№ 1074
гр. Пазарджик, 01.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мария Ненова
при участието на секретаря Мария Кузева
като разгледа докладваното от Мария Ненова Гражданско дело №
20215220101378 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД твърди, че на 19.11.2015 г. е
сключил с Н*** К*** И*** и АНТ. ЦВ. Й. договор за потребителски кредит
№ ***, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на Н*** К***
И*** сумата от 3 500 лв. в заем, а кредитополучателят и ответникът в
качеството на солидарен длъжник са се задължили да я върнат в срок от 24
месеца с месечна погасителна вноска в размер на 325.75 лв., включваща и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги на стойност
2 625.12 лв. Така общото задължение по договора възлизало на 7 818 лв.
Твърди, че е изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателя
отпуснатата в заем сума, а солидарните длъжници не са изпълнили
задължението си да я върнат, като общата сума на направените по договора
плащания била в размер на 3 695 лв. За вземанията по договора за кредит, а
именно главница в размер на 2 213.49 лв., договорно възнаграждение в
размер на 599.32 лв. за периода от 17.01.2017 г. до 17.01.2018 г., лихва за
забава в размер на 63.20 лв. за периода от 18.01.2016 г. до 17.01.2018 г. и
лихва за забава в размер на 1 162.10 лв. за периода от 17.01.2018 г. до
14.12.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане, ищецът се
снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
16881/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, а по отношение на
вземането за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 1 414.29 лв. заявлението е било отхвърлено. Тъй като против
заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника АНТ. ЦВ. Й.,
1
на основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК предявява
искове за установяване на вземанията по заповедта, а на основание чл. 415,
ал. 1, т. 3 от ГПК – осъдителен иск за вземането, по отношение на което
заявлението е било отхвърлено. Претендира заплащане на разноските в
исковото и заповедното производство. Ангажира доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът АНТ. ЦВ. Й. чрез
пълномощника си адвокат Д. намира исковете за неоснователни. Счита, че
има качеството на поръчител с оглед поетото от него задължение да отговаря
за изпълнение на задълженията на кредитополучателя, поради което
приложение следва да намери разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Твърди,
че с оглед крайния срок за погасяване на кредита, преклузивният срок за
ангажиране на отговорността на поръчителя е изтекъл. Твърди също така
недействителност на договора за потребителки кредит. Позовава се на първо
място на обстоятелството, че стандартният европейски формуляр е бил
предоставен на потребителя в деня на сключване на договора и същият не е
разполагал с достатъчно време да се осведоми за своя избор. На следващо
място се позовава на нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, тъй като в договора не е посочен ясно и точно действащият ГПР.
Сочи, че с цел заобикаляне на закона в същия не е включена стойността на
дължимото възнаграждение за пакета от допълнителни услуги,
представляваща предвидим и предварително определен разход по кредита.
Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Ангажира
доказателства.
С молба от 23.09.2021 г. пълномощникът на ответника е направил
искане за оставяне на исковете без разглеждане поради обстоятелството, че е
налице влязло в сила решение по гр.д. № 19962/2017 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, с което правният спор между страните е бил решен със сила на
пресъдено нещо.
Становището на ищеца, изразено от пълномощника му в молба от
01.11.2021 г., е за неоснователност на искането, тъй като след влизане в сила
решението по гр.д. № 19962/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив са
настъпили нови обстоятелства, обосноваващи различно правно основание за
предявяване на исковата претенция.
Съдът като взе предвид становището на страните и прецени поотделно и
в съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства – договор за потребителски кредит Профи
Кредит Стандарт № *** от 20.11.2015 г., Общи условия към договор за
потребителски кредит и погасителен план, че между тях е бил сключен
договор, по силата на който кредиторът „Профи Кредит България“ ЕООД се е
задължил да предостави на солидарните длъжници Н*** К*** И*** и АНТ.
ЦВ. Й. потребителски кредит в размер на 3 500 лв., а последните от своя
страна са се задължили да върнат заетата сума на 24 месечни погасителни
2
вноски, всяка от които в размер на 216.37 лв. при ГЛП в размер на 41.17 %,
лихвен процент на ден в размер на 0.11 %, ГПР в размер на 49.89 % и обща
дължима сума в размер на 5 192.88 лв.
