени в
погасителен план. Последната падежна дата е била на 22.06.2017г.,
към която дата целият кредитен лимит, ведно
с начислената възнаградителна лихва е станал изискуем. Договореният лихвен процент е 7.40 % ГЛП. Годишният процент на разходите с изкл.
на тези по чл. 21, ал. 2 от ЗПК – 7,83 %. След усвояване
на кредита, кредитополучателят не е извършвал редовни плащания на
месечните си вноски, поради което непогасеното задължение по кредита е в общ
размер на 14424лв. На 28.09.2012г.
е сключен Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) между „*****,ЕИК **** и „Е.М." *** по
силата на който задължението, произтичащо от Договор за потребителски кредит от
22.06.2007г., е изкупено от „Е.м." ***. Вземането спрямо ответника е индивидуализирано по основание и
размер в Приложение 1 към договора за цесия, като цедираното вземане спрямо
същия е посочено по пера. Длъжникът бил уведомен за цедирането на дълга
му с изпращане на писмо-уведомление от дата 03.07.2019г.,
връчено на 15.07.2019г., съгласно предоставените от
първоначалния кредитор правомощия. Със съобщаването на
цесията, на длъжника е предоставен 7-дневен срок за доброволно изпълнение. За събиране на
вземането си ищецът депозирал заявление по чл. 410 ГПК, което било уважено, като по ч.гр.д. № 14242/2019г. по
описа на ВРС е издадена заповед за изпълнение, срещу
която ответникът възразил. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК по
делото е постъпил писмен отговор от ответника, чрез адв. Ц.Д. с който оспорва иска. Признава
наличието на сключен договор за потребителски кредит и получаване на сумата по
него. Прави възражение за изтекла погасителна давност.
Към 28.09.2012г. когато е
сключен договора за цесия, вземането е станало предсрочно изискуемо и от този
момент е започнала да тече погасителна давност. Оспорва,
че договорът за прехвърляне на парични вземания от дата 28.09.2012г. е породил своето действие спрямо страните по него, доколкото
видно от т.4.2. от същия е удоговорено, че ако не бъде
изплатена уговорената цена в сроковето по т.3.2. договора
за цесия се прекратява по право.
Липсват данни, че е извършено плащане по договора,
порад което договорът е бил прекратен и процесното вземане не е преминало върху
новия кредитор - ищеца,
който не е процесуално и материално легитимиран да търси от
ответника заплащане на процесията сума. Оспорва наличието на
валидно уведомяване до длъжника за извършената цесия. Претендират
се разноски.
В проведеното по делото първо открито съдебно заседание уточнява, че не
оспорва фактите относно получаването и плащането на суми по договора за заем.
Съдът, след като прецени събраните в
процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от
фактическа страна, следното:
От приложеното ч.гр.д. 14242/2019г.на ВРС се
установява, че в полза на заявител **** е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК против Н.Г.Е., за посочените
в исковата молба суми.
От писмените
доказателства – копия на кредитно досие вкл. искане за отпускане на потребителски кредит от 20.06.2007г.; договор за
потребителски кредит по кредитни програми от 22.06.2007г. с погасителен
план; договор за учредяване на залог върху вземанията от 22.06.2007г.; извлечение на кореспондентска сметка; договор за прехвърляне на парични вземания от 28.09.2012г. с Приложение
№ 1 и пълномощни; потвърждение за
извършена цесия; писмо с вх. №
274118 от 19.10.2020г. на „****” **, се установява, че: на 22.06.2007г.
между „*****, с ЕИК *****
като заемодател и Н.Г.Е. като заемател бил сключен договор за
потребителски кредит за сумата от 13300 лв.
Връщането следвало да се извърши на 120 равни месечни анюитетни вноски, всяка
от които в размер на 157,18 лева, съдържащи част от главницата и
възнаградителна лихва, подробно посочени в погасителен план. Последната
падежна дата е на 22.06.2017г. Договореният лихвен процент е 7.40 % ГЛП. Годишният процент на разходите с изкл.
