РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 1252
гр. Пловдив, 28.06.2022 год.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХIV касационен състав, в открито заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА НЕСТОРОВА-ДИЧЕВА
ХРИСТИНА ЮРУКОВА
при секретаря К.Р.и с участието на
прокурора ИЛЯНА ДЖУБЕЛИЕВА, като разгледа докладваното от съдия Дичева КАНД № 1192 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство
по чл. 226 от АПК, във връзка с чл. 285,
ал. 1 от ЗИНЗС.
Образувано
е по подадена касационни жалби от Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" – гр. София, чрез юр. Ч. и от Д.Т.Т., чрез адв. М., против
Решение № 368 от 01.03.2022г., постановено по адм. дело № 3270/2021г. по описа
на Административен съд - Пловдив, 10-ти състав, съответно в частта, с която
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да
заплати на Т., понастоящем в Затвора гр. Пловдив, обезщетение в размер на 905лв.,
ведно със законовата лихва върху тази сума, считано от 16.07.2015г. до
окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди в
периода от 22.05.2014г. до 15.07.2015г. включително и в размер на
1 858лв., ведно със законовата лихва върху тази сума, считано от
22.11.2016г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него
неимуществени вреди за периода от 02.03.2016г. до 21.11.2016г., изразяващи се в
накърняване на човешкото му достойнство, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в
Затвора гр. Пловдив, съответно в частта, в която исковата претенция на Т. е
отхвърлена като неоснователна. Със същото решение Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати в полза на Г.М., адвокат при Адвокатска колегия – Пловдив, сумата от 229,33лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство.
С
касационната жалба, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" – София, са изложени доводи, че решението на Административен
съд - Пловдив е неправилно и необосновано. Посочено е, че в действителност е
установена известна пренаселеност в част от спалните помещения, но това се
компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения,
като в тази връзка е посочено, че в светлата част на денонощието помещенията не
се заключват. Твърди се, че по делото не са доказани реално претърпени вреди,
които да са в резултат на посочените бездействия на ГДИН. Не е налице причинно -
следствена връзка между конкретно изразено бездействие от страна на
административния орган, в резултат на което да са причинени неимуществени
вреди. Иска се от съда да отмени
оспореното решение в осъдителната му част, респективно да постанови ново, с
което да отхвърли претенциите на ищеца, евентуално да отмени решението в частта
му, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 500лв. до
присъдения размер от 2 763лв.
С
касационната жалба на Т. са изложени доводи, че решението на Административен
съд е неправилно и необосновано, в частта, в която исковата претенция е
отхвърлена. Според него, не са представени доказателства от ответната страна да
са осигурени нормални условия за вентилация, свеж въздух и слънчева светлина в
помещенията, както и да е налице ефективна борба с вредителите. Иска се уважаване
изцяло на исковата претенция.
Представителят
на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище, че и двете касационни жалби
са неоснователни, съответно обжалваното решение правилно и законосъобразно.
Настоящият
съдебен състав на Административен съд Пловдив, приема, че касационните жалби са
подадени в срок, от надлежни страни, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по същество, касационните
жалби са неоснователни.
Производството
пред Административен съд Пловдив се е развило по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС,
по искова молба, подадена от Д.Т., чрез пълномощника адв. М., срещу Главна
дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение в общ размер на 10
000лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди в
периода от 06.01.2013 г. до 01.06.2013г. при престоя му в Следствен арест –
Пловдив и в периода от 01.06.2013г. до 01.12.2016г. при престоя му в Затвора -
Пловдив, изразяващи се в накърняване на човешкото му достойнство, в резултат
на:
-
поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода в Затвора гр. Пловдив през посочените периоди, и по-конкретно: липса
на вентилация, мебелировка, достатъчна естествена светлина и достатъчна жилищна
площ във всички килии, в които е бил настанен (нетната площ на килиите не е
надвишавала 3 кв. м. на човек); наличие на гризачи и насекоми (дървеници и
хлебарки), както и мухъл, и плесен в тях; лошо състояние на тоалетната в
килията му – неработещи казанчета, счупени плочки, липса на работещи чешми и
умивалници, тоалетната не е шумоизолирана; лошо състояние на банята, която е
обща за всички затворници в отряда, от която тече или студена или гореща вода;
-
поставянето му в неблагоприятни условия при задържането му под стража в Арест –
гр. Пловдив и по-конкретно: лоши санитарно-битови условия в ареста,
недостатъчно жизнено пространство (изискуемите 3 кв.м. съгласно разпоредбата на
чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС), мръсни и непроветрени помещения, наличие на мухъл,
плесен, гризачи и насекоми, включително дървеници и хлебарки, недостатъчна
естествена слънчева светлина, поради малкият прозорец в арестантското
помещение.
След
като е анализирал и обсъдил подробно събраните по делото многобройни
доказателства, съдът е приел, че в по-голямата част от прецените периоди ищецът
е пребивавал в Затвора - Пловдив, в спални помещения, в които не му е била
осигурена жилищна площ от минимум 4 кв.м. - относно периода от 22.05.2014г. до 15.07.2015г.
и относно периода от 02.03.2016г. до 21.11.2016г.
