№ 17
гр. Смолян, 25.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Петър Хр. Маргаритов
Членове:Тоничка Д. Кисьова
Мария Ан. Славчева
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско
дело № 20235400500496 по описа за 2023 година
И за да се произнесе ,взе в предвид следното:
Производството е по чл.268 и следващите от ГПК, във връзка с чл.422 ал.1, във вр.с
чл.415 ал.1 ГПК.
Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх.№ 2119 от 01.08.2023година от
„Профи кредит България“ЕООД, ЕИК 17507452, депозирана чрез пълномощника му
юрисконсулт Г.С. - К., срещу решение № 40/14.07.2023година, постановено по гр.д.№
19/2023година по описа на районен съд Ч., с което е признато за установено в отношенията
между страните, че Й. С. С., с ЕГН: ********** и постоянен адрес с.З., община Ч., дължи на
"ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище гр.София, бул.
„България“ № 49, бл.53 Е, вх.В, сумата от 5000 лева (пет хиляди лева) - главница, дължима
по договор за потребителски кредит №*/01.06.2021 год., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
30.09.2022 г. до окончателното й изплащане.
Със същото решение са отхвърлени претенциите в частта им за признаване за
установено дължимостта на сумите съответно договорно възнаграждение в размер на 1
978.28 лева, възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ в размер на 1250 лева,
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 2300 лева, лихва за забава в размер
на 435.37 лева, законна лихва в размер на 251.45 лева, дължима от 05.07.2022 год. – датата
1
на предсрочната изискуемост до 29.09.2022 год., за които суми е издадена заповед №
98/25.10.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
196/2022 г. по описа на Районен съд – Ч., като неоснователни.
Със същото решение е осъден Й. С. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес с.З.,
община Ч., да заплати на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 256.04 лева (двеста петдесет и шест лева и
четири стотинки) - направени разноски в исковото производство, сумата от 122.29 лева (сто
двадесет и два лева и 0,29 ст.) – разноски в заповедното производство, а “Профи кредит
България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, да заплати на Й. С. С., с ЕГН ********** с постоянен
адрес с.З., община Ч. направените деловодни разноски съразмерно с отхвърлената част от
исковете в размер на 620.67 лева (шестстотин и двадесет лева и 0.67 ст.).
С въззивната жалба е изложено е оплакване, че съдът неправилно е прогласил целия
договор за недействителен, неправилно приемайки, че кредитното правоотношение между
страните се явява недействително на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11 ал. 1 т. 10 ЗПК и
като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици,
доколкото от съдържанието процесния договор не можело да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Изразено е несъгласие с
извода на съда, че посоченият процент на разходите по кредита не съответствал на
действителния такъв, доколкото допълнителните услуги следвало да са включени в
годишния процент на разходите. Според жалбоподателя присъденият размер на съдебно-
деловодни разноски в полза на ответната страна е необосновано висок и прекомерен.
Направено е и оплакване за незаконосъобразност на обжалваното решение в частта, с
която се отхвърля претенцията на дружеството, относно договорно възнаграждение в размер
на 1978.28 лв. (хиляда деветстотин седемдесет и осем лева и двадесет и осем стотинки),
дължимо на основание ДПК №*. Според жалбоподателя договорът се явява напълно
действителен, породил е своите правни последици за страните, а съгласно чл. 26 от ЗЗД
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. Счита също така, че в конкретния казус
договор за потребителски кредит №* би могъл да съществува в правния мир и без
закупените допълнителни услуги към него. Закупуването на допълнителни услуги Фаст и
Флекси не е задължително условие за отпускането на кредита, тъй като „Профи кредит
България” ЕООД одобрява и отпуска кредити и без такива услуги, а закупуването на
допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя. В този смисъл се позовава на
практика обективирана в решение № 215 от 02.07.2019 г, по гр.д.№ 1359/2018г. на PC Нови
пазар, решение № 290 от 20.12.2019 г, по в. гр. д. №417/2019 г. на Окръжен съд - Шумен,
решение № 692/24.04.2019 г. по гр. д. № 7466/2018г. на Русенски районен съд, районен съд -
Димитровград, решение № 260154 от 30.09.2021 г. по гр. д. № 87 / 2021 г., решение № 64 от
2
06.02.2023 г.на Районен съд - Дупница, v-ти състав по гражданско дело № 20221510101797
по описа за 2022 година. Според жалбоподателя прогласяването на нищожност на
определени клаузи (в настоящия случай, касаещи допълнителни услуги), не следва да влече
нищожност на целия договор, поради което предвид действителността на договора, не
следват последиците на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.
