№ 20197
гр. София, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА Б. АЛЕКСАНДРОВА Гражданско
дело № 20241110161785 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от М.
А. Т., с която са предявени претенции за признаване за установено по отношение на
ответниците, че страните по делото, не са обвързани съответно от сключения между ищцата
и първия ответник договор за паричен заем № 4296396/26.10.2021 г., поради неговата
нищожност и противоречие със закона – липса на реквизити и неправилно посочване на
годишен процент на разходите („ГПР“), и сключения между ищцата и втория ответник
договор за предоставяне на гаранция № 42996396/26.10.2021 г., който обезпечава предходния
договор, поради неговата нищожност поради противоречие със ЗЗД, ЗПК и ЗПК и за
обявяване за нищожността на втория договор поради противоречие с добрите нрави, тъй
като не е породил правни последици и че същият обезпечава нищожна кредитна сделка.
В исковата молба се твърди, че ищцата е сключила с първия ответник Договор за
паричен заем № 4296396/26.01.2021 г., с който на ищцата били отпуснати 1 000,00 лева
потребителски кредит, при условие да ги върне на вноски, с общ размер на вноските 1070,48
лева, последната с падеж на 18.02.2022 г., като заплати и възнаградителна лихва от 40 %
годишно, като в договора е посочен ГПР от 46,19 %. В същия ден поради задължение по
третата алтернатива ищцата сключила с втория ответник другия оспорен договор – Договор
за предоставяне на гаранция № 4296396/26.01.2021 г., с който последният се съгласил да
поръчителства на ищцата по договора с първия ответник възмездно, като за това ищцата му
заплати 473,52 лева възнаграждение на вноски, платими с тези на кредита, като парите се
заплащат на първия ответник. Излагат се доводи, че поради връзката между двата договора
това възнаграждение е следвало да се включи по договора за кредит, което не е направено,
поради което същият е нищожен, включително и поради това, че за да се сключи договорът е
използвана заблуждаваща търговска практика, а също така и защото не са посочени
компонентите, от които е изчислен ГПР. Нищожен бил и договорът за поръчителство, тъй
като с него основният кредитор целял да заобиколи задълженията си за предварителна
проверка на кредитоспособността на ищцата, като обезпечението всъщност покривало
разходи по кредита и целяло да ги увеличи, а също така договорът бил нищожен като
обезпечаващ нищожна сделка. Претендира разноски.
В законоустановения срок е подаден отговор от ответника /фирма/, с който
1
предявените срещу него искове се оспорват като недопустими и неоснователни. Искът не
бил допустим, поради липса на правен интерес от ищеца. Поддържа се, че съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК само клаузите, надвишаващи максимално
допустимия размер се стичат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада към
последващи плащания по кредита. Договорът за потребителски кредит бил в съответствие с
изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, както лихвеният процент по процесния договор бил
фиксиран и ясно посочен в чл. 2, т.6 от договора – 40% и условията за прилагането на
лихвения процент също били записания в същия. Поддържа, че заемодателят нямал
задължение да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията на договора.
Годишният процент на разходите по договора включвал всички разходи по кредита в
съответствие с чл. 19, ал.1 ЗПК. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция
не се включвало при изчисляване на ГПР, тъй като не било част от общия разход по кредита
за потребителя, с оглед дефиницията на „общ разход за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР
ЗПК. Поддържа, че разходите по за предоставяне на гаранция и в частност – уговореното по
него възнаграждение не е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по
договора за кредит, като единственият разход за потребителя била предвидената в договора
възнаградителна лихва. Иска отхвърляне на исковете. Претендира разноски и възразява за
прекомерност на тези на ищцата.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор от ответника /фирма/, с който предявеният
иск се оспорва като недопустим, евентуално – като неоснователен. Счита, че процесуалното
поведение на ищцовата страна за инициира настоящото производство, представлява
злоупотреба с право и съзнателен за обогатяване. По същество искът бил неоснователен,
защото ищцата сама се била съгласил да сключи договора, с който вторият ответник да стане
поръчител по договора с първия, като за това да получи пари. Законът за потребителския
кредит не се прилагал, тъй като не бил относим към договори за платено поръчителство.
Договорът имал ясна цел и обезпечавал задължение по действителен договор за кредит, като
страните били договорили възнаграждението индивидуално и ищцата се съгласил с това.
Ищцата не бил подведена и знаела за какво се задължава. Иска се прекратяване на спора по
исковете срещу втория ответник, евентуално – отхвърлянето им. Претендират се разноски.
Оспорва се ищцата да има право да ползва безплатна адвокатска помощ.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото е представен договор за паричен заем № 4296396 от 26.10.2021 г., сключен
между /фирма/ и М. А. Т., от който се установява, е ищецът е предоставил в заем на
ответницата сумата 1 000,00 лева, при двуседмична погасителна вноска в размер на 133,81
лева, със срок на заема – 16 седмици, при 8 погасителни вноски, като първата вноска е
следвало да бъде направена на 12.11.2021 г., а последната на 18.02.2022 г. Фиксираният
годишен лихвен процент по заема е 40,00 %, а ГПР 46,19 %, като общата дължима сума е в
размер на 1 070,48 лева. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължил в срок до 3 дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
предвидените обезпечения, а именно две физически лица, поръчители или банкова гаранция,
като поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на същия да е
минимум 1 000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има
чисто ЦКР, или да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството.
