РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 29.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Вероника
Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 270 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 213940 от 11.09.2019 г.,
постановено по гр.д. № 48772 по описа за 2016 г. на СРС, II ГО, 52-ри състав, първоинстанционният съд
е отхвърлил исковете на ищеца „Т.С.”
ЕАД за признаване за установено, че ответникът П.П.Т. дължи на ищеца на основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 200, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 155 от ЗЕ сумата от 3908,35
левапредставляваща стойност за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
от м. 03.2013 г. – м. 04.2015 г. за топлоснабден имот – апартамент, намиращ се
на адрес: гр. София, ж.к. „*****”, бл. ********с аб. № 327366, ведно със
законната лихва от 27.04.2016 г. до окончателното ѝ плащане, и на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 155 от ЗЕ сумата от 613,66 лева, представляваща мораторна лихва
за периода от 30.04.2013 г. – 18.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 23443/2016 г. по
описа на СРС, II ГО,
52-ри състав.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното
производство „Т.С.” ЕАД. В жалбата се излагат съображения, че решението на СРС
е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на
материалния и процесуалния закон. Посочва се, че СРС е допуснал съществени
процесуални нарушения, пропускайки да даде указания на ищеца относно това за
кои от твърдените от него факти и обстоятелства не сочи доказателства и отхвърляйки
доказателственото искане на страната за издаване на съдебно удостоверение. Сочи
се, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото. Моли се за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на решение, с което да се отхвърли
претенцията на ищцовото дружество.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - П.П.Т.,
чрез особения му представител. Поддържа се, че въззивникът – ищец не е успял да
докаже наличието на възникнало облигационно правоотношение между страните и
факта на доставяне на претендираното количество топлинна енергия. Моли се
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
да бъде потвърдено.
Третото лице – помагач „Б.Б.” ООД не е
взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 200,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 155 от ЗЕ и чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 155 от ЗЕ. Ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че
на 27.04.2016 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу П.П.Т. за сумата от 3908,35 лева, представляваща
стойност за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м. 03.2013
г. – м. 04.2015 г., ведно със законната лихва от 27.04.2016 г. до окончателното
ѝ плащане, и за сумата от 613,66 лева, представляваща мораторна лихва за
периода от 30.04.2013 г. – 18.04.2016 г. за топлоснабден имот – апартамент, намиращ
се на адрес: гр. София, ж.к. ********бл. ********с аб. № 327366. Твърди, че ответникът е подал възражение
по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 23443/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 52-ри състав, като на ищеца е
даден 1-месечен срок да предяви иск за установяване на вземането. Твърди, че
ответникът на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ е клиент на
топлинна енергия за битови нужди за следния топлоснабден имот - апартамент,
намиращ се на адрес: гр. София, ж.к. ********бл. ********. Посочва се, че съгласно чл.
150 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при
публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С."
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като за процесния период са
били в сила общите условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решения
№ ОУ-021/22.04.2002 г. и ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, общите условия за
продажба на топлинна енергия, одобрени с решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на
ДКЕВР, общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София,
одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР и общите условия, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Релевирани са
съображения, че в раздел XI от ОУ от 2014 г.
– „Заплащане на ТЕ” - чл. 33, ал. 1, са определени редът и срокът, по които
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. След изтичането на последния ден от срока,
ответникът е изпаднал в забава за тази сума. Поддържа се, ответникът е
използвал доставената от дружеството топлинна енергия, както и че ищецът ежемесечно
за отоплителния сезон 2014 г. е удостоверявал публикуването на интернет
страницата си данните за дължимите суми за периода от месец февруари до месец
август (включително) в присъствието на нотариус, като са съставяни констативни
протоколи, удостоверяващи явяването на нотариус и извършваните действия по
публикуване на данните. Твърди се, че ответникът не е погасил задълженията си.
Със заявление вх. № 3028142/27.04.2016
г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П.П.Т. за процесните суми. На 25.05.2016 г. по ч.гр.д. №
23443/2016 г. по описа на СРС, II
ГО,
52-ри състав е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за посочените в заявлението суми. Ответникът е подал възражение
по чл. 414 от ГПК. Съобщението за възможността за предявяване на
установителен иск е връчено на ищеца на 27.07.2016 г. Исковата молба е подадена
на 29.08.2016 г. (в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК).
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
оспорил наличието на облигационна връзка с ищеца, количеството на доставената
енергия и качеството на предоставената услуга. Ответникът изрично е възразил,
че не е носител на качеството „потребител на топлинна енергия”, респ. „битов
клиент”, като е оспорил, че не е бил собственик или ползвател на процесния имот.
На 20.10.2000 г. ищецът и третото
лице-помагач „Б.Б.” OOД
са сключили договор за доставка и монтаж на индивидуални разпределители тип RMK 87 и извършване на
услугата „топлинно счетоводство” чрез система за индивидуално отчитане и
разпределяне на топлинна енергия. С договор от 13.11.2007 г. и договор от
07.06.2002 г. ищецът възлага на третото лице-помагач, което от своя страна
приема, извършването на услугата дялово разпределение на топлинна енергия.
От представеното по делото копие от
протокол от събрание на етажните собственици е видно, че Общото събрание на
етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ж.к. „**********е взело
решение за сключване на договор с „Б.Б.” ООД за извършване на услугата
индивидуално разпределяне на топлинната енергия по апартаменти съгласно
системата за индивидуално измерване, прилагана от фирмата.
От писмо с изх. № ИИ-7000-0711/25.01.2012
г. от Столична община – район „Връбница” се установява, че ж.к. „Надежда – 5” е
идентичен с ж.к. „Връбница – 1” и ж.к. „Надежда – 6” е идентичен с ж.к. „Връбница – 2”.
Представено е писмо с рег. № ДС –
16007/01.04.2014 г. от МВР – Дирекция „Управление на собствеността и социалните
дейности”, в което е посочено, че през месец януари 1990 г. ответникът е
придобил собствеността над имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к.
„Надежда“, бл. ********.
По делото са представени съобщения към
фактури, както и индивидуални справки за използвана топлинна енергия с титуляр
ответната страна, 2 бр. формуляри за отчет с дати 26.04.2014 г. и 25.04.2015 г.
Представено е и копие от общите условия на ищеца за продажба на топлинна
енергия за битови нужди, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в
сила от 12.03.2014 г.
По делото са изготвени и приети
заключения от съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза. От тях се
установява, че сумите за исковия период са начислени съгласно действащата
нормативна уредба и че няма данни за извършено плащане. Съобразно експертното
становище по назначената съдебно-счетоводна експертиза дължимата сума за
топлинна енергия през процесния период е в размер на 3564,50 лева, налице е сума по изравнителна сметка за
довнасяне в размер на 20,04 лева и законна лихва в размер на 493,55 лева.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност. Съдът счита, че е налице правен
интерес от предявяване на положителните установителни искове и същите се явяват
допустими, тъй като ответникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал.
1 от ГПК.
При така предявените искове в
тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за процесния период между страните
е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил
да доставя на ответника топлинна енергия срещу задължение на ответника да
заплаща стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил точно своите
задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за
същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби, поради което и
за ответника е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на
стойността на същото, като е изпаднал и в забава за изпълнението му, следва да
докаже и че периодично е извършвал действия за събиране на процесните вземания.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ.
Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба
на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за
битови нужди.
Според действалата нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ към процесния период „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, като са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.
140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Следователно посочените от законодателя в чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди са собствениците и
титулярите на вещно право на ползване върху имота. В това си качество те са
клиенти на топлинна енергия и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди, тоест дължат заплащане на цената на доставената топлинна енергия.
Предвид изложеното следва, че е необходимо
да бъде установено, че лицето е собственик или носител на вещно право на
ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, за да се приеме, че то е клиент на топлинна енергия.