На следващо място излага оплакване за незаконосъобразност на решението в
атакуваните части, че договора за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване разпоредбата на чл. 11 ал. 1. т. 10 от ЗПК. Разпоредбите на чл. 11 ал.1 и чл. 22 от
ЗПК регламентират по позитивен и негативен начин минимално необходимото съдържание
на договора за потребителски кредит, като за да е действителен договорът за кредит, същият
следва да съдържа поне информацията по чл.11 ал.1 т.7-12 и т. 20 от ЗПК. Процесният ДПК
№* съдържа тази информация, а твърденията в обратната посока са изцяло неоснователни.
Според жалбоподателя в ЗПК няма законово изискване в договора да бъде установяван или
посочван механизъм, по който е изчислен този процент, няма законово изискване конкретно
да бъдат посочвани какви други разходи, освен възнаградителната лихва, за включени в ГПР
и е недопустимо да се дописват императивни правила и на базата на тях да се черпят
допълнително основания за нищожност на процесния договор за кредит. Изискване, касаещо
ГПР се съдържа в нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Договорът е съглашение, което
изисква съвпадането на две противоположни по посока и съвпадащи по съдържание
волеизявления. Той е сключен след постигане на съгласие на насрещните волеизявления на
страните по основните му елементи. Към това общо разбиране за договора, ЗПК наслагва
допълнително съдържание с оглед защита интереса на икономически слабата страна. Поради
това според жалбоподателя сключеният договор за потребителски кредит с ответника
напълно отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК
относно съдържанието на договора за потребителски кредит. Към момента на подписване на
процесния договор за потребителски кредит от страна на ответника всички полета са
попълнени, в това число и параметрите на кредита, включително и данните за закупения
пакет допълнителни услуги. В процесния договор ясно е посочена методиката на
формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване има единствено при
наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, като в случая е
спазена и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В случая страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен
процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на
дължимите суми от длъжника. В този смисъл изводът за недействителността на процесния
договор за кредит на това основание е неправилен. Изразява несъгласие с приетото от съда,
че дължимото възнаграждение за допълнителни услуги следва да е включено в ГПР, че е
налице разминаване между посочения ГПР и действителния такъв. Счита,че общите разходи
по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, включват разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни
3
услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит по аргумент от §1 т. 1
от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Допълнителните услуги, описани в исковата молба,
са предвидени като възможност и не са задължително условие за отпускане на
потребителския кредит, поради което не следва да попадат в обхвата на понятието за общи
разходи по кредита съобразно легалната дефиниция по §1 т.1 от ДР на ЗПК. Счита още, че
разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от
общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция по §1 т.1 от ДР на ЗПК,
съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Т.е. дължимото по процесиите
допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо
от цената на самия кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР,
а това, че не са отразени в ГПР не съставлява нарушение на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и не
обуславя нищожност на договора за кредит. В подкрепа на изложеното сочи практика на
съдилища обективирана в решение № 309126 от 09.01.2018 г., постановено по НАХД №
19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти състав, потвърдено с решение № 6308/01.11.2018 г.,
постановено по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на Административен съд-София град, VII
к.с.,съгласно които в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато
получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на
договора за кредит по аргумент от §1, т.1 от ДР на ЗПК. Допълнителните услуги по кредита
са заявени като възможност, на базата на които кредитополучателят да се ползва с
преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит,
поради което същите не попадат под дефиницията на §1, т.1 от ДР на ЗПК. Съгласно чл. 19
ал.З, т.2 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите различни от покупната цена на стоката или услугата, които
потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга и в този смисъл
разходите за предоставен допълнителен пакет не се включват в ГПР. Няма нарушение и на
чл. 19 ал.4 ЗПК, доколкото размерът на ГПР не надвишава пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Разходите на потребителя за въпросните
допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не
следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Според жалбоподателя дали предвидените в
