РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 19.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 9522 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „К.“ ЕООД срещу Решение № 396702/29.04.2018 г. по гр. дело № 58306/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иска за признаване за установено по отношение на „Ю.Б.“ АД (като правоприемник на „А.Б.“ С.А. – Гърция, чрез клона му в България), че последното дължи на „К.“ ЕООД сумата от 2 360, 08 лева – наличност по закрита без основание банкова сметка ***: *** (с предходен IBAN ***: BG18 *********при „А.Б.“ АД), която не била върната на вложителя, въпреки че с нарочна покана с № 5300/0811/24.02.2017 г. ищецът поискал възстановяването ѝ, и с която сума банката се обогатила без основание за сметка на въззивника, за което е издадена заповед за изпълнение по частно гражданско дело № 12202/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД било признало, че претендираната сума вече не се намира по сметка на въззивника „К.“ ЕООД, тъй като същата била закрита. Твърди се, че първоинстанционният съд бил дал неправилна правна квалификация на иска, тъй като той бил предявен не за търсене на дадено без основание (чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД), а като такъв за връщане на даденото на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД). Сочи се, че първоинстанционният съд бил отхвърлил иска, тъй като въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, отказало плащане поради забава на кредитора – същият не бил оказал съдействие, като се оспорва, че са налице предпоставките за забава на кредитора, доколкото при паричните задължения длъжникът можело да изпълни като внесе дължимата се сума по сметка в банка, а това не било направено. Освен това се излагат доводи, че била налице хипотеза на предложение за частично изпълнение, което кредиторът не бил длъжен да приема (чл. 66 ЗЗД). Излагат се аргументи, че въззиваемото дружество било удържало сметка от 20 лева за „закриване на сметка“, която не се дължала, и като отказвало да върне тази част от сумата, правело само предложение за частично изпълнение. Твърди се освен това, че за да изпълни задължението си за внасяне на парите по сметка на длъжника, банката-длъжник следва да открие сметка в друга банка, защото иначе изплащането на парите пак би зависело от волята на длъжника, а не на кредитора, а и било установено, че такава сметка не е откривана. Излага се и довод, че се давало възможност на банките сами да откриват и закриват сметки, като начисляват такси за това, а това противоречало на справедливостта. Сочи се, че сметката, по която банката държи към момента сумите от вече закритата банкова сметка *** „К.“ ЕООД, няма характеристиките на банкова сметка *** № 13 на БНБ, тъй като няма единен номер на банкова сметка (***).  ***шение и уважаване на иска в пълен размер. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД. Поддържа се, че първоинстанционното решение е допустимо и правилно, че предпоставките за уважаване на иска не са доказани, и че правилно първоинстанционният съд е приел, че „К.“ ЕООД е изпаднало в забава на кредитора. Излагат се доводи, че е налице особена сметка на името на въззивника „К.“ ЕООД, по която са вложени парите от закритата сметка, и че представител на дружеството може по всяко време да се разпореди с тях, като посети клон на банката. Сочи се, че представените и неоспорени извлечения от счетоводството на банката съставлявали годно доказателство за това, че парите са налични по особена сметка, а не са присвоени от банката. Твърди се, че няма изискване банката да влага средствата на клиенти единствено по сметки с определен IBAN ***.  Излагат се и аргументи, че липсва законово изискване при забава на кредитора парите да се влагат при различно лице, като ако длъжник е банка, то тя може да открие сметка и при себе си. Сочи се, че банката нямала право сама да оперира със средства по сметки на клиентите си, и че парите са на разположение на дружеството. Твърди се, че оспорването на удържане на сума от 20 лева за закриване на сметката е направено едва с въззивната жалба и искането е било преклудирано в първоинстанционното производство. Твърди се, че липсва признание на иска от страна на банката. Сочат се доводи и по искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, каквото обаче във въззивната жалба липсва. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

В хода на делото пред въззивната инстанция представителят на въззивника „К.“ ЕООД посочва, че е направен нов опит да се иска от банката превод на сумите от закритата сметка, като е посочена банкова сметка ***, по която да се преведат парите, но отново е бил получен отказ. Представени са и доказателства – изпратено с „Телепоща“ писмо и отговор на банката. Излагат се доводи, че отново бил налице неоснователен отказ за връщане на парите, като липсвали реквизити на искането. Така съдът бил подведен и парите можело да се изтеглят само в брой, което противоречало на твърденията на банката. Освен това се твърди, че банката била извършила прихващане със задължения на друго дружество на едноличния собственик на капитала на „К.“ ЕООД, с което ясно се установявало, че банката можела да се разпорежда с вложените при нея суми.

