РЕШЕНИЕ
№ 1545
гр. Пловдив, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Мария Анг. Ненова
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Мария Анг. Ненова Въззивно гражданско дело
№ 20245300502902 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Т. М. Т. и С. Х. Т. чрез пълномощника им
адвокат Г. М. против Решение № 1843 от 24.04.2024 г., поправено с Решение
№ 3632 от 30.08.2024 г., постановено по гр.д. № 15119/2022 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XVII гр.с., с което е отхвърлен предявеният от Т. М.
Т., ЕГН ********** и С. Х. Т., ЕГН ********** против Р. Д. А., ЕГН
**********, Я. С. М., ЕГН ********** и Л. И. С., ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 109 от ЗС за осъждане на ответниците да преустановят
неправомерните си действия, с които смущават правото на собственост на
ищеца Т. М. Т. и правото на ползване на ищцата С. Х. Т. върху самостоятелен
обект в сграда с идентификатор *****.*****.125.1.6 по КККР на гр. *****,
одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на
АГКК, с адрес на имота: гр. *****, който обект се намира на трети етаж в
сграда с идентификатор *****.*****.125.1, построена в поземлен имот с
идентификатор *****.*****.125, като се забрани на ответниците да паркират
превозните си средства в поземления имот, представляващ вход за техните
имоти, и са осъдени Т. М. Т. и С. Х. Т. да заплатят на Р. Д. А., Я. С. М. и Л. И.
С. сумата от 2 000 лева, представляваща направени по делото разноски за
адвокатско възнаграждение.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се, че по делото
1
неколкократно ищците, сега въззивници са посочвали, че ответниците,
паркирайки полите си една след друга в прохода, предназначен за
преминаване, освен че създават пречки за преминаване по тротоара, водещ до
входа на сградата, в която се намира самостоятелният обект на въззивниците,
създават и пречки за ползване на дворното място, което се намира на гърба на
кооперацията и върху което въззивниците имат право на ползване. Оспорва се
изводът на съда, че сграда с идентификатор *****.*****.125.1 има
самостоятелен вход от ул. „*****“, поради което на ищеца Т. Т. не се налага да
преминава през прохода, за да стигне до жилището си, като се твърди, че за да
стигнат въззивниците до процесния вход, се налага да преминат по тротоара,
който е постоянно затворен от паркираните от ответниците автомобили, което
налага въззивниците да преминават по самата улица и така има опасност от
движещи се автомобили по платното, които могат да ги ударят. Релевират се
доводи, че съдът не е обсъдил и взел предвид изложените от ищците факти и
обстоятелства, с действията си ответниците пречат на ищците да ползват
дворното място, находящо се на гърба на кооперацията, върху което имат
учредено право на ползване. В тази насока се сочи, че не са кредитирани от
съда подадените жалби до *** РУ, макар че ответниците признават, че са
паркирали и дори са заменяли МПС-та така, че ищецът Т. Т. да не може да
паркира. Оспорват се показанията на свидетелите М. и Т. П. с мотива, че
същите са заинтересовани от изхода на делото, тъй като са живущи в сградата
в задната част на двора и дори са депозирали пред Община ****, Район *****
искане за одобряване на проект за право на преминаване през процесния
проход, който е бил отхвърлен. Отделно от това се сочи, че по делото са
представени множество доказателства, че частта от двора, заключена между
оградата на П. и кооперация Б., се е ползвала единствено от жителите на
кооперация Б. и че в дворното място на гърба на кооперацията собствениците
на самостоятелни обекти в нея са паркирали собствените си коли, които
доказателства не са обсъдени и взети предвид от съда при постановяване на
решението. Иска се отмяна на решението.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемите страни Р. Д. А., Я. С. М. и Л. И. С. чрез пълномощника им
адвокат Ц. К., с който се оспорва като неоснователна и необоснована
въззивната жалба. Счита се първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно, постановено при стриктно спазване на
съдопроизводствените правила и почиващо върху прецизен и задълбочен
анализ на събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност.
Поддържа се, че въззивниците не се легитимират като носители на правото на
собственост върху терена, а последното не е обща част, когато освен сграда в
режим на етажна собственост, е застроена и сграда индивидуална собственост.