По
отношение на останалите твърдени бездействия е прието, че исковата претенция е
неоснователна и е отхвърлена в останалата й част. В заключение съдът е направил
извод, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на затворническата
администрация за общо 685дни, представляващо нарушение на чл. 40, ал. 2, т. 1,
3, 4 и 5 от ЗИНЗС във връзка с чл. 152 и 156 от ЗИНЗС, вр. чл. 120 и сл. от
ППЗИНЗС, което води до накърнява човешкото достойнство на ищеца и само по себе
си представлява унизително третиране и е присъдил посоченото по-горе
обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Решението е валидно, допустимо и
правилно.
Първоинстанционният
съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните
по делото писмени и гласни доказателства, които са правилно ценени и
анализирани. Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа
обстановка и обосновани правни изводи. В този смисъл неоснователно е
възражението за необоснованост на оспорения съдебен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл.
284, ал. 1 ЗИНЗС
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Според чл.3
ал.2 ЗИНЗС,
за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и
длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по
ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
В
случая, безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в
пряка причинно - следствена връзка с битовите условия и по-конкретно жилищната
площ на помещенията, в които е бил настанен ищецът през посочените периоди,
като в тази връзка неоснователни се явяват доводите на касационния жалбоподател
ГДИН, че пренаселеността в част от спалните помещения се компенсира с
възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения. Такова
компенсиране на площта не е предвидено нито в стандартите възприети от Съвета
на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ.
Напълно
неоснователен е касационният довод на ГДИН, за недоказаност на претърпените
вреди от бездействието на ГДИН за осигуряване на минимална жилищна площ от 4
кв.м., тъй като съобразно разпоредбата на чл. 284, ал. 5
от ЗИНЗС
в обжалваното решение е направен обоснован и логичен извод за характера и
степента на въздействието върху ищеца на пренаселеността на килиите. Тези
условия са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е
неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия
за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на
личността и накърняване на човешкото достойнство. Установената от доказателствата
по делото липса на минимална жилищна площ за посочените периоди несъмнено
предпоставят унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както
правилно е прието в обжалваното решение.
Пак
в тази връзка следва да се отбележи, че ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар
и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на
лишения от свобода по чл. 8, § 1 от ЕКПЧ не могат да
бъдат ограничавани на други основания и намеса от страна на властите в
упражняването на дейността им. Нормата на чл. 8, § 2 на ЕКПЧ прави
изключение единствено касателно намеса на държавата предвидена в закон или е
необходима в интерес на националната и обществената сигурност или
икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при
прилагането на изключенията по § 2 на чл. 8 ЕКПЧ се изисква
съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези
права и свободи. Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за
изтърпяване на наказаните с лишаване от свобода.
Неоснователно
е и алтернативното искане на касационния жалбоподател ГДИН за намаляване
размера на присъденото обезщетение. Изводите на съда за размера му,
съответстват на правилната преценка на конкретните, обективно съществуващи
обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и
реалното им въздействие върху ищеца, предвид условията на пренаселеност в килията,
в която е пребивавал.
Неоснователно
е и възражението на касационния жалбоподател Т., че не са взети мерки от
ответника за ефективна борба с вредители в помещенията в Затвора – Пловдив. В
тази връзка, следва да бъде посочено следното: в решение № 1336 от
29.06.2021г., постановено по адм. дело № 1/2021г. по описа на Административен
съд – Пловдив решаващият съдебен състав правилно е посочил, че за периода на
престоя на Т. *** са представени доказателства за извършени ДДД обработки.
Действително, това решение е отменено в производство по касационно обжалване с
решение № 2532 от 17.12.2021г., постановено по КАНД № 2521 от 2021г. по описа
на Административен съд – Пловдив, но не поради необоснованост и при необсъждане
на събраните по делото доказателства, а поради констатирани противоречия
относно периодите на пребиваване в Затвора – Пловдив, които са отстранени в
решение № 368 от 01.03.2022г., постановено по адм. дело № 3270 от 2021г. по
описа на съда.
На
следващо място, размерът на така определеното от първа инстанция обезщетение е
съобразено и с времевата продължителност на пренаселеността на килиите в които
е бил настанен ищеца и е в съответствие с изведената от закона и дължима
справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди. В случая,
при определяне размера на обезщетението правилно съдът е взел предвид и
практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за справедливост е
определил обезщетението. Изложените в тази връзка мотиви на съда са подробни,
обосновани и правилни, и настоящия съдебен състав ги споделя изцяло. За пълнота
следва да се отбележи, че оспореното решение е постановено при съобразяване с
националната правна уредба, практиката на ВАС, ВКС и ЕСПЧ. При разглеждане на делото
първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните
правила, които да налагат отмяна на решението му.
Поради
изложеното касационната жалба е неоснователна и решение № 368 от 01.03.2022г.,
постановено по административно дело № 3270/2021г. по описа на Административен
съд - Пловдив следва да бъде оставено в сила, в обжалваната част.
Касационните
жалбоподатели не са заявили претенции за разноски, поради което съдът не следва
да се произнася по този въпрос.
Мотивиран от горното, Административен
съд – Пловдив, ХХIV състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 368 от
01.03.2022г., постановено по адм. дело № 3270/2021 г. по описа на
Административен съд - Пловдив, 10-ти състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: