№ 843
гр. София , 15.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20201000504153 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260000 от 11.08.2020 год., постановено по т.д.№ 167/2019 год. по описа на
Врачанския окръжен съд, „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД е осъдено на правно основание
чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ да заплати на Д. И. Д. и А. И. Д. сумите от по 50 000 лева за всеки
от тях, представляващи застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, вследствие
смъртта на баба им Т. Д. М., починала вследствие на пътно-транспортно произшествие,
станало на 08.04.2015 год., ведно със законната лихва от 08.04.2015 год. до окончателното
изплащане, като исковите претенции са отхвърлени до пълните размери от по 60 000 лева за
всеки от тях.
Решението е обжалвано от ответника „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД с доводи за
неправилност. Правят се оплаквания, че съдът неправилно е приел изключително близки
отношения между ищците и баба им, даващо основание за обезвреда. Неправилно не е
приложен определения в КЗ лимит на застрахователно обезщетение за роднините, извън
тесния семеен кръг. Излагат доводи за неправилно приложение на чл.52 от ЗЗД, тъй като
определеният размер досежно неимуществените вреди е завишен и несъответства на
действително претърпените от ищците душевни болки и страдания. Правят се оплаквания
още, че неправилно съдът е възприел липса на съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на починалата, която пътувала в автомобила без поставен предпазен колан. Въпреки,
че по делото е направено възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
1
законната лихва върху главниците, съдът е присъдил същата от датата на деликта, което
считат за неправилно. Молят съда да отмени решението и постанови ново, с което исковете
да бъдат отхвърлени. Претендират се разноските по делото.
Решението е обжалвано и от ищците Д. И. Д. и А. И. Д., чрез процесуален представител в
отхвърлителните части над сумите от по 50 000 лева до пълните размери от по 60 000 лева
за всеки от тях. Твърди се, че в обжалваната част решението е неправилно, постановено в
нарушение на чл. 52 от ЗЗД, като съдът не е отчел съдебната практика по подобни случаи,
както и индивидуално преживените от тях душевни болки и страдания. Иска се отмяна на
решението в обжалваната част и уважаване на исковете до пълните размери.
Въззиваемите страни по жалбите оспорват същите.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решението в обжалваните части за валидно и допустимо.
Предявен е иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ с оглед момента на настъпване
на деликта, за репариране на вреди пряко от застрахователя, причинени при пътно-
транспортно произшествие, реализирано по вина на водачи на МПС, застраховани по риска
„гражданска отговорност“.
Установени са елементите от фактическия състав на чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./- застраховка
по риска „гражданска отговорност“ със застрахователното дружество, в рамките на
действие на която е настъпило застрахователното събитие, причиняване на вреди на ищците,
причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на
прекия извършител. Не е спорен установения механизъм на произшествието.
Неоснователни са възраженията, заявени във възивната жалба на ответника, оспорващи
активната материалноправна легитимация на ищците по предявените искове. С
Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е
прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС №
5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Принципът, от
който е изхождал Върховният съд при определяне кръга на правоимащите да получат
обезщетение, е този на справедливостта, основаващ се на идентичността в отношенията,
създадени между пострадалия при непозволено увреждане и други лица, извън кръга на тези
по т. 2 от ППВС № 4/61 г. Установяването на такава идентичност е въпрос на преценка за
всеки конкретен случай, предвид наличието на родство между пострадалия и всяка от
ищците, продължителността на съвместното им съжителство или връзка, отношения на
привързаност и полагане на взаимни грижи и пр.
2
Отношенията между починалата Т. М. приживе с ищците, са изследвани обширно и
детайлно от първоинстанционния съд на базата на подробни и достоверни свидетелски
показания от близки до тях лица, като изводите на съда в тази връзка са прецизни и
обосновани, поради което се споделят напълно от въззивната инстанция. Спецификата на
тези отношения в случая се определя не само от формалния характер на конкретните
роднински връзки баба и внуци, не просто от обичайното ежедневно общуване между тях,
но преди всичко от изградените трайни и взаимни чувства на обич, доверие, духовна
близост, привързаност и сигурност, свързани и с принадлежност към съответната родова
общност.
От събраните по делото доказателства се установява, че между починалата и нейните внуци
съществувала трайна и дълбока емоционална връзка и близост, взаимни чувства на обич,
доверие и привързаност, които са се запазили до смъртта на момчето. Тази връзка е
намирала израз в обстоятелството, че бабата е отгледала внуците си, тъй като майката била
в чужбина и не се грижела за тях, а баща им починал рано. Бабата изиграла съществена роля
за развитието им като личности. Тези отношения на близост, взаимопомощ и споделяне на
радости и грижи в един дом, не само са оказвали благотворно влияние върху характера на
момчетата, но и са се превърнали в източник на положителни емоции, на радост от живота,
на чувства на взаимно уважение и привързаност. Благодарение на всеотдайността,
вниманието и грижи на бабата в случая между тях действително се е създала трайна и
дълбока връзка и чувства, много близки до отношенията между родител и деца. В тази
връзка са показанията на разпитаните по делото свидетели и приетата съдебно-
психологична експертиза, от която се установи, че ищците още не възстановили обичайното
си ниво на личностно и социално функциониране, вследствие смъртта на баба им.
От установените по делото факти относно отношенията между ищците и починалата при
произшествието Т. М., се налага извод за наличието на такива дълбоки емоционални и
житейски връзки, наподобяващи в голяма степен връзките между роднини от тесен семеен
кръг, заради съдържанието на които, всеки от ищците да търпи морални болки и страдания
от смъртта на баба им, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията
на най-близките от този кръг при същите трагични обстоятелства. Изводът е, че ищците
попадат в категорията на лицата, визирани в посочената трайна и задължителна съдебна
практика, имащи право на обезщетение за претърпените вследствие смъртта на техни близки
вреди.
Другият спор, повдигнат с въззивните жалби е свързан с размера на дължимото обезщетение
за причинените на ищците неимуществени вреди, съответно за дължимия размер на
застрахователното обезщетение.
Несъмнено е, предвид установеното от доказателствата по делото, че всеки от ищците
преживява много тежко смъртта на баба си. Установено е, че М. е била жизнен, енергичен и
общителен човек. След смъртта на баба им, животът им коренно се е променил, като е
3
налице и посттравматично разстройство.
От показанията на разпитаните свидетели и заключението на психолога се установя, че
ищците трудно преодоляват настъпилите негативни промени в живота им, не са успели и
към момента да преборят случилото се, да възстановят стимула си към живот, предишната
си енергия и настроение. Установените по делото обстоятелства са достатъчни, за да приеме,
че е налице отговорността на застрахователя по прекия иск.
Определяйки размера на дължимите обезщетения за всека от ищците, Врачанският окръжен
съд се е съобразил с всички, установени по делото обстоятелства, относно характера и
степента на индивидуално понесените от ищците душевни болки и страдания, които са
определящи за размера на обезщетенията, с оглед изискването за справедливост по смисъла
на чл. 52 от ЗЗД и утвърдената в тази насока съдебна практика. Настоящия въззивен съд
преценява като неоснователни съдържащите се във въззивните жалби на страните
оплаквания относно несъответствието между определеното обезщетение и разпоредбите на
закона, както и с критериите за справедливост, зададени от трайната съдебна практика на
ВС и на ВКС.
Неоснователно е възражението на ответника, че съдът е определил обезщетението в
нарушение на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г. Тази
разпоредба предвижда, че до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката
по чл. 493а, ал. 2 КЗ, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.
493а, ал. 4 КЗ /разширения кръг лица/ се определя в размер до 5000 лева, като е придадено
обратно действие на разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018 г.
Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционният съд за неприложимост на
разпоредбата по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г.
В член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от втората Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 16.09.2009 г. относно застраховката "Гражданска отговорност" при използването на
моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава
застраховка, са посочени минималните застрахователни суми по задължителната
застраховка "Гражданска отговорност". В чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са
предвидени минимални застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1
000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на
пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1 параграф 2 от предходната директива
- 84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити за минималните застрахователни суми за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са
транспонирани в националното ни право - чл. 266 КЗ /отм./ и чл. 492 от сега действащия
Кодекс за застраховането.
Доколкото в цитираните директиви не е предвидена възможност за установяване на
4
максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и не е
установен такъв размер, съдът приема, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ,
бр. 101/2018 г., не е в съответствие с общностното право. Вярно е, че директивите нямат
пряко приложение във вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните
отношения, а техни адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При
определени предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези
предпоставки са посочени в практиката на СЕС /дело С-188/89/, а именно: директивата да не
е транспонирана или да е транспонирана неточно, частично или неправилно; съответните й
разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да
предоставят права на отделни субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган
или организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или
притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за
отношенията между частни лица.
Уредбата на лимитите на застрахователните суми по застраховка "Гражданска отговорност",
съдържаща се в цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с
Директива 2009/103/ЕО, отговоря на всички посочени изисквания. Тези разпоредби са
повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, респ. на лица,
пострадали от ПТП, затова следва да се приеме, че те по изключение имат пряко действие.