Съгласно раздел VІ „Параметри“ от договора за потребителски кредит и
длъжниците са избрали и закупили пакет от допълнителни услуги срещу
заплащане на възнаграждение в размер на 2 625.12 лв., платимо на вноски в
размер на по 109.38 лв. Така общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги възлиза на 7 818 лв., а общият размер на вноската –
325.75 лв. Съгласно подписаното между страните споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги кредиторът се е задължил да
предостави на солидарните длъжници една или всички от посочените услуги:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна
на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства.
С преводно нареждане от 20.11.2015 г. кредиторът „Профи Кредит
България“ ЕООД е превел на кредитополучателя Н*** К*** И*** сумата от
3 500 лв. с посочено основание: ***.
От приетото по делото заключение на съдебносчетоводната експертиза
се установява, че процентът, с който би се оскъпил кредитът, ако се вземе
предвид стойността на договорения пакет от допълнителни услуги (2 652.12
лв.), е 51.07 %, а този, с който би се оскъпил кредитът, ако се вземе предвид
стойността на заплатения пакет от допълнителни услуги (1 210.83 лв.), е 50.87
%.
В съдебно заседание вещото лице уточни, че посоченото оскъпяване с
51.07 % се базира на съотношението между цената на кредита и цената на
допълнителните услуги и включва главницата, договорната лихва и
възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното
от правна страна:
Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.
Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно
упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като
в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК,
против която е постъпило възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника,
респективно съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение, а исковата
молба е предявена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Не е налице соченото от ответника основание за недопустимост на
исковото производство. В Решение № 2278/2019 г. на ВКС, І т.о. и Решение
№ 147 от 10.03.2021 г. по т.д. № 2356/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. се приема, че
правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице
визираната в чл. 299, ал. 1 от ГПК отрицателна процесуална пречка – същият
3
правен спор вече е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на
пресъдено нещо на решението по предходния спор е пречка за
съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело относно
същото материално право. Меродавният момент, към който силата на
пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или
несъществува, е денят, когато са приключили устните състезания, след които
решението е влязло в сила. На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът е длъжен
да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили
след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно
предявени. На основание чл. 298, ал. 1 от ГПК обективните предели на силата
на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното
право. Съдебната практика и правната теория приемат, че осъдителен иск
относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на
отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим.
Отхвърлянето не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като
изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може
да направи отвод за пресъдено нещо. Аналогично при отхвърлен в предходен
процес иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, по който от ищеца е било
наведено твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното
вземане и искът е бил отхвърлен, поради направен от съда извод за
ненастъпила такава, последващият процес по иск по реда на чл. 422, ал.1 от
ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от
ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания
пред въззивния съд по предходното дело, е допустим.
В случая с Решение № 2068 от 30.05.2018 г. по гр.д. № 19962/2017 г. по
описа на Районен съд – Пловдив искът на „Профи Кредит България“ ЕООД
срещу Н*** К*** И*** и АНТ. ЦВ. Й. за вземанията по договор за
потребителски кредит № *** от 20.11.2015 г. е бил отхвърлен поради
ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като кредиторът не е
обявил това на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 16807/2017 г. по описа на Районен съд –
Пловдив. Следователно предходният иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК е бил
отхвърлен поради липса на настъпила предсрочна изискуемост на вземанията,
а не поради несъществуване на спорното право. В настоящото производство
се въвежда нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на
предявените вземания и не е обхванат от обективните предели на силата на
пресъдено нещо, а именно, че е изтекъл крайният срок на договора за
потребителски кредит, с което е настъпила изискуемостта на вземанията по
него.