договора допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР е въпрос относим към
действителността на тази клауза, а не договора за кредит като цяло, което е предвидено
изрично в разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, съгласно която вземанията, които следва да
се включат в ГПР, но не са включени и с тях ГПР е над 50 % са недействителни. Съгласно
чл. 19 ал. 6 от ЗПК при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са били обявени
за нищожно по чл. 5 надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи
плащания. В ЗПК изчерпателно са изброени основанията за недействителност на договора за
потребителски кредит и същите не могат да се заменят и тълкуват разширително. Не са
налице нарушения на законодателството в областта на потребителското кредитиране, тъй
като за кредитора е налице законовоустановена възможност да предлага допълнителни
4
услуги, че поради характера им те са извадени от годишния процент на разходите по
кредита, както и че споразумението между страните е сключено по искане на клиента,
направено при информиран избор от негова страна. Налице е клауза, която НЕ се прилага
автоматично за всички сключени от дружеството договори и относно всички негови
контрахенти, а само по отношение на тези, които изрично са изразили желание и договорили
конкретни условия. В този смисъл се позовава на практика на съдилищата обективирана в
решение от 20.02.2019г. по гр. дело № 5972/2018г. по описа на PC Русе; решение №
124/18.12.2018г. по гр. дело № 219/2018г. по описа на PC Гълъбово; решение №
96/22.03.2019г. по гр. дело № 1270/2018г. по описа на PC Нова Загора; решение
№135/29.03.2019 г. по гр.д. № 564/2018 г. по описа на PC Асеновград; решение №
30/28.02.2019г. по гр.д. 638/2018 г. по описа на PC Гълъбово, решение № 40/29.03.2019г. по
гр.д. 147/2018 г. по описа на PC Крумовград; решение № 94/15.04.2019г. по гр.д. №
1017/2018г. по описа на PC Провадия. Предоставянето на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит е легално уредено и в разпоредбата на чл. 10а ал. 1 от
ЗПК. Правилото на чл.10 а ал. 4 от ЗПК поставя условието видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит (което е сторено със сключваните споразумения за допълнителни
услуги). Чл.10а ал. 2 и ал. 3 от ЗПК изрично постановяват, че кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, само ако са свързани с усвояването и
управлението на кредита, а процесиите допълнителни услуги не са, по изложените по по-
горе съображения, както и че не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за
едно и също действие (което условие също е спазено). По аргумент от посочените правила,
явно кредитодателите могат да предоставят допълнителни услуги срещу възнаграждение,
стига да отговарят на условията да не са свързани с усвояването или управлението на
кредита и за всяка допълнителна услуга да се заплаща само веднъж.
Според жалбоподателя ДПК 40004377708 е действителен и не са налице основания за
нищожност на договора като цяло. Дори съдът да приеме, че някоя от клаузите е
недействителна, това обстоятелство не би могло да повлече недействителност на целия
договор потребителски кредит, а следва да се приложи разпоредбата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД.
Нищожността на коментираните клаузи от процесния договор не би следвало да обуславя
недействителност на целия договор, тъй като в случая считам, че са налице предоставките
по чл. 26 ал. 4 от ЗЗД за запазване действителността на останалите части от договора. В
случая предоставяните от дружеството допълнителни услуги не са задължителни за
сключване на ДПК, нито за предоставяне на кредита при уговорените условия, съответно
договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата,
касаеща предоставяне на пакет за допълнителни услуги. Предвид на това в случая е
приложима нормата на чл.26 ал.4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор не влече неговата цялостна недействителност. Предвид липсата на
основания, които да водят до недействителност на целия договор съобразно чл. 22 от ЗПК
жалбоподателят счита, че неправилно съдът не е присъдил дължимите вземания за
договорното възнаграждение.
5
В съдебно заседание редовно и своевременно призован жалбоподателят „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД не изпраща процесуален представител. В писмено становище
пълномощникът на жалбоподателя Г.С.-К. поддържа изцяло подеданета въззивна жалба,
излага съображения по съществото на спора и предлага делото да се гледа в нейно
отсъствие.
Въззиваемият Й. С. С. редовно и своевременно призован не се явява. В писмено
становище пълномощникът му адвокат С.М. поддържа неоснователност на въззивната
жалба.
Окръжният съд след като взе в предвид оплакванията релевирани с
жалбата,становището в писмения отговор, след преценка на събраните доказателства
и доводите на страните, окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е редовна и допустима, депозирана в срока по чл.259ал.1 ГПК, от
активно легитимирана страна,срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Атакуваното решение на районен съд е валидно и допустимо, постановено от надлежен
съд и състав, в пределите на правораздавателната компетентност.