Направен е подробен анализ на правото на собственост върху дворното място
във връзка с извършената отчуждителна процедура и учредяването на право
на строеж на ЖСК Б.. Поддържа се, че ответниците имат неограничено право
на преминаване през предната част на дворното място откъм улицата, а към
2
момента на приключване на съдебното дирене не съществува възможност за
паркиране в тази част от дворното място – проход, поради поставяне на
антипаркинг-колчета. По отношение на твърденията във въззивната жалба за
паркиране на автомобилите на въззиваемите страни на тротоара се възразява,
че същите са наведени за първи път едва с въззивната жалба. Поддържа се, че
по делото не са установени действия на ответниците, с които да смущават
правото на собственост върху самостоятелния обект, собственост на първия
ищец. Считат се за неправилни интерпретациите във въззивната жалба на
показанията на свидетелите П.. Искането е въззивната жалба да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено. Претендират се
разноските за въззивната инстанция.
Съдът като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените
основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото
доказателства намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения от
закона срок срещу подлежащ на обжалване акт от страна, останала недоволна
от съдебния акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.
Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Т.
М. Т. и С. Х. Т. против Р. Д. А., Я. С. М. и Л. И. С. с твърдения, че първият
ищец е собственик, а вторият –ползвател на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор *****.*****.125.1.6 по КККР на гр. ****, който се намира на
третия етаж в сграда с идентификатор *****.*****.125.1, построена в
поземлен имот с идентификатор *****.*****.125, надходящ се в гр. *****,
ведно с 1/8 идеална част от правото на ползване върху поземлен имот с
идентификатор *****.*****.125, а ответниците са собственици и/или
ползватели на съседни недвижими имоти, находящи се в гр. ****, ул. „*****“
№ 14, като същите нямат нито право на ползване, нито други вещни права
върху поземлен имот с идентификатор № *****.*****.125. Въпреки това
ответниците постоянно и непрекъснато паркирали собствените си автомобили
на входа на дворното място, като по този начин ограничавали достъпа до
дворното място, при което ищците не можели да го ползват. Ищците твърдят,
че не могат да ползват входа на дворното място, тъй като последният бил
винаги запушен и не могат да влязат в дворното място, поради което
възниквали проблеми, караници и заплахи. Поради това молят да бъде
постановено решение, с което ответниците да бъдат осъдени да преустановят
неправомерните си действия, с които смущават правото на собственост на
ищеца Т. М. Т. и правото на ползване на ищцата С. Х. Т. върху самостоятелен
обект в сграда с идентификатор *****.*****.125.1.6, като се забрани на
ответниците да паркират превозните си средства в поземления имот,
представляващ вход за техните имоти.
След дадени от въззивния съд указания ищците, понастоящем
въззивници са уточнили, че с неправомерните си действия по паркиране на
автомобили в дворното място ответниците им пречат да упражняват свободно
3
и безпрепятствено притежаваното от тях право на ползване на двора и
прилежащите части към сграда с идентификатор *****.*****.125.1.
От фактическа страна от събраните по делото писмени доказателства се
установява, че ищецът Т. М. Т. се легитимира като собственик на
самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****.*****.125.1.6 въз основа
на Нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том II, рег. № *****,
дело № *****/2003 от 14.08.2003 г., ведно с 13,60 % от идеални части от
общите части на сградата, 1/8 идеална част от правото на ползване на двора,
1/8 идеална част от отстъпеното право на строеж, 1/8 идеална част от правото
на ползване на стълбището, коридора на избата и коридора на таванските
помещения, 1/8 идеална част от трите избени помещения, от които – перално
помещение с мивка, клозет и помещение под избено стълбище, а ищцата С. Х.
Т. – като титуляр на вещно право на ползване на същия имот.
Ответницата Р. Д. А. е собственик на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор *****.*****.125.2.1, находящ се в сграда с идентификатор
*****.*****.125.2, с адрес: гр. Пловдив, ул. „*****“ № 14, също разположена
в поземлен имот с идентификатор *****.*****.125, ведно с 1/4 идеална част
от общите части на сградата и 43/650 идеални части от поземления имот, въз
основа на Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ****,
том IV, рег. № *****, дело № *****/2020 г. от 24.08.2020 г. По отношение на
ответниците Я. С. М. и Л. И. С. страните не спорят, че същите са ползватели
на самостоятелни обекти в сграда с идентификатор *****.*****.125.2,
разположена в същия поземлен имот.
По делото са разпитани свидетелите Н. К., М. П. П., Т. М. П. и Г. И.а И.а,
всички без родство със страните.
Свидетелят Н. К. установява, че познава ищеца Т. от 2015-2016 г. Той
живеел в кв. *****, на ул. „*****“ № 12. Имал проблеми със съседите.