Представителят на въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, поддържа доводите си от отговора на въззивната жалба и сочи, че паричната сума не била част от имуществото на банката и била водена винаги като средства на „К.“ ЕООД в открита от банката отделна сметка. Сочи се, че представените документи се отнасят до неучастващо по спора лице, а също така – че въззивникът отказва да даде съдействие, за да получи парите си.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните наистина са съществували правоотношения по договор за влог, съществуващ като банкова разплащателна сметка, като договорът е бил прекратен едностранно от банката на предвидено в общите ѝ условия основание. Сочи се, че вследствие на прекратяването на договора за банката възниква задължение от същия да върне остатъчната наличност по сметката (2 360, 08 лева) на нейния титуляр. Установено е, че след прекратяване на действието на договора въззивникът „К.“ ЕООД бил уведомен за действията, които трябва да предприеме, за да възстанови парите си, но същият отказвал да го направи и искал сметките му при банката да се открият наново. Съдът е установил, че 2 341, 98 лева от наличността по сметката се отчитат от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, по особена сметка за „Разни други разчети с клиенти“, чийто титуляр е въззивникът „К.“ ЕООД. От наличната към датата на закриване на банкова сметка ***ане на сметката, ипо сметката е била преведена лихва в размер на 1,90 лева. Оттук първоинстанционния съд прави правния извод, че не било налице неоснователно обогатяване на банката, тъй като тя не приема задържаните от нея суми за свои, а продължава да ги държи на сметка на „К.“ ЕООД. По нататък е посочено, че сумите подлежат на връщане, но е налице забава на кредитора – въззивника „К.“ ЕООД, да се разпореди с останалите след закриването на сметката средства. Посочено е, че сумата не се задържа от банката като нейно вземане, а е оставена на разположение на кредитора „К.“ ЕООД.  По отношение на начислената такса от 20 лева за закриване на сметката на въззивника е прието, че същата се дължи на основание Приложение А12 от Тарифата за таксите, събирани от банката за услуги на клиенти – юридически лица. Затова искът е отхвърлен изцяло.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск, при разглеждане на всички наведени като основание на иска факти, при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо, като направеното в този смисъл бланкетно възражение във въззивната жалба е неоснователно.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение и при служебна проверка за прилагане на съответните императивни правила на материалния закон, за които съдът следи служебно, настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните е безспорно и пред настоящата инстанция, че „К.“ ЕООД е открило свой банков влог при „А.Б. – клон България“ с договор за банково обслужване чрез бизнес пакет от 13.12.2014 г., а търговското предприятие на клона на банката е преминало през март 2016 г. към въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД. Страните не спорят и по отношение на факта, че банковата сметка е била закрита от „Ю.Б.“ АД на 07.11.2016 г. и по нея е бил наличен остатък от 2 360, 08 лева, увеличен в същия ден с падежирала лихва в размер на 1,90 лева, като 20 лева са усвоени от банката като такса за закриване на сметката, т.е. останали са 2 341, 98 лева. Спорно е дали въззивникът „К.“ ЕООД е имал възможност да получи сумата от 2 341, 98 лева или тя е била задържана неправомерно от банката, както и имало ли е основание за удържане на такса в размер на 20 лева.

На първо място съдът следва да обсъди правната квалификация на предявената претенция. Софийският районен съд е разгледал иска като такъв за връщане на дадено при първоначална липса на основание – чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Въззивникът неправилно твърди в жалбата си, че искът е с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. С оглед на твърденията в исковата молба, идентични с тези в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, подадено от „К.“ ЕООД по частно гражданско дело № 12259/2017 г., следва да се приеме, че са налице твърдения за присвояване на средства при липса на основание – в тези два документа, изходящи от въззивника, се твърди, че вместо да бъдат върнати парите от закритата банкова сметка, ***ето на каквото и да е правно основание за това. Наличието на договор за банков влог не означава, че докато трае действието на договора банката има право да усвоява парите на клиента – напротив, влогоприемателят е длъжен да върне парите на влогодателя и при действието на договора за банков влог, ако това е било поискано. Следователно твърдението на въззивника „К.“ ЕООД е, че банката не е имала право в нито един момент да усвои парите на влога му, като отрече задължението си да върне тези пари. Следователно са налице твърдения, които обосновават правна квалификация на иск за връщане на даденото без каквото и да е основание, а не на отпаднало такова – иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