Разгледана по същество, окръжен съд намира жалбата за неоснователна по следните
съображения:
От фактическа страна по делото е установено, че по инициатива на „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД срещу длъжника Й. С. С. пред районен съд гр. Ч. се е развило заповедно
производство на основание чл. 410 от ГПК, образувано е ч. гр. д. № 196/2022 г. по описа на
цитирания районен съд. Молбата на дружеството заявител е уважена и районен съд е издал
на основание чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение, с която е
разпоредил длъжникът да заплати на дружеството заявител главница претендираните със
заявлението суми.
От длъжника в производството е постъпило възражение в срока по чл. 414 ал. 2 от
ГПК за недължимост на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение, при което
дружеството заявител е предявило пред районен съд гр. Ч. срещу длъжника Й. С.
установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК за сумите по заповедта за изпълнение,
образувано е гр. дело № 19/2023 г. Районен съд гр. Ч., който е решил спора по същество и с
атакуваното решение е признал за установено по предявеният специален положителен
установителен иск, че длъжникът дължи на кредидодателя сумата от 5000 лева (пет хиляди
лева) - главница, дължима по договор за потребителски кредит №*/01.06.2021 год., сключен
между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 30.09.2022 г. до окончателното й изплащане,
отхвърлени са предявените в обективно исубективно съединение претенции в частта им за
признаване за установено дължимостта на сумите съответно договорно възнаграждение в
размер на 1978.28 лева, възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ в размер на 1250 лева,
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 2300 лева, лихва за забава в размер
на 435.37 лева, законна лихва в размер на 251.45 лева, дължима от 05.07.2022 год. – датата
6
на предсрочната изискуемост до 29.09.2022 год., за които суми е издадената заповед №
98/25.10.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
196/2022 г. по описа на Районен съд – Ч., като неоснователни.
В настоящото производството се атакува постановеното от районен съд решение в
отхвърлителните части на установителните искове с правно основание чл.422ал.1 във връ. с
чл.415ал.1 ГПК.
Настоящият състав констатира,че при разглеждане делото от районен съд от фактическа
страна е установено, че на 01.06.2021година между „ Профи Кредит България“ ЕООД Й. С.
е сключен договор за потребителски кредит №**********, по силата на който, дружеството
предоставило на
последня потребителски кредит в размер на 5000 лева , със срок на връщане 36 месеца, при равни месечни вноски от
е, че ГПР възлиза на 48.57%, годишният лихвен процент на 41 %, лихвен процент на ден
0.11%, а общо дължимата сума по кредита е 8 765.02 лева. На същата дата, във връзка с
договора за кредит между страните е постигнато и споразумение, по силата на което,
на ответника е предоставен пакет допълнителни услуги - Фаст за сумата 1250 лева и Флекси
в размер
насумата2300лева,с които последният се задължил да заплати на ищцовотодружество цена за услугата в размер на
вноска 98.61лева. Стойността на пакета е добавена към размера на главницата по
кредита, като по този начин общата дължима месечна вноска възлиза на 342.09 лв.или
общо дължимо възнаграждение по предоставения кредит и допълнителния пакет услуги
възлиза на сумата 12 315.02лева.
Съгласно представеното споразумение за допълнителен пакет услуги, кредиторът следвало да
клиента, по негово искане и при изпълнение на изискванията залегнали в ОУ, една или
всички от посочените услуги за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски;възможност за смяна на дата на падеж и
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Няма спор, че договорът, погасителният план към него, споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, както и общите условия към договора, са подписани и от
двете страни. Не е спорно, че кредитът е усвоен, като поради рефинансиране на част от
сумата по друг заем на кредитополучателя е преведна сума 2531.42лева, както и че
лъжникът не е погасявал вноски по заема.