Тук е мястото да се посочи, че към датата на приключване на устните
състезания по гр.д. № 19962/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив съдът
е бил обвързан от задължителното за съдилищата тълкуване, съдържащо се в
т. 18 от ТР № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно
което ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната
4
изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е
възникнало на предявеното основание. В този смисъл съдът е постановил и
решението си. Едва на 02.04.2019 г., след влизане в сила на решението, е
постановено ТР № 8/2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с което
по същия въпрос се приема, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК. С оглед принципа на правна сигурност по-късно възприетото
тълкуване не е могло да бъде съобразено при постановяване на Решение №
2068 от 30.05.2018 г. по гр.д. № 19962/2017 г. по описа на Районен съд –
Пловдив (в този смисъл Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017
г. на ВКС, ІV г.о.) и в полза на ищеца да бъдат присъдени вноските с
настъпил падеж. Това именно обосновава наличието на правен интерес за
ищеца от предявяване на настоящия иск, имащ своето основание във факта на
вече настъпилата изискуемост на вземанията.
Предмет на делото са предявени по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 9 от
ЗПК във връзка с чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за съществуване на
вземания за главница, договорна лихва и лихва за забава по договор за
потребителски кредит, по отношение на които ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение.
При условията на кумулативно съединяване по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3
във връзка с ал. 3 от ГПК е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 9
от ЗПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на стойността на пакет
от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит, по отношение
на което съдът е отказал са издаде заповед за изпълнение.
Основателността на установителните искове предполага съществуване
на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за
кредит, предоставяне на заемната сума на кредитополучателя и настъпване на
срока за плащане, а на осъдителния иск – съществуване на валидна уговорка
за закупуване на пакет от допълнителни услуги и предоставянето им на
кредитополучателя. Осъществяването на тези юридически факти следва да
бъде установено от ищеца при условията на пълно и главно доказване.
Ответникът е направил възражение за неспазен преклузивен срок по чл.
147 от ЗЗД и възражение за недействителност на договора за кредит поради
противоречие със закона, което с правно основание чл. 22 от ЗПК във връзка
с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като установяването им по делото е в негова тежест.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
5
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде
валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна
облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави
договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. ГПР по
кредита съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и по–специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит не
е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за
реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Поради това
посочването му в договора е условие за действителността на самия договор, а
неспазването на това законово изискване има за последица недействителност
на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
В случая в договора за потребителски кредит е посочен размер на ГПР,
но нито в договора, нито в Общите условия е посочено какви точно по вид и
размер разходи са включени в него, така както те са описани в текста на чл.
19, ал. 1 от ЗПК и в приложение № 1 към закона. Липсата на ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита поставя потребителя в
невъзможност да разбере какво е реалното оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е потребителят да
получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, което в случая не е
сторено.
В договора за потребителски кредит е посочен ГПР в размер на 49.89 %,
но е очевидно, че в него не е включено възнаграждението за закупения от
6
потребителя пакет от допълнителни услуги на стойност 2 625.12 лв. С това
възнаграждение се покриват разходи, които са свързани с договора за кредит
и са били предварително известни на кредитора, най-малкото защото са
уговорени в договора за кредит. Чрез въвеждане на това допълнително
плащане реално се оскъпява кредитът – в случая с 51.07 % съгласно
заключението на съдебносчетоводната експертиза, което води до значително,
дори драстично увеличение на тежестта на задължението на заемателя по
договора за кредит. Поради това стойността на дължимото възнаграждение е
следвало да бъде включена в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Така макар
формално договорът за потребителски кредит да съдържа размера на
дължимия ГПР, същият накърнява изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
тъй като не отразява реалната стойност на ГПР.
Споразумението за закупуване на пакет от допълнителни услуги
вменява в тежест на потребителя да заплати на кредитора освен договорна
(възнаградителна) лихва за ползване на предоставената в заем сума, още и
възнаграждение за услуги, които по естеството си представляват действия по
усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
присъщи са на кредитирането и би следвало да са безплатни за потребителя.
