№ 964
гр. Пазарджик, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Димитър Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело №
20255220101533 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът Н. С. Д. с ЕГН ********** от ** твърди, че на 21.12.2023 г. е
сключил договор за потребителски кредит с ответника „**“ ЕООД, ЕИК: **,
седалище и адрес на управление: гр. ** Твърди, че в изпълнение на договора
ответникът му е предоставил потребителски кредит в размер на 1200 лв. с
фиксирана годишна лихва от 47 % и годишен процент на разходите по кредита
в размер на 58.29 %, формиращи общо задължение за потребителя в размер на
1769.72 лв. Твърди, че на основание чл.18 от договора ответникът е начислил
неустойка в размер на 2314.28 лв., тъй като не е изпълнил задължението по
чл.6 от договора, съгласно което в 2-дневен срок от неговото сключване е
трябвало да обезпечи кредита чрез банкова гаранция или поръчителство от
физически лица, отговарящи на посочени от кредитора условия. Твърди, че
начислената неустойка също е прибавена към погасителни вноски по кредита.
Ищецът твърди още, че към момента на подаване на исковата молба е
заплатил на ответника във връзка с кредита общо 1214 лв. Поддържа, че не
дължи други плащания, свързани с този кредит, тъй като договорът за кредит
е нищожен или поне са нищожни клаузите за заплащане на лихва и неустойка.
Нищожността на договора се претендира на основание чл.22 ЗПК поради
1
неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора
да посочи в договора начина за формиране на годишния процент на разходите
по кредита и кои са неговите компоненти. Поддържа, че нарушението е довело
до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР и дали
неустойката е сред тях. Твърди, че ГПР е посочен грешно, тъй като в него не
са включени разходите за неустойка, която в действителност представлява
„скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена,
размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че
клаузата за неустойка е нищожна, тъй като противоречи на закона, заобикаля
го предвид императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, накърнява добрите
нрави и няма присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Твърди, че клаузата е неравноправна по смисъла на
чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да
плати необосновано висока неустойка. Твърди още, че клаузата за договорната
лихва е нищожна поради накърняване добрите нрави, тъй размерът на лихвата
е прекомерен - превишава тройно размерът на законната лихва.
При тези твърдения ищцата иска от съда да обяви за нищожен
сключения между страните договор за потребителски кредит на основание
чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
При условията на евентуалност иска от съда да обяви за нищожна
клаузата на чл.18 от договора, която го задължава да заплати на ответника
неустойка в размер на 2314.28 лв.
Кумулативно с горните искове иска на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 14 лв., която е заплатена
без основание /в изпълнение на нищожния договор/. Претендира се
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит, както и че в
изпълнение на същия е получил от ищеца 1214 лв. Оспорва исковете при
твърдение, че договорът за кредит е действителен и съответства на
изискванията по чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа информация за размера на
кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера
на неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без
начислена неустойка. Поддържа, че ГПР е посочен правилно, тъй като
неустойката не е и не трябва да е част от него, както и че същата изпълнява
2
обезпечителна функция, тъй като мотивира длъжника за точното изпълнение
на договора. Твърди, че размерът на договорната лихва не накърнява добрите
нрави, тъй като лихвата е част от ГПР, а последният не превишава
максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до
следните правни и фактически изводи:
Относно установителните искове:
Установителните искове са допустими, тъй като са предявени между
страните по едно договорно правоотношение и при наличие на правен интерес
за ищеца от търсената с тях защита, доколкото недействителността на договор
за потребителски кредит или на оспорените клаузи за заплащане на неустойка
и на възнаградителна лихва по кредита ще намали финансовата тежест за
кредитополучателя.
За основателността на исковете ищецът следва да установи, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит, чиито клаузи
противоречат на закона или накърняват добрите нрави.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът обявява за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили
процесния договор за кредит, в изпълнение на който ищецът е получил
сумата от 1200 лв. и до датата на исковата молба е върнал на ответника 1214
лв.
От представения договор за потребителски кредит №985298 от
21.12.2023 г. е видно, че същият е сключен между страните по делото и с него
ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца потребителски
кредит в размер на 1200 лв. с фиксирана годишна лихва от 47 %. Годишният
процент на разходите по кредита е в размер на 58.29%. Общата дължима сума
от потребителя за погасяване на главницата, лихвата е 1769.72 лв., платима на
18 месечни погасителни вноски, от които 4 вноски по 47 лв. и 14 вноски по
112.98 лв.
Съгласно чл.18 вр. чл.6 от договора потребителят е длъжен в 2-дневен
срок от неговото сключване да обезпечи кредита чрез банкова гаранция или
поръчителство от физическо лице, отговарящо на поставените от кредитора
условия в същата разпоредба. При непредставяне на обезпечението в
3
предвидения срок потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на
2314.28 лв., платима на части, които се добавят към месечните погасителни
вноски. Така общия размер на дължимите от потребителя суми нараства на
4084 лв.