По изложените съображения настоящият състав приема, че размерът на обезщетението за
неимуществени вреди на ищците следва да бъде определено не в границите, установени по
§ 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, ДВ, бр. 101/2018 г., а по справедливост, съобразно принципа по
чл. 52 ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по конкретното
дело, икономическото положение в страната и нормативно определените нива на
застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП, обсъдени по-горе.
В случая подлежат на остойностяване неимуществените вреди, които ищците са претърпели
в резултат от смъртта на своя близък родственик. Тези вреди, представляващи душевни
болки и страдания, емоционален срив и други подобни негативни промени в техния
психичен и емоционален статус, в случая намират конкретен израз не само в мъката от
загубата на един изключително близък човек, но и в загубата на много важна за всяка от тях
емоционална, морална и житейска подкрепа.
Следва да се отбележи, че при определяне размера на обезщетението за всеки от ищците е
отчетена и спецификата на отношенията им с пострадалия, с оглед индивидуалните
особености на житейска им, емоционална и духовна връзка, родство, възраст,
продължителност и интензитет на връзката и пр.
Отчитайки общите и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на
претърпените от ищците неимуществени вреди, настоящият състав намира, че определените
от първоинстанционния съд персонални обезщетения в размер от по 50 000 лева за всеки от
ищците, съставляват справедливи парични еквиваленти за тяхното възмездяване.
5
При така възприетия размер на обезщетението ще следва да се разгледа другото оплакване,
повдигнато с жалбата на ответника относно наличието на принос за настъпване на вредите
на посочените основания.
За да е налице съпричиняване от правна страна по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД,
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки
условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е
действал или бездействал виновно, което виждане е последователно застъпвано в съдебната
практика по приложение на цитираната норма. По делото се установи, че пострадалата е
пътувала в автомобила без поставен предпазен колан, но от заключението на приетите
експертизи не се установи, че поставянето му би предотвратил настъпването на
несъвместими с живота увреди. Поради изложеното правилни са изводите на
първоинстанционния съд за липса на поведение при починалата, което да е в пряка
причинна връзка с настъпването на вредите, даващи основание за приложение на
разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД.
По периода на лихвата съдът приема следното:
Направеното от ответника „ДЗИ – Общо Застраховане” EАД възражение за изтекла
погасителна давност досежно претенцията за присъждане на законната лихва върху
главницата за периода 08.04.2015 год. /датата на смъртта/ до 21.11.2016 год. /три години
назад от датата на която е предявен иска/ е основателно. За давността съдът не следи
служебно, а следва да бъде направено възражение от ответната страна, което в случая е
налице /отговора на исковата молба/. Погасителната давност е юридически факт, който
поражда за задълженото лице потестативното право да се позове на давността и да откаже
изпълнение. Упражняването на това потестативно право, чрез възражение пред съда, лишава
носителя на субективното право от защита, защото то е загубило годността си да бъде
защитавано и принудително осъществявано. Давността започва да тече от момента в който
вземането стане изискуемо. Съгласно чл. 111, б. „В” от ЗЗД с изтичане на тригодишна
давност се погасяват вземания за лихви. Поради изложеното предявените искове за
присъждане на законната лихва върху главницата за периода от 08.04.2015 год. до 21.11.2016
год. е погасен по давност и като такъв следва да се отхвърли. Претенцията за лихва е
основателна за периода от 22.11.2016 год. до окончателното изплащане и следва да бъде
уважена.
Поради съвпадане в изводите на двете инстанции относно размера на обезщетението
решението следва да се потвърди, като следва да се отмени единствено в частта досежно
началния период на дължимост на законната лихва върху главниците.
При този изход на спора пред въззивния съд страните не си дължат разноски и такива не
следва да бъдат присъждани.
6
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260000 от 11.08.2020 год., постановено по т.д.№ 167/2019 год. по
описа на Врачанския окръжен съд, в частта в която „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД е
осъдено да заплати на Д. И. Д. и А. И. Д. законна лихва върху присъдените главници от по
50 000 лева за всеки от тях, представляващи застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди, вследствие смъртта на баба им Т. Д. М., починала вследствие на пътно-транспортно
произшествие, станало на 08.04.2015 год., за периода от 08.04.2015 год. до 21.11.2016 год.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. И. Д. и А. И. Д. против „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД
искове с правно основание чл.86 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху
присъдените главници от по 50 000 лева за всеки от тях, представляващи застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на баба им Т. Д. М., починала
вследствие на пътно-транспортно произшествие, станало на 08.04.2015 год., за периода от
08.04.2015 год. до 21.11.2016 год..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260000 от 11.08.2020 год., постановено по т.д.№ 167/2019
год. по описа на Врачанския окръжен съд в останалата част.
Решението може да се обжалва от страните при условията на чл. 280 от ГПК с касационна
жалба в едномесечен срок, считано от съобщението.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7