В депозирания в срока по чл. 131 от ГПК
отговор на исковата молба ответникът изрично е възразил, че липсват
облигационни правоотношения между страните по спора, каквото правоотношение възниква
между доставчика на топлинна енергия и потребителя/клиента на същата, и че
ответникът не притежава качеството „потребител на топлинна енергия”, респ. „битов клиент“, тъй като не е
собственик или носител на вещни права върху процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
от ГПК и разпределената доказателствената тежест по спора ищецът „Т.С.” ЕАД е
следвало да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че е налице
облигационна връзка между страните, а оттам – че ответникът е клиент на
топлинна енергия и в този смисъл е или титуляр на правото на собственост, или носител
на вещно право на ползване върху процесния имот.
По делото не са ангажирани
доказателства, че ответникът е бил титуляр на правото на собственост или на
вещно право на ползване върху недвижимия имот през процесния период. Видно от
копието на протокола от общото събрание на етажните собственици процесният имот
се намира в топлоснабдена сграда. От представените копия на индивидуалните
справки за топлинна енергия и на формулярите за отчет е видно, че като титуляр
на процесната партида се води ответникът, но това не го прави клиент на
топлинна енергия. От приложеното по делото копие от писмо с рег. № ДС –
16007/01.04.2014 г. от МВР – Дирекция „Управление на собствеността и социалните
дейности” става ясно, че ответникът през месец януари 1990 г. е придобил
собствеността над имот с адрес: гр. София, ж.к. „Надежда“, бл. ********.
Приложеното писмо обаче не съставлява официален документ, годен да замести
титул за собственост. Нещо повече, въззивният съд с определението си от
20.01.2020 г. на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК е издал на въззивника – ищец поисканото
съдебно удостоверение за доказване на това обстоятелство, като до съдебното заседание
на 29.09.2020 г., на което е приключено съдебното дирене и е даден ход по
същество, въззивникът не е ангажирал доказателства въз основа на издаденото
съдебно удостоверение.
С оглед изложеното настоящият състав
приема, че въззиваемата страна – ответник е нямал качеството на клиент на
топлинна енергия по смисъла на закона през процесния период, че същият не е бил
в договорни отношения за продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия с ищцовото дружество в исковия период и относно процесния имот, и
че в неговия патримониум не е възникнало задължение за заплащане на цената на
топлинната енергия, доставяна до имота през това време.
Предвид липсата на пасивна
материалноправна легитимация на ответника да отговаря за задължения по ЗЕ,
предявеният иск за заплащане на главница за доставена и незаплатена топлинна
енергия за периода от м.03.2013 г. – м.04.2015 г. се явява неоснователен и като
такъв същият подлежи на отхвърляне. В качеството си на акцесорна спрямо главния
иск, претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 155 от ЗЕ за мораторна лихва за
периода от 30.04.2013 г. – 18.04.2016 г. също следва да бъде отхвърлена, тъй
като дължимостта на това акцесорно задължение се обуславя от съществуването на
валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на
чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в настоящата
хипотеза не е налице.
Въззивният съд счита за неоснователно
оплакването на въззивника-ищец, че първоинстанционният съд не му е указал за
кои твърдения не сочи доказателства, с което е допуснал съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Видно от определението по чл. 140, ал. 1 от ГПК
първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че върху него пада тежестта
да докаже наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия между страните, от което се разбира, че същият е
следвало да проведе пълно и главно доказване на твърдените от него обстоятелства
за съществуването на облигационно правоотношение между страните по спора.
Поради съвпадение на крайните изводи
на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението на
СРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на въззиваемата
страна - ответник се полагат разноски, но същият не претендира такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 213940 от
11.09.2019 г., постановено по гр.д. № 48772 по описа за 2016 г. на СРС, II ГО, 52-ри състав.
Решението
е постановено при участието на „Б.Б.” ООД в качеството му на трето
лице-помагач, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.