№ 31137
гр. София, 23.07.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20251110105530 по описа за 2025 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 23.07.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на
двадесет и трети юли през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 5530/2025 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Подадена е молба с вх. № 209503/16.06.2025 г. от „Профи Кредит България“ ЕООД за
изменение на Решение № 10772/09.06.2025 г., постановено по гр. д. № 5530/2025 г. по описа
на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърди, че е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което съдът
следвало да изложи мотиви за фактическата и правната сложност на делото, като в случая
следвало да се намали адвокатското възнаграждение присъдено в полза на ответника.
Поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лева по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. било прекомерно. Навежда доводи, че разноските в полза на
ответника превишавали материалния интерес по делото. Излага съображения, че съда
следвало да вземе предвид правилата на НМРАВ, но да намали адвокатското
възнаграждение, тъй като делото не представлявали фактическа и правна сложност, което
обосновава. Твърди, че с оглед практиката на СЕС адвокатското възнаграждение следвало да
се определи под минимума определен в наредбата. Поддържа, че разноските по делото не
предствалявали санкция, нито следвало да водят до неоснователно обогатяване. Иска
изменение на решението в частта за разноските.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като се сочи, че
последната била неоснователна. Твърди, че определеното от съда адвокатско
възнаграждение не е прекомерно и съответства с фактическата и правна сложност на делото,
както и положения от адвоката труд. Инвокира подробни доводи по отношение критериите
1
за фактическа и правна сложност на производството. Поддържа, че в случая били предявени
няколко обективно, кумулативно съединени искове, като в отговора на исковата молба били
направени възражения по претенциите. Излага съображения, че също така е присъствал
процесуален представител на ответника в о. с. з., а такъв не е присъствал за ищеца. Твърди,
че в случая при съобразяване на фактическата и правна сложност на спора, съдът е
присъдил размер на адвокатското възнаграждение под минимума по НМРАВ. Поддържа, че
доводите на ищеца за справедливост и липса на неоснователно обогатяване били
необосновани именно поради поведението на последния, като основния предмет на правния
спор били нищожни – неравноправни клаузи, които били във вреда на по-слабата страна,
която имала качеството на потребител. Навежда доводи, че с оглед практиката на СЕС труда
на адвоката в случая не бил прекомерно надценен, поради което адвокатското
възнаграждение не следвало да се намалява. Иска молбата да бъде оставена без уважение.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в срока по чл.
248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК, поради
което е процесуално допустима. По същество съдът намира следното:
Представени са Договор за правна защита и съдействие от 04.02.2025 г. и 10.01.2025
г., като същите са сключени между Ф. Д. М. от една страна в качеството на доверител и адв.
П. Х. от друга страна, в качеството на довереник. По силата на договорите страните са
уговорили, че доверителя възлага, а довереника приема да извърши правна защита и
съдействие в рамките на настоящото производство, като е уговорено дължимо адвокатско
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставки, за да бъде
изменено решението в частта за разноските.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
2
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Висшият адвокатски съвет представлява „сдружение от предприятия“ по смисъла на
чл. 101, § 1 ДФЕС, тъй като съгласно чл. 113, ал. 2 ЗАдв. се избира от общото събрание на
адвокатите в страната, което пък е избрано на представителен принцип и се състои от
делегати от всички адвокатски колегии в страната. Упражняването на адвокатска професия
от лице, невписано в адвокатска колегия, пък е забранено по аргумент от императивната
норма на чл. 3, ал. 2 ЗАдв. С това Висшият адвокатски съвет отговаря на условията,
установени от практиката на СЕС (в точка 46 - 49 от решението по дело С-1/12 Ordem dos
Tecnicos Oficiais de Contas), за да бъдат възприети решенията му, с които определя цени,
като такива на „сдружение от предприятия" - той се състои от членове, които осъществяват
икономическа дейност (процесуална защита срещу възнаграждение) и така представляват
„предприятие" по смисъла на чл. 101, nap. 1 ДФЕС (виж. точка 46 решението по дело С-
399/09 Wouters и цитираната там предходна съдебна практика); неговите управителни органи
се избират от членовете му, и техните решения са насочени към определяне на условията за
осъществяване на икономическа дейност.