Клаузите в споразумението са формулирани неясно и в противоречие с
повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като нито една от
закупените допълнителни услуги няма стойностно измерение, от което да се
установи нейната тежест в ежемесечните вноски, дължими по допълнителния
пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за ползването
им. В този смисъл клаузите противоречат на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от
ЗПК, поставяща изискване видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора
за потребителски кредит. Размерът на възнаграждението за допълнителни
услуги внася значително неравноправие в правоотношението, а престациите
на страните са явно нееквивалентни. Срещу правото да бъде разгледан и
изплатен приоритетно потребителският кредит и възможността за отлагане на
определен брой погасителни вноски, за намаляване на определен брой
погасителни вноски, за смяна на дата на падеж и за улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства, при кредит в размер на 3 500
лв. потребителят заплаща възнаграждение в размер на 2 625.12 лв.,
представляващо 75 % от размера на кредита. При това възнаграждението се
дължи само за възможността да бъдат предоставени допълнителните услуги,
без към момента на сключване на договора да има яснота дали и кои от тези
услуги ще бъдат реално ползвани от потребителя. Възможно е въпреки
заплащането на услугите, на практика те изобщо да не бъдат реализирани.
Например по делото няма доказателства за това, че искането за отпускане на
кредит е разгледано от кредитора преди исканията на клиентите, които не са
пожелали закупуване на пакета от допълнителни услуги, нито дали изобщо е
имало клиенти, които са сключили договори без този пакет от допълнителни
услуги. Реализирането на правото да се отложат погасителни вноски също е
7
само хипотетично, тъй като съгласно чл. 15.2 от Общите условия тази
възможност зависи от изпълнението на изчерпателно изброени специфични
изисквания, като например дългосрочна неработоспособност, прекратен
трудов договор, неплатен отпуск, загуба или повреда на имущество в резултат
от бедствие и други. Касае се все за бъдещи несигурни събития, чието
настъпване по време на действието на договора за кредит не е задължително,
но въпреки това потребителят ще трябва да заплати пълната стойност на
уговореното възнаграждение. Нещо повече – реализирането на
допълнителните услуги зависи от волята на кредитора, доколкото в чл.
15.2.3., чл. 15.3.4. и чл. 15.4.1. от Общите условия изрично е посочено, че за
ползването им страните подписват допълнително споразумение. Това
означава, че дори и да настъпи някое от условията за ползване на
допълнителните услуги, тази услуга може да не бъде предоставена на
заемателя, ако кредиторът откаже да подпише допълнително споразумение.
От изложеното следва, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на
съществен елемент на договора за кредит, какъвто е ГПР, което съгласно чл.
22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК води до недействителност не само
на тази клауза, но и до цялостна недействителност на договора за кредит
поради противоречието му със закона.
На следващо място посочването в договора за кредит на стойност на
ГПР, която не отговаря на действителната, а е по-ниска, представлява невярна
информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във
връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора. В
този смисъл клаузата, регламентираща размера на ГПР, не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи и
служебно. Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 във връзка с ал. 2,
т. 20 от ЗЗП, тъй като е уговорено във вреда на потребителя, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а
не за бъдещо и хипотетично ползване на такава, както е в случая.
Споразумението е неравноправно и по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 15 от ЗЗП,
тъй като налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако
търговецът или доставчикът не изпълни своите. В този смисъл е разпоредбата
на чл. 12.4. във връзка с чл. 12.3. от Общите условия, според която при
автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит поради
просрочие на една месечна вноска, заемателят дължи остатъчните и
8
непогасени вноски по погасителния план, включващи и възнаграждението
при закупен пакет от допълнителни услуги. По този начин заемателят остава
задължен да заплати остатъчната стойност на възнаграждението за
допълнителни услуги, въпреки че договорът между страните е прекратен
предсрочно, което изключва възможността кредиторът да предостави на
заемателя посочените и предварително заплатени допълнителни услуги.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а съгласно чл. 146, ал. 2 от
ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Тежестта да установи индивидуалното уговаряне на клаузите по договора е за
търговеца съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. По делото липсват твърдения и не са
ангажирани доказателства клаузата за ГПР да е индивидуално уговорена.
Напротив от начина, по който е представено съдържанието на договора за
кредит, може да се предположи, че същият е бил изготвен предварително от
търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя. Поради това, когато е
сключвал договора, потребителят не е имал реална възможност да влияе
върху съдържанието му, в т.ч. и върху размера на ГПР. Размерът на ГПР е
съществен елемент от договорното съдържание на договора за потребителски
кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, който не може да бъде заместен с
повелителни правила на закона и чиято липса обуславя недействителност на
договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Ето защо с оглед правилото на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД следва да се приеме, че нищожността на клаузата, регламентираща
размера на ГПР, води до нищожност на цялото кредитно правоотношение.