Няколко пъти, когато излизали, ищецът се притеснявал къде е паркирал
колата, защото имал проблеми със съседите за прохода. Налагали му глоби за
това, че паркирал в двора. По негови обяснения съседите се обаждали, за да му
съставят фишове. Апартаментът на ищеца имал вход отпред на ул. „*****“.
Свидетелката М. П. установява, че живее на ул. „*****“ № 14А.
Разстоянието между сградата, в която живее ищецът, и оградата било около 2-
3 метра. Този проход било единственото място, през което се преминавало, за
да се стигне до жилищната сграда в задната част на двора. Свидетелката
никога не била виждала паркирани коли за дълго, с изключение на колата на
ищеца. Той искал това място да е негово и винаги си мислел, че там е неговото
паркомясто. Понякога там паркирали коли временно, за да разтоварят нещо.
Паркиране за цяла нощ нямало, освен когато ищецът запушвал другите и било
невъзможно да се излезе. Когато колата на ищеца била паркирана в прохода, за
свидетелката било невъзможно да премине с количка с близнаци. От
общината поставили първо знак, а след това колчета, които възпрепятствали
качването на тротоара. Благодарение на тази мярка имали спокойствие и не
4
идвала полиция всяка вечер. Входът за кооперацията на ищците се намирал на
самата улица. За 10 години свидетелката не била виждала никой от
ответниците да възпрепятства ищеца или някой от останалите, които живеят
там, да стигне до двора и да го ползва.
Свидетелят Т. П. установява, че със страните са съседи. Той живее на ул.
„*****“ № 14А в къщата, намираща се непосредствено до въпросния проход.
Това бил единственият вход за него и неговите съседи. Ищецът имал собствен
вход. Никой никога не го бил възпрепятствал да ползва двора през така
обособения проход и да влиза в задната част на двора. Този проход бил много
тесен. С пазарски торби и детски колички не можело да се мине
безпрепятствено, когато имало паркирана в него кола. Ищецът бил
единственият човек, който оставял колата си в прохода да пренощува.
Останалите ползвали това място да си вкарат материалите от колите в къщите
и веднага напускали. Ищецът паркирал зад тях, демонстративно заключвал,
тръгвали си и не се връщал, за да каже, че и те паркирали. От години имало
скандали. Откакто поставили отпред знак, всичко било наред. Преди време в
дворното място имало гаражи, но никога не били ползвани по предназначение.
Съвсем случайно успели да вкарат един трабант, който стоял там 35 години и
гаражът паднал заедно с него. Свидетелят не бил виждал ответникът Л. С. да
си вкарва колата в двора. Разправиите започнали преди 10 години. Сега била
кулминацията. Те паркирали колите си на зелената зона.
Свидетелката Г. И.а установява, че живее на ул. „*****“ № 16. Между
кооперацията на ищеца и нейната къща имало проход. Ищецът имал отделен
вход на кооперацията, който бил от страната на улицата. Преди години имало
скандал за това, че някой си бил спрял колата и друг не можел да мине.
Свидетелката била виждала паркирани коли на ищеца. Ответниците Р. А. и С.
Н. имали деца и не можели да преминат през прохода, ако била спряна кола.
Не знае някой от ответниците да е възпрепятствал ищеца.
Събраните по делото писмени доказателства, касаещи поставяне на
пътен знак В27 „Забранени са престоят и паркирането“ пред входа на
дворното място, са неотносими към повдигнатия правен спор, поради което не
следва да бъдат обсъждани.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното
от правна страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно.
Предмет на делото е негаторен иск по чл. 109 от ЗС за осъждане на
ответниците да преустановят неоснователните си действия по паркиране на
автомобили в дворното място, с което пречат на ищците да упражняват
правото на собственост, респективно вещното право на ползване върху
притежавания от тях недвижим имот.
Искът по чл. 109 от ЗС дава право на собственика да иска прекратяване
на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право.
Двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на
5
действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за
собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем.
Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на
чл. 109 от ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не
създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск
във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик
на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно
въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или
бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на
собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 от ЗС). Преценката за
това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са
недопустими, е конкретна по всяко дело.
В случая не се спори относно притежаваното от ищеца Т. Т. право на
собственост върху самостоятелен обект в сграда, разположена в процесното
дворно място, и притежаваното от ищцата С. Т. ограничено вещно право на
ползване върху същия имот. Не се спори и че ответницата Р. А. е собственик, а
останалите ответници – ползватели на самостоятелни обекти в сграда,
разположена в същото дворно място. От показанията на свидетелите М. П., Т.