3
Следователно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
макар и да формално да е приета като нормативен акт, по смисъла на конкурентното право
на ЕС представлява решение на сдружение на предприятия (изрично в този смисъл за
правилата за квалификация на експерт-счетоводителите в Португалия СЕС се е произнесъл в
точка 48 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas). Съдът на
Европейския съюз е приел в точки 48 - 50 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-
428/16, че решение, с което се определят минималните възнаграждения на всички адвокати в
една държава-член на Съюза, е годно да ограничи конкуренцията на вътрешния пазар, и
поради това правилата на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС са по принцип приложими към
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото същата
попада и в „твърдия" списък на решения, които винаги водят до ограничаване на
конкуренцията, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 101, § 1, б. „а", предложение първо
ДФЕС - определя покупни или продажни цени, то Наредбата на Висшия адвокатски съвет
ограничава конкуренцията и би се явила необвързваща националните съдилища, съгласно
правилото на чл. 101, § 2 ДФЕС (същото следва да се тълкува в смисъл, че актове,
определящи минимални ставки, не обвързват националния съд, а дали тази липса на
обвързаност води до нищожност на акта е въпрос на вътрешното право съобразно
практиката на СЕС, установена в решението по дело 6/64 Costa v ENEL).
СЕС обаче допуска изключение от това правило, като излага в точки 40 - 44 от
мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16, че когато държавата е натоварила
частноправен орган да приеме с нормативен акт подобни минимални тарифни ставки, това
може да бъде оправдано, ако тарифите се определят въз основа на „установени със закон
критерии от обществен интерес". За да може да се приложи това изключение обаче, следва
да се установи целта, с която са приети съответните разпоредби, както и дали предлаганите
от Висшия адвокатски съвет минимални размери на възнагражденията са присъщи на (т.е.
годни да постигнат) поставените цели и дали те засягат конкуренциятa в минимално
необходимата за постигането на поставените цели степен (т.нар. тест за пропорционалност) -
изрично посочен в точки 52 - 55 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С-428/16.
Следва да се има предвид, че под „легитимна цел" правото на Европейския съюз
разбира такива интереси на обществото, които изискват особена защитата от страна на
държавата, каквито представляват, от една страна, основните права на гражданите, а от
друга – норми, уреждащи основите на функционирането на държавната власт като
инструмент за защита на правата на гражданите (напр. правилата относно обществения ред,
запазването от епидемии, националната сигурност) - виж точка 8 от мотивите на решението
по дело 120/78 Cassis de Dijon. Доколкото правомощието на Висшия адвокатски съвет да
определя минимални размери на адвокатските възнаграждения е дадено с нормативен акт –
ЗАдв., преценката дали същото е приета в изпълнение на легитимна цел и дали
овластяването именно на професионалната организация на адвокатите дава възможност да
се постигне тя, настоящият съдебен състав намира, че проверката следва да бъде направена с
оглед на мотивите, изработени при приемането на ЗАдв - нормативният акт, който дава на
Висшия адвокатски съвет правомощия да приеме подобни минимални ставки.
В мотивите на Законопроекта за адвокатурата (вх. № 9 254-01-116), които са достъпни
в интернет на адрес: http://parliament.bg/bills/39/254-01-116.pdf, правото на определяне на
възнаграждение на адвоката е споменато само бегло, като се посочва, че то е уредено в
закона и са посочени рамките му, без да са изложени мотиви защо са били необходими тези
рамки и кое е наложило приемането им именно във вида, в който са въведени в чл. 36 ЗАдв.
— чрез приемане на тарифа от Висшия адвокатски съвет. В стенограмата от пленарното
заседание на Народното събрание от 10 юни 2004 г. (достъпна в интернет на адрес:
http://parliament.bg/bg/plenaryst/ns/l/ID/1106) също не са посочени коментари относно
разпоредбата на чл. 36 ЗАдв., както и обосновка защо същата е въведена в този си вид.
Стенограмата от обсъжданията на законопроекта в правната комисия на Народното събрание
4
не е налична от общодостъпен източник. С оглед на изложеното не е ясно кое е наложило
законодателният орган да делегира на Висшия адвокатски съвет правомощието да приеме
наредбата.