Първият спорен въпрос е дали неустойката по чл.4 от договора за кредит
представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и следва ли да бъде включена в
годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя?
Съдът счита, че така както е уговорена, неустойката по чл.4 от договора
няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а
преследва друга цел. В случая неустойката санкционира неизпълнението на
едно акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на
кредитора обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на
обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните
последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на
необезпеченото вземането. Те обаче могат да настъпят едва след падежа на
задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи допълнителен солидарен
длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е
нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от усвояването
на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което това негово
задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш
кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва,
че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след
срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.
Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка
да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да
обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от
неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна
клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че
процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава
цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за
потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на
разходите.
4
При това положение следва да се отговори на въпроса дали посоченият в
договора годишният процент на разходите е определен правилно и дали
надхвърля прага по чл.19, ал.4 ЗПК? Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи
по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е
видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е
придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на
ГПР и следва да бъдат включени в него.
При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя
към момента на сключване на договора се изразяват в заплащането на
договорна лихва в размер на 569.72 лв. и на неустойка при непредставяне на
обезпечение в размер на 2314.28 лв. В този случай годишният процент на
разходите /изчислен от ВЛ по допусната от съда СИЕ/ е в размер на 631.74 %,
който многократно превишава посочения в договора ГПР от 58.29 %.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на
законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от
1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за
кредит е сключен на 21.12.2023 г. Към 1 юли 2023 г. ОЛП е 3.12 %, респ. към
5
момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 13.12 %, а
максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 65.60 %.
Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит е
различен от посочения в договора и значително превишава максимално
допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22 ЗЗП. Ето защо искът за недействителност на договора е
основателен.
Предвид формирания извод за недействителност на договора съдът не
дължи произнасяне по предявените от ищеца евентуални установителни
искове за недействителност на клаузите на чл.18 от договора относно дължима
от потребителя неустойка.
Относно иска по чл.55, ал.1 ЗЗД:
За основателността на осъдителния иск, ищецът следва да установи, че
е заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че
същата е получена без основание. В тежест на ответника е да установи
основанието за плащането, а ищецът може да репликира и да докаже, че то е
недействително, като установи фактите, които го опорочават.
Съдът формира извод, че договорът за кредит е недействителен.
Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на
кредита – чл.23 ЗПК, която е в размер на 1200 лв. С доклада по делото съдът е
обявил за безспорно обстоятелството, че ответникът е заплатил на ищеца 1214
лв. В повече са платени 14 лв., поради което осъдителният иск следва да се
уважи в пълен размер.
Относно разноските:
При този изход на делото двамата ответници дължат на ищеца съдебни
разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, но последният е освободен от такси и
от разноски на основание чл.83, ал.2 ГПК, поради което дължимите суми
следва да се присъдят в полза на съда - чл.78, ал.6 ГПК. Същите са в размер на
120.79 лв. за държавни такси.
Ищецът е представлявана безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА
от еднолично С. В. М. от АК - Пазарджик. На основание чл.38, ал.2 ЗА,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за всеки от обективно
съединените искове, независимо от вида на тяхното съединяване, в размер не
6
по-нисък от предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от
същата наредба. В настоящия случай установителният иск за
недействителност на договора за кредит е с цена 1769.72 лв., а дължимото
адвокатско възнаграждение е 476.97 лв.; цената на установителния иск за
недействителност на клаузата за заплащане на неустойка е 2314.28 лв., а
дължимото адвокатско възнаграждение е 531.43 лв.; искът за неоснователно
обогатяване е с цена 14 лв., а дължимото адвокатско възнаграждение е 400 лв.
Общият размер на възнаграждението, което следва да се присъди на адвоката
е 1408.40 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПО ИСКА на Н. С. Д. с ЕГН ********** от ** против „**“ ЕООД, ЕИК:
**, седалище и адрес на управление: гр. ** ОБЯВЯВА ЗА
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, сключения
между страните договор за потребителски кредит №985298 от 21.12.2023 г.
ОСЪЖДА ответника „**“ ЕООД да заплати на ищеца Н. С. Д., на
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 14 лв., която е получена от
ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор за кредит/.
ОСЪЖДА ответника „**“ ЕООД да заплати на адвокат С. В. М. от АК -
Пазарджик, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер
на 1408.40 лв.
ОСЪЖДА ответника „**“ ЕООД да заплати в полза на РС – Пазарджик,
на основание чл.78, ал.6 ГПК, държавна такса в размер на 120.79 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
2-седмичен срок от неговото връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
7