При тази фактическа обстановка,възприета и от решаващия районен съд, според
въззивния състав настоящият договор се явява потребителски такъв, поради което за него са
приложими разпоредбите на ЗПК, сключен при спазване изискванията на чл.11 т.9, 10 и 11
от ЗПК. Същият съдържа задължителните реквизити по сочените норми, отразен е общият
размер на кредита, лихвеният процент, който е фиксиран, посочен е годишният процент на
разходите, който не надхвърля размера по чл. 19 ал. 4 от ЗПК, съдържа се общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, приложен е и
погасителен план, подписан от двете страни, в който е посочен броя на погасителните
7
вноски, падежа на всяка една от тях, какво се погасява с тях и в какъв размер – главница,
договорна лихва и вноска допълнителен пакет. Параметрите на кредита се съдържат и в
европейския формуляр, подписан от двете страни.
Спрямо сключения между страните договор за потребителски кредит приложение
намират съответно разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).Ответникът
има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на
потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на 5 000 лева в полза на ответника
като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13 т. 12 от ДР
на ЗЗП.
Като потребител ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на
гореказаното да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика
обективирана в решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС, която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото
на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни (т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010
г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС).
В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, съгласно която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е
длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26 ал. 1
пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143 ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се
установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител. Съгласно
посочената разпоредба неравноправни са - клауза, сключена във вреда на потребителя;
клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
От доказателствата по делото се установи, че в процесния договор за потребителски
кредит за отпуснат на ответника заем от 5 000.00 лева и срок на погасяване 36 месеца е
8
договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на 41.00 % от стойността
на заема, лихвения процент на ден е 0.11%. Лихвата по договора е възнаградителна за
ползване на дадената парична сума. Договорената между страните годишна лихва
надхвърля значително размера на законната такава, при определения от БНБ основен лихвен
процент за 2021 г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите
нрави и е нищожна.
Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 48.57 %, също
обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор нарушават
принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.
В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. В
процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема 41%
(ГЛП) и годишен процент на разходите 48.57%(ГПР) многократно и значително надвишават
трикратния размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие
на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за
заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя. Следователно, уговарянето на
възнаградителна лихва в размер няколкократно над законната значително надхвърля
размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга
(предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите, поради
което тези случаи се дължи само законната лихва.
При така предвидените в процесния договор условия по кредита се приема от
въззивният състав, че при неговото сключване с предвиденото обезпечение под формата на
услуга Фаст и услуга Флекси с дължимо възнаграждение е налице заобикаляне на
императивна разпоредба по чл. 19 ал. 4 ЗПК, относно ретламентираното ограничение в
разпоредбата на максималния размер на ГПР.
Приема се от въззивната инстанция, че това възнаграждение има характер на скрита
възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие със справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с посочената разпоредба на чл. 19 ал. 4 ЗПК.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна.
Безспорно е установено по делото, че чрез закупуване процесния пакет допълнителни
услуги с визираната такса в установения размер, потребителят се натоварва с
допълнителни разходи, които не са предвидени в основния договор за кредит. В този смисъл
коментираната клауза съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е неравноправна клауза, която
се преценява при вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на
договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на
друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
9
Независимо от обстоятелството, в каквато насока има оплакване във въззивната жалба,
че кредитоискателят сам избира дали да ползва допълнителна услуга, подробно описана в
Общите условия, за което се дължи възнаграждение, включено в месечните погасителни
вноски, което макар и формално да се счита от въззивника, че не би могло да се включи в
ГПР, преценено съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП, води до значително неравновесие в
отношенията между страните във връзка с еквивалентността на насрещните престации,
върху обема на които рефлектира свързания с основния договор за потребителски кредит.
Уговореният ГПР по договора надвишава над 4 пъти размера на най-високата законна
лихва, действала за периода на договора, както и уговореният годишен лихвен надвишава
над 4 пъти този размер на законната лихва. Поради това неоснователна се явява претенцията
на ищеца за договорна лихва.
Освен това следва да се отбележи, че в договора кредиторът – настоящ ищец се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него) и
как се формира посочения в договора ГПР от 48.57%. Следва да се посочи още, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в случая остават
неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя (настоящи или
бъдещи), доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги и доколкото се твърди с въззивната жалба, че пакетът
от допълнителни услуги предлаган от кредитополучателя е предвиден като възможност и не
са задължително условие за отпускане кредита, поради което не следва да попадат в обхвата
на понятието за общи разходи по кредита.