Косвена преценка за това законодателно решение следва да направи и с оглед
декларираните в ЗАдв принципи при определяне на тарифите от Висшия адвокатски съвет, а
именно общият принцип на самоуправление на адвокатурата, както и въведените в чл. 36,
ал. 2 ЗАдв. изисквания размерът на възнаграждението да е „справедлив и обоснован". За
разлика от други обществени сфери (като например висшето образование), за които
законодателят е дефинирал изрично какво разбира под професионално самоуправление, нито
Конституцията, нито ЗАдв. изрично са установили особено значение на този термин при
адвокатурата. Затова по силата на чл. 9 ЗНА понятието следва да се тълкува в
общоупотребимото си значение. „Самоуправление" означава в този смисъл възможността на
една общност сама да взема решения по въпроси, които я засягат. Доколкото обаче понятието
„самоуправление“ има и правно значение, следва да се приеме, че то не изключва напълно
прилагането на държавното право спрямо самоуправляващите се общности. Всички
предвидени от Конституцията и законите такива общности (професионални общности,
висши училища, общини) имат ограничения по въпросите, по които тяхното самоуправление
действа. В случая следва да се приеме, че това важи и за адвокатурата, и то особено по
чувствителния въпрос за определяне на минимални цени на предлаганите от цялата общност
услуги. Очевидно е, че решението по този въпрос не засяга само вътрешен за общността
проблем, а включва и трети страни - клиентите на адвокатите, поради това наличието на
самоуправление на адвокатурата не може само по себе си да обоснове правото на органите й
да приемат разпоредби, засягащи конкуренцията.
Що се отнася до уредените в чл. 36, ал. 2 ЗАдв. критерий за „справедливост и
обоснованост" на възнаграждението на адвокатите, същите не разкриват особени
съображения от обществен интерес, които да налагат именно орган на адвокатурата да
определи минималните размери на адвокатските възнаграждения. Вярно е, че тези органи
имат по-преки наблюдения върху наложилата се на пазара цена на адвокатския труд, тъй
като са адвокати, избрани от професионалната си общност. Именно това им качество обаче
ги поставя и в сериозен конфликт на интереси, тъй като членовете на Висшия адвокатски
съвет имат естествена склонност да защитават единствено правата на самата адвокатска
общност. Така не може да се очаква определяне на „справедливо“ възнаграждение от орган,
който представлява само едната страна по договорното правоотношение за предоставяне на
адвокатска защита.
Тези аргументи дават основание и на настоящия съдебен състав да приеме, че не е
обвързан от правилото, че при присъждане на възнаграждение, следва задължително да се
съобразяват установените от Висшия адвокатски съвет минимални прагове на адвокатските
възнаграждения. Овластяването на същия орган да приеме такива минимални тарифни
ставки противоречи на правото на Европейския съюз (чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС) и поради
това съдът не е длъжен да приложи разпоредбата на на чл. 36 ЗАдв. и чл. 38, ал. 2 ЗАдв в
тази й част. Съобразно принципа на предимството на правото на Европейския съюз,
установен от СЕС в решението по дело 6/64 Costa v ENEL националната разпоредба ще се
приложи в останалата си част, тъй като липсата на препратка към Наредбата за размерите на
минималните адвокатски възнаграждения не пречи да се изведе възможно за приложение
правило и от останалата част от разпоредбата - а именно, че съдът определя адвокатското
възнаграждение по своя преценка.
В случая по изложените съображения, съдът е приел, че адв. Х. е осъществил
ефективна правна защита – подаден е отговор на искова молба, в който са направени
релевантни възражения с оглед предмета на правния спор. Налице е явяването на
процесуален представител в о. с. з. от 02.06.2025 г., който в рамките на процесуално
5
допустимо е изразил становище и е участвал в устните състезания. Като се вземе предвид
това процесуално поведени и факта, че макар при нисък материален интерес в случая са
предявени три обективно, кумулативно съединени иска, то определеният размер на
адвокатското възнаграждение от 300,00 лева не се явява прекомерен.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че следва да остави без уважение молбата за
изменение на решението в частта за разноските.
За пълнота трябва да се спомене, че отговорността за разноските е обективна и
деликтна по своя правен характер – т.е. санкционира страната, че неоснователно е
ангажирала процесуалната защита и имуществения патримониум на насрещната страна.
Като в случая претенцията е била предявена при условията на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, като
ищецът е бил изначално наясно, че претенцията му ще бъде отхвърлена с оглед сходно
произнасяне в рамките на заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 209503/16.06.2025 г., подадена от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ...... за изменение на Решение №
10772/09.06.2025 г., постановено по гр. д. № 5530/2025 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти
състав в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред Софийският градски
съд в едноседмичен срок от съобщението до страните.
Препис от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6