Претенцията на въззивника „К.“ ЕООД (ищец в първоинстанционното производство) следва да се раздели на две части – претенция за признаване на установено, че въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД  дължи връщане на сумата от 20 лева, за които последното твърди, че правомерно е удържало като такса за закриване на банкова сметка, *** по банковата сметка в размер на 2 340, 08 лева съгласно исковата молба (не се претендира връщане на сумата от 1, 90 лева – натрупана лихва по закритата сметка на „К.“ ЕООД).

По отношение на сумата от 20 лева, удържана като такса за закриване на сметка, оплакванията във въззивната жалба се основават на довода, че липсва основание да се удържа такса за закриване на банковия влог по инициатива на самата банка. Това възражение е неоснователно.

По делото се установява, че „Ю.Б.“ АД наистина е усвоила сумата от 20 лева, като това е посочено в извлечението от банкова сметка ***, в което се сочи, че на 07.11.2016 г. е осчетоводено прехвърляне на сумата по сметка на банката като такса.

Вярно е, че между страните е действал рамков договор за платежни услуги представяни от „А.Б. – клон България“, който изрично е посочен приложим в т. 3 от договора за банково обслужване на бизнес пакет, подписан на 13.12.2014 г. от органния представител на въззивника „К.“ ЕООД – В.Т.В.(на лист 17 от първоинстанционното дело). В представения и неоспорен рамков договор е посочено в т. 7.5. (на лист 26 от първоинстанционното дело), че при прекратяването на договор за банкова сметка *** (т.е. влогодателят) дължи такси и комисионни по тарифата на банката. Тази клауза обаче не уточнява кои точно са дължимите се такси и за каква услуга. От текста на второто ѝ изречение, който предвижда пропорционално удържане на такси, следва изводът, че се имат предвид таксите за поддържане на банковата сметка. Договорната клауза не следва да се тълкува като уреждаща таксите за закриване на сметката по инициатива на банката, тъй като приемане на обратното тълкуване (че се имат предвид и такси за закриване на сметката) би противоречало на добрите нрави. Принцип на частното право е, че не следва да се допуска неоснователно обогатяване, т.е. имуществено разместване без уреден от правото източник на задължения, който да предвижда такова разместване. В очевиден разрез с това правило е да се приеме, че едно лице може само да прекрати облигационна връзка, в която се намира, освобождавайки се по този начин от задълженията си, а същевременно да иска и заплащане на цена за това прекратяване. Поради това следва да се приеме, че такси за закриване на банков влог, когато закриването е осъществено по инициатива и по свободна воля на самата банка, не е допустимо да се събират.

Следователно таксата за закриване на банкова сметка ***ото дружество – „Ю.Б.“ АД, без основание от сметката на „К.“ ЕООД, и подлежи на връщане. В тази си част първоинстанционното решение следва да се отмени и да се признае за установено, че сумата от 20 лева се дължи на въззивника.

За останалата част от сумата по исковата молба – 2 340, 08 лева, липсват доказателства същата да е била присвоена от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, което отговаря на основния факт, който подлежи на доказване по предявен иск за връщане на даденото без основание – получаването на нещо, в случая – на парична сума. Действително не се спори между страните по делото, че сумата от 2 340, 08 лева се е намирала по банкова сметка *** ΙΒΑΝ номер: **********към датата на прекратяване на договора за банков влог между страните. От този момент нататък обаче сумата е била оставена на разположение на въззивника „К.“ ЕООД по отделна сметка с аналитичен номер 4598 100 8980 15198 885 916 8, чието съществуване се установява от представено от банката извлечение от счетоводните ѝ книги на лист 49 от първоинстанционното дело. Същият документ не е оспорен от въззивника по отношение на истинността си и е годно доказателство да установи наличието на такава сметка. Оспорването, направено от въззивника „К.“ ЕООД пред първоинстанционния съд със становището му от 14.02.2018 г. на гърба на лист 104 от първоинстанционното дело) е по отношение на това дали откритата от банката временна сметка има характер на „банкова сметка“ ***.