Неоснователно жалбоподателят счита, че в настоящия случай не е приложим § 1 от ДР
на ЗПК, с което е дадено легално определение на понятието "общ разход по кредита на
поребителя" - всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати. С оглед на тази легална дефиниция настоящата инстанция приема, че
уговорените два пакета допълнителни услуги реално представляват разход, който
произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде взет предвид при
определяне на ГПР.
От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В разглеждания случай на датата на сключване на договора за потребителски кредит в
самия договор между страните е сключено и споразумение за предоставяне на пакет от
10
допълнителни услуги, които се изразяват в предоставено право на промяна на погасителния
план и съответно предоставено право на промяна на погасителния план на потребителския
кредит. Въпросът, който се поставя е дали посочените „допълнителни услуги“ представляват
действия по усвояването и управление на кредита, за които кредиторът не разполага с
възможността да събира отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита (вж.
легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК), или пък тези услуги действително не са
свързани с усвояването и управлението му и тяхното заплащане не съставлява
задължително условие за получаване на кредита. При извършването на тази преценка трябва
да се изследва съдържанието на дължимото поведение от страна на кредитора, без съдът да
кредитира безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, съгласно което
„Профи Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и усвояване на
кредита и изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително
условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите
условия.
Анализът на съдържанието на описаните в споразумението и т. 15.1 и 15.2 от общите
условия допълнителни услуги налага категоричния извод, че те касаят именно усвояването
(по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по кредита ) и
управлението (по отношение на възможността за предоставено право на промяна на
погасителния план) на кредита. Включването в съдържанието на договора за потребителски
кредит „услуги“ не поражда право за кредитора да претендира отделно възнаграждение за
тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона – чл. 10а ал. 2 от ЗПК, което следва да
бъде санкционирано с нищожност на споразумението – чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение не за конкретно поети от
ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани
условия, а само за предоставени му „възможности“, които така или иначе той има по силата
на самия закон. На „възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от
посочените в споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля
е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143 т. 3 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.
На практика длъжникът е поел задължение за заплащане на възнаграждение за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, което е забранено от закона, като с
уговореното задължение за плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл.
19 от ЗПК относно предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В
противоречие с изискванията на закона за тъй наречения предоставен пакет от
допълнителни услуги заплащането на възнаграждението от потребителя е предвидено като
предварително, а не за реално предоставени услуги.
В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и справедливост при
договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното ползване на определена
услуга. Изводът, който се налага е, че услуга, за която да се дължи такса не е предоставяна,
11
липсва конкретно поето задължение в този смисъл от страна на кредитора.
На практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната
има по силата на закона, като правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на
договора или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на една или повече
погасителни вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй като се налага
извод, че потребителят заплаща правото си да договоря с кредитора за изменение на
параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран определен
резултат, а той зависи от волята на кредитора.
Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при
хипотетично ползване на такава, поради което е налице нищожност на споразумение за
предоставяне на пакет допълнителни услуги на същия ищец по напълно идентични
договори).
Отделно от всичко изложено в предходния абзац следва да се подчертае, че по
настоящото дело размерът на възнаграждението по пакета допълнителни услуги – съответно
услуга Фаст -1250 лева и услуга Фест - 2300 лева, имащо характер на главно вземане, че за
кредитора е предвидено възнаграждение в размер на 3 550 лева за избран и закупен от
длъжника пакет от допълнителни услуги. Прави впечатление фактът, че това
възнаграждение е в размер, близък до предоставената в заем парична сума и в размер по –
висок от уговорената възнаградителна лихва, като в договора касателно този „пакет
услуги“, не е уточнен размерът на възнаграждението на всяка една от услугите, които има
възможност длъжникът да поиска от кредитора. Уговорено е възнаграждението да е
дължимо, независимо от обстоятелството дали ще се предостави някаква услуга или не.
Съдът счита тези клаузи от договора за нищожни, поради накърняване добрите нрави –
чл. 26 ал. 1 предложение трето от ЗЗД и заобикалящи разпоредбите на закона за
потребителския кредит (чл. 21 ал. 1 от ЗПК). Добрите нрави са критерии и норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората,
според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани,
систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им, съдът следи служебно (Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по
тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК).
При възмездните сделки, накърняване на добрите нрави има най-често, когато се
нарушават принципа на справедливост и производният му - еквивалентност на престациите.