П. и Г. И.а се установява категорично, че т.нар. проход, представлява тясно
разстояние между кооперацията, в която живеят ищците, и съседната
жилищна сграда, и е единственото място, през което ответниците могат да
преминат, за да достигнат до собствените си имоти, разположени в
жилищната сграда в дъното на поземления имот. Т.нар. проход е част от
дворното място и по естеството си представлява обща част по смисъла на чл.
38, ал. 1 от ЗС, тъй като служи за осигуряване на единствен достъп от улицата
до задния двор и до жилищната сграда, разположена в дъното на поземления
имот. Като обща част същият служи за общо ползване и може да се полза от
всички собственици и ползватели на самостоятелни обекти в сградите,
намиращи се в дворното място, за преминаване.
Спорът по делото е за това дали ответниците паркират своите
автомобили в т.нар. проход и с това препятстват ищците да реализират в пълен
обем правото си на собственост, съответно ползване върху самостоятелния
обект и правото на ползване на дворното място. Тези твърдения на ищците
остават недоказани по делото. От събраните гласни доказателства, а именно
показанията на свидетелите М. П., Т. П. и Г. И.а, които съдът цени като
незаинтересовани, преки, непосредствени, логични и последователни, се
установява, че ответниците спират автомобилите си на въпросното място само
кратковременно, за да разтоварят багаж или материали, като никога не са
оставяли автомобилите да пренощуват там, а използват за тази цел зелената
зона. Ищецът Т. Т. от своя страна считал тази част от дворното място за свое
паркомясто и най-често неговият автомобил бил паркиран там за през нощта.
Свидетелят К. в своите показания не дава никакви сведения за това
ответниците да са паркирали автомобилите си на процесното място, още по-
малко да пресъздава свои собствени наблюдения за това, а свидетелства
6
единствено за съществуващите между страните пререкания във връзка с
ползването на дворното място и наложените на ищеца глоби за неправилно
паркиране, което няма отношение към спора.
Паркирането на автомобили в т.нар. проход не е от естество да
възпрепятства ищците да реализират в пълен обем притежаваните от тях
вещни права върху самостоятелния обект. Не е спорно, а и гласните
доказателства по делото установяват, че жилищната сграда, в която се намира
самостоятелният обект на ищците, има вход откъм улицата и достъпът до него
се осъществява именно оттам. За да се влезе в сградата, респективно в
самостоятелния обект, не е необходимо да се преминава през дворното място.
В този смисъл твърденията на ищците, че ответниците с действията си
смущават правото на собственост, съответно правото на ползване на
самостоятелния обект, са изцяло неоснователни.
Оплакванията на въззивниците за това, че ответниците паркират
автомобилите си на тротоара и по този начин препятстват достъпа до входа на
жилищната сграда, са изложени за пръв път едва във въззивната жалба, с оглед
на което са преклудирани по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ГПК и не следва да
бъдат обсъждани по същество.
Следователно по делото не е установен нито един от фактическите
елементи на негаторния иск – нито неоснователни (неправомерни) действия
от страна на ответниците, нито създаване на пречки за ищците да упражняват
правата си в пълен обем, с оглед на което предявеният иск се явява
неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне. Като е достигнал до
същите правни изводи и е отхвърлил иска, първоинстанционният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото в полза на въззиваемите страни следва да бъдат
присъдени разноските за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 2 000 лева съгласно представения списък по чл. 80 от
ГПК.
Въззивниците са направили възражение за прекомерност на заплатеното
и претендирано адвокатско възнаграждение, но разгледано по същество
възражението е неоснователно като се има предвид предмета на делото и броя
на ответниците.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1843 от 24.04.2024 г., поправено с
Решение № 3632 от 30.08.2024 г., постановено по гр.д. № 15119/2022 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, XVII гр.с.
ОСЪЖДА Т. М. Т., ЕГН ********** и С. Х. Т., ЕГН ********** и
7
двамата от гр. *****, ет.**** да заплатят на Р. А. Д., ЕГН ********** от гр.
****, ул. „*****“ № ****, Я. С. М., ЕГН ********** от гр. ****, ул. „*****“
№ **** и Л. И. С., ЕГН ********** от гр. ****, ул. „*****“ № **** разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 2 000 лева.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му.
Препис от решението да се връчи на страните чрез пълномощниците им.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8