В случая това оспорване няма значение за правилното решаване на въпроса дали е налице присвояване на парична сума от банката. Всяко лице може да държи пари за друго лице, като ако признава този факт, това означава, че не е налице „присвояване“ на чуждите вещи или пари. Такова ще има единствено ако въпреки признанието, че се държат чужди пари, последва неправомерен отказ за връщането на същите. В случая извършеният от банката отказ е правомерен, доколкото задължението за връщане на сумите по закритата банкова сметка ***, а условията на договора между страните за изпълнението му – представяне на искане за изтегляне на сумата по образец (т. 3.2. от рамковия договор за платежни услуги между страните – на лист 24 от първоинстанционното дело). Представените пред въззивната инстанция доказателства също не установяват да е направено искане в съответствие с изискванията на договора между страните за представяне на искане за извършване на платежна операция по образец.

По въпроса дали въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, задържа правомерно или неправомерно остатъка от наличността по банковата сметка на въззивника, следва да се има предвид следното:

Банковата сметка е открита от банката в полза на въззивника – „К.“ ЕООД, на 28.10.2016 г., тоест при действието на Закона за платежните услуги и платежните системи (в сила от 01.11.2009 г., отм.)(ЗПУПС, отм.) и на Наредба № 3/16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежните операции и за използване на платежните инструменти, издадена от УС на БНБ (отм.). Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 3/2009 г. във връзка с чл. 36 и сл. от ЗПУПС (отм.) изрично предвижда възможността  клиент да открие банкова сметка ***. В случая банковата сметка, която е открита от банката на въззивника е с титуляр „К.“ ЕООД, има аналитичен номер, който я отграничава от останалите банкови сметки, и е банкова сметка ***. 6, ал.3, т. 11 от Наредба № 3/2009г. – специална сметка за съхранение на пари, поради което и съдът приема, че по делото е установено, че средствата по тази сметка са били на разпореждане на въззивника „К.“ ЕООД, а не на банката. Действително, по делото не е установено тази банкова сметка ***нкова сметка (IBAN). ***ачаване на сметката с такъв номер обаче не е от естество да обоснове извод, че въззивникът – „К.“ ЕООД, не е титуляр на същата и че сумата от  2 340, 08 лева е преминала в имуществото на банката.  Това е така, защото по делото е установено, че сумата е по банкова сметка *** – въззивника, тоест тя е на разпореждане на същия.

Следователно така предявеният от „К.“ ЕООД иск в частта за сумата от 2 340, 08 лева, следва да се отхвърли, тъй като за въззивника все още е налице задължение по сключен от него договор. Следва да се посочи, че уточнението на исковата молба, направено пред въззивната инстанция от въззивника „К.“ ЕООД (ищец в първоинстанционното производство) – че правоотношението му по договора с въззиваемата банка е приключило със закриването на банковата му сметка, не отговаря напълно на действителното правно положение между страните. Това е така, защото със закриването на банковата сметка от страна на банката е бил прекратен един договор за паричен влог, а задължение на влогоприемателя по такъв влог именно на договорно основание е да върне наличната по него сума (чл. 250, ал. 1 ЗЗД), независимо че това задължение възниква едва с прекратяването на договора. Наличието на основание за имуществено разместване по силата на договор изключва претендирането за връщане на даденото по силата на правилата на чл. 55 и сл. ЗЗД (неоснователно обогатяване). Възраженията на страните относно забавата на кредитора могат да имат евентуално отношение само по предявен иск за връщане на суми на договорно основание, поради което не следва да се обсъждат от съда при произнасянето по предявения в настоящото производство иск.

С оглед на изложеното всички доводи на страните относно забавата за изпълнение на задължението за връщане са относими към евентуален спор за договорно неизпълнение. Тези възражения не следва да се обсъждат по предявения иск за неоснователно обогатяване, освен като аргумент, че изключват възможността да се претендират суми като дадени без основание, тъй като договорът е юридически факт, който поражда правоотношение, т.е. валидно правно основание. Именно по силата на договора като уреден в обективното право източник на задължения банката може да оперира с вложени суми по установен в съответствие с клаузите му начин.

Следователно искът в частта му, с която се търси връщане на сума в размер на 2 340, 08 лева е неоснователен, и в частта, с която предявеният иск е отхвърлен до този размер, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни пропорционално на уважената и отхвърлената част от иска съгласно правилата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Исковете се уважават в размер на 20 лева от общо предявените 2 360, 08 лева, или за
0, 85 на сто от предявения си размер. Разноските на въззивника „К.“ ЕООД следва да се обезщетят в съответна част от установения си размер, а тези на „Ю.Б.“ АД – съобразно отхвърлената част от иска, или за 99, 15 на сто от установения си размер.