Уговореното възнаграждение по процесния договор само поради размера си е в
противоречие и с двата принципа, тъй като предвиждайки възнаграждение за някакви
бъдещи, неясно определени „услуги“ в размер, доближаващ се до отпусната в заем сума,
води до липса на еквивалентност на престациите. По този начин се позволява на кредитора
да реализира значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да било
усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения. Ето защо стига до извода, че в
случая тази клауза от договора не цели да задоволи имуществения интерес на кредитора,
12
възмездявайки го за изпълнение на някакви негови задължения, а да го обогати
неоснователно. Законът предвижда свобода на договаряне съдържанието на договора (чл.9
от ЗЗД), но автономията на волята означава предвидена от законодателя възможност на
страните свободно да определят съдържанието на договора, като се съобразяват с
повелителните разпоредби на закона и добрите нрави.
На следващо място ЗПК (чл. 10а), регламентира възможностите на кредитора да събира
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с потребителски кредит, но нормата
изключва свързаните с усвояване и управление на кредита. При разглеждания казус една от
уговорените услуги е именно такава – „приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“. В случая се изисква възнаграждение за изпълнение на основното
задължение на кредитора по договор за кредит, а именно- да предостави паричната сума по
договора. Отделно от това, както е посочено и по- горе пакетът включва още „услуги“, като
нито в договора, нито в общите условия има яснота какво е дължимото възнаграждение за
всяка „услуга“, нито те са ясно и точно определени, каквото е законовото изискване – ал. 4
на чл. 10а ЗПК.
Само това е достатъчно на съда да приеме, че тези клаузи имат за цел и резултат
заобикаляне изискванията на Закона за потребителския кредит, поради което и са нищожни.
Следователно претендираната сума за пакета допълнителни услуги Фаст -1 250 лева и
услуга Флекси – 2 300 лева, в общ размер 3 550 лева лв., представляваща възнаграждение
по закупен пакет от допълнителни услуги, също не се дължи от ответника.
Както вече съдът отбеляза по-горе ако въобще става дума за предоставяне на каквито и
да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за кредит - чл. 19 ал. 1 ЗПК. В случая , както вече съдът
отбеляза, липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него) и как се формира
посочения в договора ГПР от 48.57 %. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни
елементи в случая остават неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя (настоящи или бъдещи), доколкото в погасителната вноска е включено и
изплащане на задължения по споразумение за допълнителни услуги
Ето защо клаузите на договора, с които е уговорен ГЛП в размер на 41.00% и лихвен
процент на ден в размер на 0.11% накърняват договорното равноправие между страните,
противоречат на добрите нрави, поради което се явяват нищожни на основание чл. 26 ал. 1,
предл. трето от ЗЗД.
Неоснователно е и позоваването съдебна практикаобективирана в актовете на районни и
административни съдилища в страната, която няма задължителен за настоящия състав
характер.
Следователно не е спазено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, поради което
13
процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26 ал. 1, предл.
1 ЗЗД, а нищожните уговорки нямат правно действие.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за кредит се явява недействителен на
основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без
да дължи лихва и други разноски.
При съвпадение изводите на първостепенния съд с тези на настоящата инстанция ще
следва атакуваното решение да бъде потвърдено като законосъобразно постановено.
С оглед изхода по спора ще следва жалбоподателят да понесе своите разноски така
както са направени, както ида заплати на въззиваемия направените разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, които са своевременно поискани и
надлежно документирани.
Неоснователно е направеното възражение за прекомерност на претендираните разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение, определено съгласно чл. 7 ал.2 т.2 Наредбата за
минимални размери на адвокатски възнаграждения при материален интерес 6 215.10лева е
под минимума, поради което няма основание за редуцирането му. Няма основание за
изменение присъдения адвокатски хонорар в производството пред районен съд,тъй като
материалния интерес е 11 215.10лева заплатеното адвокатско възнаграждение е под
минимума определен с разпоредбата на чл. 7 ал.2 т.3 от Наредбата за минимални размери на
адвокатски възнаграждения, който е 1300лева.
Мотивиран от гореизложените съображения настоящия въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 40/14.07.2023година,постановено по гр.д.№
19/2023година съгласно описа на Чепеларски районен съд като правилно и законосъобразно
постановено.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В да заплати на Й. С. С.
направените разноски пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 800.00 лева(осемстотин).
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280 ал.3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
14
1._______________________
2._______________________
15