С оглед изложеното съдът приема, че сключеният между страните по
делото договор за потребителски кредит е нищожен поради противоречие със
закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 22 от ЗПК и поради
неравноправност – чл. 143, ал. 2, т. 19 във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Нищожните договори не пораждат действие между страните. Съгласно
чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. По делото е установено
посредством заключението на съдебносчетоводната експертиза, че кредитът е
усвоен от кредитополучателя. Размерът на усвоената сума е 3 500 лв. Тази
сума представлява чистата стойност на кредита по смисъла на чл. 23 от ЗПК,
чието връщане се дължи на кредитора. Според експертното заключение, а и
според признанията на ищеца в исковата молба, направените плащания по
кредита са в общ размер на 3 695 лв. Следователно до момента по кредита е
заплатена сума в по-голям размер от дължимата, поради което претенциите
на ищеца следва да бъдат отхвърлени като неоснователни – по отношение на
главницата поради пълното й погасяване, а по отношение на вземанията за
договорна лихва, лихва за забава и възнаграждение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги – поради тяхната изначална недължимост с оглед
9
разпоредбата на чл. 23 във връзка с чл. 22 от ЗПК.
С оглед установената по делот недължимост на претендираните от
ищеца вземания по договора за кредит е безпредметно обсъждането на
възражението на ответника за това има ли качество на поръчител и изтекъл ли
е преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения предявените искове следва да бъдат
отхвърлени изцяло и в полза на ответника да се присъдят сторените разноски
в исковото и заповедното производство съгласно представения списък по чл.
80 от ГПК.
Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от ответника. Възражението е неоснователно.
Ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. за
исковото производство и 100 лв. за заповедното производство. С оглед
материалния интерес по делото минималното адвокатското възнаграждение
за исковото производство, определено по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 602.62 лв., а за заповедното производство – на
317.19 лв. съгласно чл. 7, ал. 7 във връзка с ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Следователно заплатено от ответника адвокатско възнаграждение е под
установения минимум и не е прекомерно.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК Районен съд –
Пазарджик
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
***, седалище и адрес на управление: гр. С***, бул. „Б***“ № ***, бл. ***, вх.
В, представлявано от управителите С*** Н*** Н***, Ц*** Г.а С*** и Я***
К*** Ч***, против АНТ. ЦВ. Й., ЕГН ********** от с. М***, общ. Б***, обл.
П***, ул. „О***“ № *** по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК искове с правно
основание във чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД за съществуване на вземания за главница в размер на 2 213.49 лв.,
договорно възнаграждение в размер на 599.32 лв. за периода от 17.01.2017 г.
до 17.01.2018 г., лихва за забава в размер на 63.20 лв. за периода от
18.01.2016 г. до 17.01.2018 г. и законна лихва в размер на 1 162.10 лв. за
периода от 17.01.2018 г. до 14.12.2020 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане, дължими на основание договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № *** от 20.11.2015 г., по отношение на
които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 16881/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, както и предявения по
реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 3 от ГПК иск с правно основание чл.
10
9 от ЗПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на възнаграждение в
размер на 1 414.29 лв. за закупен пакет от допълнителни услуги към договор
за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** от 20.11.2015 г., по
отношение на което заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 16881/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив е било
отхвърлено.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и
адрес на управление: гр. С***, бул. „Б***“ № ***, бл. ***, вх. В,
представлявано от управителите С*** Н*** Н***, Ц*** Г.а С*** и Я***
К*** Ч***, да заплати на АНТ. ЦВ. Й., ЕГН ********** от с. М***, общ.
Б***, обл. П***, ул. „О***“ № *** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски
в исковото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. и
депозит за вещо лице в размер на 150 лв. и адвокатско възнаграждение в
размер на 100 лв. в заповедното производство.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
11