Първоинстанционното решение следва да се отмени частично и в частта за разноските, с която са присъдени 0, 85 на сто от сумите, определени като дължащи се на „Ю.Б.“ АД – в размер на общо 100 лева, или за 0, 85 лева, като дължими се остават 99, 15 лева. Пред въззивната инстанция на банката следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съгласно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК същите не подлежат на доказване, а се определят от съда според действителната правна сложност на делото, но в размер не по-висок от определения максимален размер за заплащане на правна помощ по съответния вид дело. С оглед сложността на делото и обема на положения от юрисконсулт Ч.-А. труд, настоящата съдебна инстанция намира, че на банката следва да се определи възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лева. От тази сума следва да се присъдят 99, 15 на сто, или 148, 83 лева.

На „К.“ ЕООД следва да се присъдят и разноски пропорционално на уважената част от иска в заповедното и исковото производство. В заповедното производство са доказани разноски в размер на 47, 20 лева – държавна такса, и 50 лева – възнаграждение за представителство от юрисконсулт, от които следва да се присъдят 0, 85 на сто, или 0, 83 лева. В исковото производство са доказани разноски за държавна такса в размер на 47, 20 лева, и 396 лева – адвокатски хонорар (уговорен с договор на лист 107 от първоинстанционното дело и преведен с банков превод съгласно вносна бележка на лист 108 от същото). От тези суми пропорционално следва да се присъдят 3, 77 лева. Пред въззивната съдебна инстанция „К.“ ЕООД е доказало разноски в размер на 47, 20 лева – държавна такса, и 396 лева – адвокатски хонорар (уговорен с договор на гърба на лист 9 от делото и документ за банков превод на лист 7 от същото). От тези суми пропорционално следва да се присъдят 3, 77 лева.

Настоящото решение е по иск с цена под 20 000 лева, поради което не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 396702/29.04.2018 г. по гр. дело № 58306/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „К.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** НП, бизнес център „Венус“, иск за признаване за установено по отношение на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:*******, с адрес на управление:***, че „Ю.Б.“ АД  не дължи на „К.“ ЕООД сума в размер на 20 лева (двадесет лева), представляваща разликата между 2 340, 08 лева (две хиляди триста и четиридесет лева и 8 стотинки) и пълния предявен размер на вземането от 2 360, 08 лева (две хиляди триста и шестдесет лева и 8 стотинки) – част от наличност по служебно закрита без основание от банката банкова сметка *** ***: **************(с предишен IBAN*** : BG18 *********при „А.Б.“ АД), която сума не била върната на вложителя, въпреки че с нарочна покана-заявление с № 5300/0811/24.02.2017 г. ищецът поканил ответната банка да я възстанови, и с която сума банката се била обогатила без основание за сметка на ищеца – задължение по заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 12202/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав, КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ – В ЧАСТТА, С КОЯТО „К.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** НП, бизнес център „Венус“, е осъдено да плати на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:*******, с адрес на управление:***,  сума в размер на 0, 85 лева (осемдесет и пет стотинки), представляваща разликата между 99, 15 лева (деветдесет и девет лева и 15 стотинки) и пълния присъден размер от 100 лева (сто лева) – разноски в първоинстанционното производство, като вместо това

 ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК от „К.“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД по отношение на „Ю.Б.“ АД, че „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:*******, с адрес на управление:***, дължи на „К.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** НП, бизнес център „Венус“, сума в размер на 20 лева (двадесет лева) – неоснователно удържана на 07.11.2016 г. такса за закриване на банкова сметка *** ***: **********открита по договор за банково обслужване на „К.“ ЕООД чрез бизнес пакет от 13.12.2014 г. – вземане, предмет на заповед за изпълнение по частно гражданско дело № 12202/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 396702/29.04.2018 г. по гр. дело № 58306/2017 г. на Софийския районен съд, 145. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:*******, с адрес на управление:***, да плати на „К.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** НП, бизнес център „Венус“, сумите от 0, 83 лева (осемдесет и три стотинки) – разноски в заповедното производство, 3, 77 лева (три лева и 77 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, 3, 77 лева (три лева и 77 стотинки) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „К.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:*** НП, бизнес център „Венус“, да плати на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:*******, с адрес на управление:***, сумата от 148, 73 лева (сто четиридесет и осем лева и 73 стотинки) – разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.