Определение по дело №90/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 80/07.08.2013 г., постановено по гр.д. № 615 по описа за 2013 г., Кърджалийският районен съд е признал за установено по отношение на „С.” Е. - Г., че „Д. - *” Е. – Г. има парично вземане от „С.” Е. – Г. в размер на 8 175.70 лв. – вземане за изцяло неплатена цена по договор за продажба на стоки, материализиран във фактура № */01.07.2009 г., прехвърлено с договор за продажба на вземане от 18.12.2012 г., сключен между „Д.” ООД – Г. и „Д. *” Е. – Г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013 г. до окончателното му изплащане и в размер на 2 418.16 лв. – вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 8 175.70 лв. за периода от 06.02.2010 г. до 17.12.2012 г., като е отхвърлил иска за законна лихва по чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД върху сумата 8 175.70 лв. за периода от 02.07.2009 г. до 05.02.2010 г. включително и за разликата над сумата 2 418.16 лв. до пълния му размер от 2 974.83 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК с № 172/11.02.2013 г. по ч.гр.д. № 221/2013 г. на РС – Кърджали. Със същото решение са присъдени разноски в полза на „С.” Е. – Г. в размер на 49.42 лв., а в полза на „Д. - *” Е. – Г. – 211.88 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „С.” Е. - Г., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва в осъдителната му част като неправилно, постановено в противоречие със закона и необосновано. В жалбата се излагат съображения, че договорът за цесия не бил съобщен съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД, като титуляр на вземането бил цедентът. Исковата молба не можела да се счита за валидно уведомление, както и представената обратна разписка, подписана от лицето Рейхан Вели, от която не ставало ясно какъв документ бил връчен. Неправилно съдът приел, че този довод бил преклудиран, тъй като същият бил направен своевременно. В тежест на ищеца било да докаже съобщаването на цесията по надлежния ред, а такива доказателства не били представени. В исковата молба ищецът не сочил кога, по какъв начин и при какви обстоятелства извършил доставка на фактурираните стоки. Твърди се, че „С.” Е. – Г. не било получавало твърдяната доставка на строителни материали. Фактурата била постъпила в дружеството и била осчетоводена, въпреки, че по нея не била извършена реална доставка. Фактурата не била подписана от представители на „Д.” ООД – Г. или на „С.” Е. – Г., а се касаело за съставена проформа фактура от компютърна програма. По делото не били представени писмени доказателства – експедиционни бележки, приемо-предавателни протоколи, пътни листове и др., от които да е видно, че била извършена реална доставка. От показанията на свидетелите С. Ш. и Д. И. не се установявало ищецът да е предал на ответното дружество фактурираните стоки в описаните количества и на посочената дата. Свидетелите не сочели каквито и да е факти и обстоятелства, свързани с конкретната доставка. Наличието на издадена фактура и съответните отразявания в счетоводството не били достатъчни да се признае реалност на доставката, а следвало да се установи, че стопанската операция била действително извършена. Касаело се за родово определени вещи, собствеността върху които се прехвърляла с предаването им, а такова предаване не се сочело от ищеца. В заключението на вещото лице било отразено намаление на стоките в склада на въззиваемия, но това не установявало, че същите били предадени на въззивника. Задълженията във връзка с ползуването на данъчен кредит сами по себе си не доказвали наличието на реално изпълнение, за което можело да се носи съответната отговорност. Моли съда да отмени решението на Кърджалийския районен съд в обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. В съдебно заседание въззивникът, представляван от процесуалния си представител, поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия.

Въззиваемото дружество „Д. - *” Е. – Г. оспорва жалбата в представен писмен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. Излагат се съображения, че възражението за липсата на уведомление за извършената цесия било преклудирано, тъй като същото било направено едва с въззивната жалба. В доклада по делото на първоинстанционния съд било отразено, че между страните няма спор относно извършената продажба на вземане. Ищецът представил доказателства за извършената цесия още в заповедното производство, а ответникът не направил никакви възражения срещу съществуването, валидността и съобщаването на цесията, като признал наличието на тези факти. Ответникът във въззивната жалба признавал, че процесната фактура е постъпила в дружеството и била осчетоводена. От свидетелските показания се изяснявало, че издаването на фактурата ставало едновременно с предаването на материалите, както и, че страните били в трайни търговски отношения в продължение на 2-3 години, като обичайно ответникът отивал на място в склада на ищеца, давал заявката си за необходимите стоки и те се товарели. Установено било, че процесната фактура била осчетоводена, като в счетоводството на ответното дружество била отразена като извършен разход за материали. Установено било от свидетелските показания, че обикновено ответникът купувал стъкла и материали и поръчвал дограма, стъклопакети, щори и др., като осъществяването на поръчката било извършвано от свидетеля Ш. Съобразно установената практика и обичаи в практиката документите, които издавал продавачът били фактури с предвидено заплащане в б­ой или по банков път. Моли съда да потвърди решението на Кърджалийския районен съд, което намира за валидно допустимо и правилно. Претендира разноски. В съдебно заседание, въззиваемото дружество, представлявано от процесуалния си представител, оспорва жалбата по изложените в отговора съображения.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице предпоставки за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното исково производство е било образувано по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на „С.” Е. – Г., че дължи на „Д. - *” Е. – Г. сумата в размер на 8 175.70 лв., представляваща изцяло неплатена цена по договор за продажба на стоки, материализиран във фактура № */01.07.2009 г., прехвърлено с договор за продажба на вземане от 18.12.2012 г., сключен между „Д.” ООД – Г. и „Д. - *” Е. – Г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013 г. до окончателното му изплащане, както и на сумата от 2 974.83 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане.

Ответникът „С.” Е. – Г. в отговора си на основание чл.131 от ГПК посочва, че дружеството не е получило твърдяната доставка на строителни материали по процесната фактура. Фактурата постъпила в ответното дружество и била осчетоводена, въпреки че по нея не била извършена доставка.

От представената като доказателство по делото фактура № */01.07.2009 г. се установява, че „Д.” ООД – Г. доставило на „С.” Е. – Г. стоки на стойност 8 175.70 лв. с ДДС. Фактурата била включена в дневника по ДДС, както и в справка – декларация за данък върху добавената стойност, подадена от въззиваемото дружество.

С договор за продажба на вземане от 18.12.2012 г. „Д.” ООД – Г. продало на „Д. – *” Е. – Г. вземанията си, произтичащи от изпълнението на доставки на дограма и материали към „С.” Е., включително и по фактура № */01.07.2009 г. Цесията била съобщена на „С.” Е. с уведомление, връчено с обратна разписка и получено на 19.12.2012 г.

От писменото заключение на вещото лице Г. Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на същата пред първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че „С.” Е. е получило от „Д.” ООД фактура № */01.07.2009 г. на стойност 8 175.70 лв. с ДДС за фактурирани строителни материали. Процесната фактура е осчетоводена по надлежния ред при въззивника счетоводното записване отразява извършен разход в дружеството за закупуване на материали, в следствие на което е възникнало задължението на „С.” Е. към „Д.” ООД в размер на 8 175.70 лв. В счетоводството на „Д.” ООД е осчетоводено вземане от „С.” Е. по процесната фактура за доставка на строителни материали на стойност 8 175.70 лв. с ДДС. Счетоводното записване в „Д. – *” Е. отразява изплатена от касата на дружеството уговорена цена на цесията по силата на чл.11 от договор за продажба на вземане, сключен на 18.12.2012 г. между „Д.” ООД в качеството му на цедент и „Д. – 94” Е. в качеството му на цесионер. Вземането по процесната фактура в размер на 8 175.70 лв. е осчетоводено по дебита на сметка 498 „други вземания” и по кредита на сметка 751 „нефинансови приходи за бъдещи периоди” От доставчика „Д.” ООД не са съставяни експедиционни бележки, пътни листове или двустранно подписани протоколи за предаване-приемане на стоката. Видно от таблица 1 от констативната част на заключението, отразяваща движението по сметка 304 „стоки”, относно артикулите, включени във фактура № */01.07.2009 г., „Д.” ООД е разполагало с фактурираните стоки. Отчетната стойност на продадените стоки е осчетоводена по дебита на сметка 702 „приходи от продажба на стоки” и по кредита на сметка 304 „стоки” аналитични партиди, заведени по видове стоки. С това счетоводно записване документално е отразено намалението на стоките в склада в следствие извършената продажба на ответника.

От показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели С. Ш. и Д. И., се установява, че двете дружества са били в търговски отношения по повод изработка на дограма и стъклопакети за училища и детски градини. С. Ш. посочва, че през месец юли 2009 г. са изпълнявани поръчки за „С.” Е.. Свидетелят И. посочва, че през месец юли 2009 г. изпълнявали услуги и доставки на строителни материали за „С.” Е., с които имали дълготрайни отношения от 2007 г. до края на 2009 г. Във взаимоотношенията си със „С.” Е. издавали само фактури, но не и други документи, тъй като такива не били поисквани.

При тези данни обосновано и правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за търговска продажба на стоки – строителни материали на цена 8 175.70 лв., която ответникът не заплатил изцяло на продавача. Установява се от заключението на вещото лице Г. Д., че процесната фактура е била осчетоводена в счетоводствата на двете дружества, като е налице и изписване на стоките по фактурата от складовата наличност на доставчика „Д.” ООД. Сделката е включена в дневника за ДДС, както и в справка – декларация за данък върху добавената стойност, подадени от въззиваемото дружество. Показанията на разпитаните по делото свидетели напълно кореспондират с останалите доказателства по делото, сочещи недвусмислено, че е налице реално осъществена сделка между страните. В тази връзка неоснователни са доводите във въззивната жалба, че не е налице реална доставка. Събраните по делото доказателства са еднопосочни и непротиворечиви и от тях може да бъде направен един единствен извод за реалност на осъществената доставка. По делото не са посочени и събрани никакви доказателства, от които би могло да се направи извод за фиктивност на извършената сделка. Счетоводните книги и на двете дружества са водени редовно, поради което съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 от ТЗ записванията в книгите могат да се приемат като доказателства между търговци за установяване на търговски сделки. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника - купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. В този смисъл е постоянната съдебна практика /Решение № 42/10 на ВКС, II т. о., Решение № 114/26.07.2013г. по т.д. № 255/2012 но І т.о. на ВКС. Липсата на експедиционни документи не опровергава извода за реалност на извършената доставка, тъй като от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че такава е била обичайната практика на двете дружества в търговските им взаимоотношения.

Неоснователен е и изложеният във въззивната жалба довод за нередовност на съобщението за извършената цесия между „Д.” ООД и „Д. – *” Е.. Възражението за нередовно връчване на съобщението по чл.99, ал.3 от ЗЗД е преклудирано, тъй като същото е направено за пръв път с писмената защита пред първоинстанционния съд. Въпреки това по делото са събрани доказателства – уведомление и обратна разписка, от които се установява, че въззивника е бил уведомен за извършената цесия. Тези доказателства не са оспорени, нито са събрани други доказателства, оборващи доказателствената им сила, поради което следва да се приеме, че същите надлежно установяват уведомяването на длъжника „С.” Е.. От друга страна, съобщаването на длъжника не е елемент от договора за цесия, а има значение за редовността на плащането от длъжника, каквото в случая не е налице.

С оглед изложеното, основателен е и искът за заплащане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение (мораторна лихва) в установения от първоинстанционния съд размер от 2 418.16 лв., който обосновано е съобразен с възражението за изтекла давност по този иск. Впрочем, решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът по чл.86 от ЗЗД е бил отхвърлен не е обжалвано и е влязло в сила, поради което съдът не излага по-подробни съображения в тази насока.

Като е достигнал до такива фактически и правни изводи Кърджалийският районен съд е постановил обосновано и правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените за въззивната инстанция разноски в размер на 1 900 лв., представляващи адвокатско възнаграждение. В тази връзка, направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на договореното адвокатско възражение е неоснователно. В случая договореното между страните адвокатско възнаграждение не е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и не се налага неговото намаляване.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 80/07.08.2013 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 615 по описа за 2013 г. на същия съд.

ОСЪЖДА „С.” Е. – Г., район „М.”, Ж.М. Б. В.”*”, .*, *., с ЕИК * да заплати на „Д. – *” Е. – Г. У.К. П. В. № *, с ЕИК * сумата в размер на 1 900 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предложение второ от ГПК.

Председател: Членове:1. 2.