№ 16406
гр. София, 02.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело №
20241110169268 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба на И. В. В. срещу „****“
АД.
Ищецът твърди, че на 18.05.2022 г. сключил с ответното дружество договор за
потребителски кредит №*******, по силата на който на ищеца бил предоставен заем в
размер на 800 лева, при годишен лихвен процент 28,80% и годишен процент на
разходите от 49,65%. Срокът за издължаване на кредита бил 3 месеца с крайна дата
18.08.2022 г.
Сочи, че в чл. 20 от договора било предвидено задължение за потребителя в 3-
дневен срок от сключване на договора да предостави обезпечение по договора за
паричен заем чрез осигуряване на поръчител, който да отговаря на предвидени в
раздел V от Общите условия към договора. В чл. 10 от договора също така било
предвидено, че при непредоставяне в срок на посоченото обезпечение,
кредитполучателя дължи неустойка в размер на 5,40 лева плюс 0,225% от усвоения
размер на кредит за първия ден забава и 0,225% от усвоения размер на кредита за
всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Сочи, че още с подписването на
договора и изготвянето на погасителен план в него била начислена неустойка за
непредставяне на обезпечение, като същата била включена в крайната сума за връщане
и била в размер на 162 лева. Ищецът твърди, че е заплатил на ответника всички суми,
дължими по договора за паричен заем, ведно с възнаградителната лихва и начислената
неустойка.
Ищецът намира, че процесният договор за паричен заем е недействителен,
доколкото в него е посочен само ГПР в процентно изражение, но не било ясно какви
компоненти включва, нито как е формиран. Намира, че неустойката за непредоставяне
на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Липсата на
изрично отбелязване в договора, че този разход се включва в ГПР, както и кои разходи
са взети предвид при определянето му, било в противоречие с разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора. Сочи, че поради
1
недействителност на договора за кредит, дължал връщане само на чистата стойност на
кредита в размер на 800 лева. доколкото ищецът е заплатил всички претендирани от
него суми, намира, че ответникът следва да бъде осъден да му върне сумите, както
следва: 1) сумата в размер на 38,70 лева- недължимо платена възнаградителна лихва;
2) сумата от 162 лева – недължимо платена неустойка. По изложените съображения
моли съда постанови решение, с което да признае за установено, че сключения между
страните договор за потребителски кредит е нищожен поради противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и да осъди ответника да му заплати
сумите, както следва:162 лева – недължимо платена сума като неустойка за
непредоставяне на обезпечение и сумата от 38,70 лева – възнаградителна лихва, като
платени по нищожен договор. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество, с който се прави признание на предявения иск. Сочи, че е извършил
плащане към ищеца на претендираните с исковата молба суми. Твърди, че не е дал
повод за завеждане на делото, поради което моли в тежест на ответника да не бъдат
възлагани разноските.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По делото не е спорно, а и от представения по делото договор за потребителски
кредит №*******/18.05.2022 г. се установява, че на посочената дата между ответника
в качеството му на кредитодател и ищеца И. В., в качеството му на кредитополучател,
е сключен договор за кредит, въз основа на който ищецът се задъжил да предостави на
кредитодателя потребителски кредит в размер на 800 лева, който последният се
задължил да върне в срок до 3 месечни вноски, при лихвен процент в размер на
28,80% и годишен процент на разходите в размер на 49,65%.
В чл. 10, ал. 1 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка с
обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и
условията, предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 7,68 лева
плюс 0,320% от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,320% от
усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
Съгласно чл. 12 от договора, начислената неустойка се заплаща на падежа на
всяка следваща вноска съгласно Приложение № 1 (Погасителен план).
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, вземането по същия се обезпечава с
поръчителство за пълния размер на кредита, като съгласно ал. 2 кредитополучателят
се задължава в срок от 3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита
с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице –
поръчител следва да отговаря на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, а именно: 1. да е
дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв.; 2. работещо по
2
трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; 3. да
няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4.
да не е страна по договор за кредит сключен с "****" АД.
Съобразно погасителния план към договора, ищецът се е задължил за периода от
18.06.2022 г. до 18.08.2023 г. да върне на ответника сума в общ размер на 1000,70 лв.,
от които: 800лв. – главница, 38,70 лв. – лихва, 162 лв. – неустойка при непредставяне
на обезпечение.
Не е спорно по делото, че ищецът И. В. В. е усвоил изцяло заемната сума в
размер на 800 лв., както и че кредитополучателят е върнал на кредитора сумата в общ
размер на 1000,70 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По първоначално предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото при условията на пълно и главно
доказване обстоятелствата, които обуславят недействителност на договора за
потребителски кредит.
Сключеният между страните по делото договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
Ищецът поддържа на първо място, че процесният договор за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
тъй като клаузата от договора, с която е било уговорено, че дължи неустойка при
непредставяне на обезпечение, не е включена в ГПР, поради което съгласно чл. 23
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
В настоящия случай неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора е предвидена за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на
отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения
от кредитора начин в чл. 20 вр. чл. 10 от Договора. Следователно задължението за
3
заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в
договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на
кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с
установеното възнаграждение на кредитора. Така установеното задължение не може да
се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на
неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер. В случая
неустойката е уговорена с оглед санкциониране на кредитополучателя за виновното
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, представлява скрито
под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т. е.
последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този извод на съда се подкрепя и от начина, по който е установено това
задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,
65%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора, която в случая следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на
4
Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд).
Това се установява и от проверка от съда чрез онлайн калкулатор за ГПР
(находящ се на интернет-страницата www.calculator.bg), съгласно който при включване
на дължимата сума в размер на 162 лева по договора неустойка за непредоставяне на
обезпечение към разходите за изчисляване на ГПР по договора, същият става в размер
на 312,79%,
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било
обусловено от предоставяне на посоченото "обезпечение", като кредитополучателят се
е съгласил да заплаща неустойка в размер на 162 лв. В частност настоящият съдебен
състав приема, че с уговорената в чл. 10, ал. 1 от договора за кредит неустоечна клауза
се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне
на процесната заемна сума - т. нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на
първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – в 3 дневен срок от сключване на
договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в
случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде
изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита
от нормативно допустимия.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 10, ал. 1 от договора не е свързано
с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в
5
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от
потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях
на обсъжданата сума по чл. 10, ал. 1 от договора, те не могат да изпълнят отредената
им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се
запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При формирането на този извод съдът съобрази и задължителния характер на
даденото от СЕС по дело С-714/22 тълкуване на чл. 10, параграф 2, буква "ж" от
Директива 2008/48, според който договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин
ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислен при сключването на договора
за кредит, и всички допускания, използвани за изчисляването на този процент, както и
на чл. 23 от Директива 2008/48, предвиждащ, че държавите членки установяват
система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно
настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане
на тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В
цитираното решение е прието, че с оглед на съществения характер на посочването на
годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква "ж" от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор
за потребителски кредит № *******/18.05.2022 г. е изцяло нищожен, поради което
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
6
В исковата молба ищецът твърди, че е заплатил на ответника всички дължими по
договора суми в общ размер на 1000,70 лв., а чистата стойност на кредита възлиза на
800 лв., поради което и предвид недействителността на договора моли съда да осъди
ответника да му върне надплатената сума в размер на 200,70 лева, от които – 38,70
лева за възнаградителна лихва и 162 лева за неустойка за непредоставяне на
обезпечение.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е надплатил
твърдяната сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване
на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно
основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт.
Както се изясни, по делото е безспорно, че ищецът е заплатил в полза на
ответника сумата в общ размер на 1000,70 лв., а чистата стойност на кредита е в
размер на 800 лева, поради което ищецът е надплатил сума в размер на 200,70 лева, от
които 38,70 лева за възнаградителна лихва и 162 лева за неустойка за непредоставяне
на обезпечение.
С отговора на исковата молба са представени доказателства за заплащане на
претендираната от ищеца сума по банковата сметка, посочена от ищеца в исковата
молба, което обстоятелство се признава от ищеца.
С оглед на изложеното и предвид извършеното в хода на процеса плащане,
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъдат
отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има само ищецът.
Съдът намира за неоснователни доводите на ответника относно приложението на
чл. 78, ал. 2 ГПК.
Логиката на закона е, че разноски винаги се дължат от страната, която
неоснователно е предизвикала делото, без значение от неговия изход, като
задължението за заплащането им е задължение за заплащане на понесените от
съответната страна вреди, когато неправомерно е засегната нейната правна сфера
(Определение № 149/22.03.2012 г. по ч. гр. д. № 3/2012 г. на ВКС, I г. о.). В случая, към
момента на подаване на исковата молба – 17.11.2024 г. ищецът е бил носител на свои
ликвидни и изискуеми вземания спрямо ответника, доколкото погасявайки ги едва в
хода на процеса, последният е потвърдил дълга си към него, поради което следва да се
приеме, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото срещу
7
него
Ищецът претендира присъждането на разноски за платена държавна такса в
размер на 150 лева и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева, за
заплащането на които са представени доказателства. Ответната страна е релевирала
възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение, което настоящият състав намира за основателно. Предвид неголямата
фактическа и правна сложност на делото, както и съобразно реално осъществената от
адв. Б. работа по защита правата и интересите на ищеца в настоящото производство,
съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение, който следва
да бъде осъден да заплати ответника е сумата в размер на 400 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от И. В. В., ЕГН: **********
срещу „****“ АД, ЕИК: ********** иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
сключения между страните договор за потребителски кредит №*******/18.05.2022 г.
като противоречащ на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОТХЪРЛЯ по предявените от И. В. В., ЕГН: ********** срещу „****“ АД, ЕИК:
********** искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: сумата в размер на 38,70 лева-
платена възнаградитлена лихва по нищожен договор за кредит и сумата в размер на
162 лева – неустойка за непредоставяне на обезпечение поради извършено в хода на
процеса плащане.
ОСЪЖДА „****“ АД, ЕИК: ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на И. В. В., ЕГН: ********** сумата в общ размер от 550 лева – разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8