По делото е предоставен и Договор за предоставяне на гаранция № 4296396 от
26.10.2021 г., сключен между /фирма/ и ищцата М. А. Т., въз основа на който дружеството се
задължило да издаде гаранция за плащане в полза на /фирма/, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали от Договор за паричен
заем № 4296396 от 26.10.2021 г., за което М. Т. следвало да заплати на гаранта
възнаграждение в размер на 473,52 лева, платимо разсрочено на вноски от по 59,19 лева,
заедно с вноските по заема. В договора изрично е уговорено, видно от чл. 3, ал. 3, че /фирма/
е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя.
2
По делото е прието заключение по изготвена ССчЕ, неоспорено от страните, което
съдът кредитира като пълно, обективно и компетентно дадено, от което се установява, че в
размера на ГПР по договора от 46,19 % са включени размерът на заема и номиналната лихва
от 40 % годишно, като не е включено възнаграждението на гаранта. Вещото лице пояснява,
че в случай, че към ГПР бъде прибавена сумата за гаранция от 473,52 лева, оскъпяването на
кредита би било в размер на 1 167 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предмет на делото са предявени срещу първия ответник /фирма/ установителен иск с
правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо
ЗЗД; чл. 22, ал. 1 ЗПКр; чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПКр и чл. 143, ал. ЗЗП, и субективно съединен
при условия на кумулативност установителен искове срещу втория ответник – /фирма/ за
нищожност с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД; чл. 22, ал. 1 ЗПКр; чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПКр, и чл. 26, ал. 2, предл.
четвърто ЗЗД.
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл. 26, ал.1,
предл. 1-во ЗЗД вр. чл.22 ЗПК /срещу ответника /фирма// и с правно основание по чл.26,
ал.2, пр.4 от ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК /срещу ответника /фирма//, е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: 1) че между него и ответниците са възникнали облигационни
отношения по договор за паричен заем № 4296396/26.10.2021 г. и договор за поръчителство,
сключен във връзка с договор за паричен заем № 4296396/26.10.2021 г., както и 2) че първият
от тях противоречи на закона, а вторият е сключен за обезпечаване на нищожна сделка.
В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове с правно
основание по чл.26,ал.1, пр.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за паричен
заем и на договора за предоставяне на поръчителство поради накърняване на добрите нрави,
е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които
черпи изгодни за себе си последици, a именно, че договорите накърняват добрите нрави,
респ., че договорът за паричен заем е сключен при заобикаляне на закона /по предявения
евентуален иск по /чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД/.
С доклада на делото, обективиран в Определение № 20849 от 12.05.2025 г., утвърден
в открито съдебно заседание, проведено на 01.10.2025 г., съдът е отделил като безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че ищецът е сключил с първия ответник
Договор за паричен заем № 4296396/26.10.2021 г., по който му били отпуснати 1 000,00 лева
потребителски кредит, като в договора е посочен ГПР от 41,21 %, и в чл. 4 от същия е
уредено задължение на ищцата да учреди обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция
в 3-дневен срок от сключване на договора, и че ищеца е сключил с втория ответник Договор
за предоставяне на гаранция № 4296396/26.10.2021 г., с който последният се е съгласил да
обезпечи договора за кредит, а в чл. 3, ал. 1 от този договор е предвидена цена за
осигуряване на поръчителството от 473,52 лева.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
3
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за които
съдът следи служебно. Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от
09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на
уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно
от съда без от страните да е наведен такъв довод.
На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представеният договор за
потребителски кредит е нищожен в неговата цялост поради неспазване на предписаната от
закона форма. В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с
постановление на Министерския съвет на Република България.
По силата на процесния договор на ищцата е отпуснат кредит в размер на 1000,00
лева, при ГЛП 40,00 % и ГПР в размер на 46,19 %, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит формално
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е посочен ГПР. Въпреки
това, при разяснението, дадено в общите условия относно начина на формиране на ГПР не
става ясно по какъв начин е изчислен размерът му от 46,19 %, посочен в договора. Освен
това посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от
потребителя задължения, като от ССчЕ е установено, че в случай, че размерът на гаранцията
също бъде включен, същият е в размер на 1 167 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер па предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая
възнаграждението, дължимо на гаранта отговаря на поставените от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
изисквания за общи разходи по кредита и поради това следва да се включи в изчисляване на
ГПР (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021
г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение №
260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). С включване на таксата за
поръчителя в ГПР, последният надвишава многократно максимално допустимия размер,
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК за точно посочване на ГПР, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда,
че в тези случаи договорът за потребителски кредит е недействителен (в този смисъл са
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.)