на тези по чл. 21, ал. 2 от ЗПК – 7,83 %. На
28.09.2012г. е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) между „**** и „Е.М." *** по силата на
който задължението, произтичащо от Договор за потребителски кредит от
22.06.2007г., е изкупено от „Е.м.“
***. Вземането спрямо ответника е
индивидуализирано по основание и размер в Приложение 1 към договора за цесия. Цедентът упълномощил цесионера да извърши уведомяване на длъжника от него
име
за цедирането на дълга му, което било извършено с връчено на 15.07.2019г.
писмо-уведомление.
От заключението на вещото лице по
приетата ССчЕ се установява, че от страна на ищеца
е извършено осчетоводяване на придобит финансов актив чрез договор за цесия от
28.09.2012г.и заплащане по банков път към ***** на цена от 2083045 лв.
Въз основа на така
установените факти, Варненският
районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:
Предявеният иск
е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415
ГПК за вземане произтичащо от чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 240 ЗЗД вр.
чл. 99 ЗЗД.
Искът
е допустим, тъй като е подаден в срок,
вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното
производство и има за предмет вземанията посочени в заповедта по чл. 410 ГПК.
Разпределението
на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен
установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже
възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват,
унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочените материалноправни
норми, на които се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на иска е обусловено от наличието на
установено от ищеца валидно сключен между ответника и третото лице „**** формален
договор за кредит, по който заемодателя е изпълнил задълженията си и е изрядна
страна; размера и основанието на всяко от паричните задължения, включени в
прехвърленото вземане; наличието на валиден договор за прехвърляне на
посоченото в издадената заповед по чл. 410 ГПК вземане със страни ищеца и „**** и извършеното по реда на чл. 99 ЗЗД уведомяване
на длъжника за извършената цесия. Респективно следва ответникът да не е провел
успешно доказване за точно в количествено и времево отношение изпълнение на
задължението си за връщане на заетата сума по договора или наличието на други
правопогасяващи обстоятелства.
По
делото не се спори, а и от обсъдените по-горе доказателства се установява, че
между страните е бил сключен валиден писмен договор за заем при общи условия.
Налице е договор подписан от заемателя и в него се съдържат всички съществени
уговорки относно искания заем. Не се спори и относно усвояването на сумата. Не
се спори, че са налице извършвани частични плащания по договора за заем, което
изпълнение представлява признание от ответника за наличието на договор за заем
и задължение по него.
Ищецът се позовава на настъпил краен падеж към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК и този факт действително е налице, предвид датата на сключване на
договора –19.06.2008г.. и уговорения в него срок за връщане на заема –120 мес. /т.е 19.06.2018г./
и датата на подаване на заявлението - 04.09.2019г. В случая не е необходима
покана за плащане, тъй като падежът е бил известен на длъжника към момента на
сключване на договора.
Твърдение за настъпила предсрочна
изискуемост е въведено от ответника във връзка с обосноваване на възражението
му за изтекла погасителна давност. От представения по делото сключен между
страните договор е видно, че действително в раздел 5 от него
е уговорено настъпването на
предсрочна изискуемост при просрочване на месечна вноска без да се дължи
уведомление. В т.18 на ТР №4 /18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми
длъжника, става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, но
след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем
и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
Така изложените разрешения съдът намира
за относими и към хипотезата, при която е
уговорена автоматична предсрочна изискуемост, като
в процесния договор.
Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на
изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този
момент са настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи
настъпването й. В случая са налице данни за непогасяване от
длъжника на вноски по кредита, но от представените към заявлението, както
и в настоящото производство писмени доказателства не се установява извършена процедура по уведомяване на длъжника
преди иницииране на заповедното
производство. Независимо от наличието на предвидените
в договора предпоставки, кредиторът не е упражнил правото си да обяви
предсрочна изискуемост на цялото задължение по кредита
Възможността да бъде обявена
предсрочна изискуемост е право на кредитора, а не негово задължение. Противното би довело до възможността длъжникът да черпи права от
собствената си неизрядност по договора.
Практиката на ВКС е константна, че връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД), поради което за това задължение е приложима е общата
5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а
не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“
ЗЗД.
Според най-актуалната практика на ВКС – пр. Решение
№45/17.06.2020 по дело №237/2019 на ВКС, ТК, II т.о. - Началният момент, от който започва да
тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор
за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска.
Съдът споделя това становище, доколото няма правна
обосновка обратния извод - че не започва да тече давност за отделните разсрочени
вноски, въпреки че представляват вземания, които са изискуеми поради настъпили предварително
уговорени между страните падежи на точни дати. При това положение е необходимо
в настоящия случай да се изследва изтекъл ли е предвидения давностен срок за
претендираното вземане.
Предвид датата на подаване на заявлението е налице погасяване по давност на
възможността за съдебно присъждане на част от вземането за главница и договорно
възнаграждение, с падежи преди 05.09.2014г., но доколкото искът е предявен като
частичен, стойността му за главницата е
по-малка от тази на вноските, за които не е изтекъл давностния срок. Досежно
вземането за договорна лихва съдът намира за необходимо да добави, че също
намира за приложим петгодишния давностен срок. В тази насока ВРС напълно
споделя възприетото от ВКС в негови
решения с №92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017 г. и № 166/11.07.2014г. по гр.д.№ 7030/2013г. на ІІІ гр.о. относно правния харатктер на договорните лихви по банковите кредити - По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2
ТЗ договорът за банков кредит е възмезден - срещу задължението на банката да
отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок
заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума
съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва
по кредита. Лихвата
(чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката
като насрещна престация за временно
ползване на определена парична или вещна стойност.
Аналогична е и вложеното значение на термина в чл. 240 ЗЗД. Единствената
легална дефиниция на понятието „Лихва“ в българското право е дадена в § 1 т. 7
от ДР на ЗДДФЛ - доход от всякакъв вид вземания за дълг, независимо дали е
гарантиран с ипотека или с клауза за участие в печалбата на длъжника,
включително лихвите по депозити в банки и доходите (премиите) от бонове и
облигации. Поради това според ВРС може да се приеме, че в
случая се касае за своеборазен омоним, като тази цена /възнаграждение/
предвидена в чл. 430 ТЗ и 240 ЗЗД, която се уговаря в полза на заемодателя, не
попада сред периодичните плащания за
лихви предвидени в чл. 111 б. „в“ ЗЗД, към които следва да се причислят само
лихвите с обезщетителна функция за неизпълнение във времево отношение, уредени
законово /мораторните лихви/ или договорно /неустойки за забава/.
За част от това вземане обаче е изтекла и предвидената
обща петгодишна давност. Сборът на вноските за договорна лихва, за които не е
изтекъл давностния срок е 538,77 лв. с падежи от 22.09.2014г. до 22.06.2017г.
В приетия по делото договор за
цесия, прехвърленото вземане, което преминава към новия кредитор е конкретно
определено, чрез подробно индивидуализиране с посочване номера на договора за
кредит, имената на длъжника и сумите, които се дължат по него. Налице е
уговорена цена, която според назначената ССчЕ е надлежно отразена като платена
в счетоводството на ищеца. Отделно от това липсата на уговорена цена не води до
нищожност, а касае вътрешните отношения на страните по договора /в т.см. в. т. дело № 1785/2018г. на ВОС/. Никой от страните
по този договор не се е позовала на развалянето му поради неизпълнение на това
задължение.
Ответникът оспорва надлежното уведомяване за придобиване
на вземането от ищеца. С договора уреден в чл. 99 и сл. ЗЗД кредиторът по едно
вземане прехвърля същото на друго лице, като прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности,
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно чл. 99,
ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор.
Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на ответника
съобразно изискванията на чл. 99
ал. 4 ЗЗД. Според нормата на чл. 99 ал. 4
ЗЗД, както и задължителните указания, дадени в ТР №
142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК, съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария
кредитор/. Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на
вземането.
В случая това изискване следва да се счита спазено, тъй
като длъжникът е узнал за цесията с получаването на препис от
исковата молба с приложени към нея договор за цесия и уведомление от цедента, извършено чрез цесионера, който е бил изрично
упълномощен за това с писмено пълномощно. Още повече, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само
за противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване
само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението
/в този смисъл решение № 3/16.04.2014г.
по т.д. № 1711/2013г. на ВКС, Решение № 114/07.09.2016
г. по т.д. № № 362/2015г
на ВКС, Определение
№987/ 18.07.2011г. по гр.д. №867/ 2011г. на ВКС и др./.