Частта от сделката, определяща размера на ГПР, е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
4
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не
само цифрово, а с посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването
му по определения в ЗПК начин, поради което договорът е нищожен както на общото
основание на чл. 26 ЗЗД, така и на специалното основание на чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Отделно от изложеното, съдът констатира, че уговорената в процесния договор за
паричен заем клауза, касаеща фиксирания годишен лихвен процент по заема – 40,00%, е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които, изхождайки от принципа за
справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на
заетата сума. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. N 1106/03 г., II г. о., Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. N 315/05
г., II г. о., и Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. N 6295/14 г., IV г. о., клаузата за
заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава три
пъти размера на законната лихва за забава, която в процесния период е в размер на 10 %. В
случая е уговорен годишен лихвен процент от 40,00 %, който надхвърля допустимия размер
и то по договор за заем. Ето защо, съдът приема, че така уговорената договорна
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, на принципа на справедливост и
добросъвестност в гражданския и търговския оборот, поради което клаузата,
регламентираща размера на договорната лихва, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД. Посоченото води до извода, че процесният договор за кредит е недействителен в
неговата цялост и на това основание. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договорът да
бъде само частично недействителен, но нищожността на отделни части от договора може да
доведе и до нищожност на целия договор, ако частта не може да бъде заместена по право от
повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил
сключен без недействителната му част. Клаузите, с които се договоря размера на ГПР и
възнаградителната лихва по договор за кредит, са част от същественото му съдържание и не
могат да бъдат заменени от повелителни норми на закона, предвид което тяхното отпадане
като нищожни води до нищожност на целия договор, като се има предвид, че същият не би
бил сключен без тях с оглед възмездния му характер.
По тези съображения главният иск за нищожност на договора е основателен. С оглед
на извода за основателност на главният иск съдът не следва да се произнася по предявени
при условията на евентуално обективно съединяване искове.
Същевременно съдът намира, че договорът, сключени между потребителя и /фирма/,
и договорът, сключен между потребителя и /фирма/, се намират във взаимовръзка помежду
си и като система от правоотношения между страните. Поради това последиците от
недействителността на договорите за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договорите за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г.
по описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г.,
Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
С оглед на изложеното, съдът намира, че предявените искове за прогласяване
5
нищожността на процесните договори за паричен заем и за предоставяне на гаранция, са
нищожни, поради което следва да бъдат уважени.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с право на разноски разполага
само ищцата. Ищцата претендира разноски в размер на 1 010,00 лева, от които 50,00 лева
държавна такса и 960,00 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. за всеки от предявените искове. Ответниците с отговорите на исковата молба са
релевирали възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Ищецът е бил освободен от заплащане на такси и разноски по делото, като
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за оказване на адвокатска помощ
безплатно на основание чл. 38, ал. 2 от всеки от ответниците. Съдът намира, че доколкото в
случая са предявени субективни съединени установителни искове спрямо двама ответници,
които са основателни и изцяло уважени, всеки от ответниците следва да бъде осъден да
заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на по
480,00 лева с ДДС, като са представени доказателства за регистрацията на ЕАД Е. И. по
ЗДДС. Настоящият състав е запознат с Решение на СЕС от 25.01.2024г., постановено по С-
438/2022, съгласно което съдът не е обвързан от Наредбата на Висшия адвокатски съвет за
адвокатските възнаграждения, но счита, че същата поставя определени ценови критерии за
предоставените от адвокатите правни услуги, поради което и в настоящия случай същата е
ползвана единствено като ориентир при произнасяне по възражението за прекомерност на
възнаграждението, като намира, че същото е неоснователно.
На следващо място, с Определение № 50805 от 13.12.2024 г. ищцата е била
освободена от заплащане на такси и разноски в производството на основание чл. 83 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна
такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда. С оглед
на това съдът намира, че ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на съда
общо сумата от 600,00 лева, от които 100,00 лева държавна такса и 500,00 лева – или по
300,00 лева от всеки от ответниците.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК по иска на М. А. Т., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, срещу /фирма/,
ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, Договор за паричен заем №
4296396/26.01.2021 г., сключен между М. А. Т., ЕГН ********** и /фирма/, поради
противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК по иска на М. А. Т., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, срещу /фирма/,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, Договор за предоставяне на
гаранция № 4296396 от 26.10.2021 г., сключен между М. А. Т. и /фирма/, сключен за
обезпечаване на нищожния Договор за паричен заем № 4296396/26.01.2021 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и
адрес на управление: /адрес/, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 300,00
лева, представляваща дължимите в производството такси и разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК /фирма/, ЕИК *********, със седалище и
6
адрес на управление: /адрес/, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 300,00
лева, представляваща дължимите в производството такси и разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. /фирма/, ЕИК ***********, със седалище
и адрес на управление: /адрес/, да заплати в полза на ЕАД Е. И., булстат ********, със
съдебен адрес: /адрес/, сумата 480,00 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана на
безплатна адвокатска помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. /фирма/, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: /адрес/, да заплати в полза на ЕАД Е. И., булстат ********, със съдебен
адрес: /адрес/, сумата 480,00 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана на
безплатна адвокатска помощ.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7