Не е налице нарушение на императивни правни норми, респ. нищожност на
отделни клаузи от договора за заем, като противоречащи на ЗЗП. Договорения между страните ГПР не надхвърля петкратно размерa на
законния такъв за времето на сключване на договора.
Въз основа на изложените
правни доводи, съдът намира иска за частично основателен.
Предвид изхода на делото и на основание
чл. 78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски, които според доказателствата за реалното им
извършване – вносни бележки за държавни такси и
възнаграждение на вещо
лице
са в общ размер от 250лв.,
съразмерно на уважената част от иска – 211,56 лв. Следва съразмено да му се
присъдят и разноските в заповедното производство - 50,78 лв.
Респ. ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените по делото разноски, които според приложения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за реалното им извършване - договор за правна помощ се изразяват във възнаграждение на адвокат в размер от 500 лева. В тази насока съдът намира за частично основателно
възражението на ищеца по чл. 78 ал. 5 ГПК, като съобразно фактическата
/основанието на иска и извършените процесуални действия/ и правна сложност на
спора /приложимото право и съдебна практика/ намира, че адвокатското
възнаграждение следва да е в размер на 450 лв., като съразмерно на отхвърлената
част от иска стойността е 69,18 лв. Следва съразмерно да му се присъдят и
разноските в производството по чл. 410 ГПК за адвокатско възнаграждение, което
се претендира на стойност 335 лв. По отношение на него съдът също намира за
основателно възражението за прекомерност, като намира, че следва да се присъдят
50 лв. В тази насока, съдът с оглед принципите за правна
сигурност и предвидимос,т съобразява формиращата се трайна съдебна практика
относно размера на адвокатското възнаграждение дължимо за подаване на
възражение по чл. 414 ГПК: задължителна - пр.
определение по чл. 274 ал. 3 от ГПК с № 45/230.01.2019г. по
ч.т.д. №3074/2018г. на ВКС и незадължителна - пр. Определения по в.ч.т.д. № 14/2017г. на ****,
по в.ч.т.д. № 1854/2019г. на ВОС; по в.ч.т.д. № 199/2017 г. на ВОС, по в. ч. гр. д. №
123/2018 г. на ОС *** и др., като молбата бъде уважена в
тази й част, и възнаграждението се определи съобразно чл. 6, ал. 1 вр. §1 от ДР към Наредба 1/2004г. на ВАдвС.
Съразмерно на отхвърлената част от иска стойността им е 7,69 лв.
Мотивиран
от горното, Варненският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл.
422 вр. чл. 415 ГПК в
отношенията между страните „****, ЕИК ****
със седалище и адрес на управление:***-6 и
Н.Г.Е., ЕГН **********, с адрес: ***, че
съществува ЧАСТ ОТ присъденото с издадена по ч.гр.д. № 14242/2019г.
на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от:
2000 лв. (две хиляди лева), представляваща част от
главница в размер на 11028,83 лв. по
договор за потребителски кредит от 22.06.2007 г., сключен между „***** и Н.Г.Е.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 04.09.2019г. до окончателното изплащане
на задължението; и сумата
от 538,77 лева - представляваща частта от възнаградителната
лихва по договора за вноски с
падежи по погасителен план от 22.09.2014г. до 22.06.2017г., като ОТХВЪРЛЯ иска поради изтекла
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД за разликата до претендирания размер от 1000
лв. (хиляда лева) частично от общо 3395,17 лв. - начислена договорна лихва
за
период 22.06.2007г. - 22.08.2017г. вкл., включваща вноски с
падежи преди 22.09.2014г., които
вземания по договора са прехвърлени на заявителя „Е.М*** от
„**** с договор за цесия от 28.09.2012г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК Н.Г.Е., ЕГН ********** да заплати на „***” **, ЕИК **** със седалище
и адрес на управление:***-6 сумата
от 211,56 лв. представляващи разноски по настоящото дело и сумата от 50,78 лв. разноски по ч.гр.д. № 14242/2019г
по описа на ВРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК „***”
**, ЕИК ***** със седалище и адрес на управление:***-* да заплати на
Н.Г.Е.,
ЕГН ********** сумата от 69,18 лв. представляващи разноски по настоящото дело и сумата от 7,69 лв. разноски по ч.гр.д. №
14242/2019г. по описа на ВРС.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: