РЕШЕНИЕ
№ 175
гр. Бургас, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на петнадесети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Калина Ст. Пенева
Членове:Кремена Ил. Лазарова
Албена Янч. Зъбова Кочовска
при участието на секретаря Марина Д. Димова
като разгледа докладваното от Калина Ст. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20252000500265 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Постъпила е въззивна жалба от Д. М., гражданин на Германия, с ЛНЧ
*, с адрес гр. Б.с, ул. „К. Ф.“ №*, вх.*, ет.*, чрез процесуален представител
адв. М. Л. Д., срещу решение № 482/19.06.2025г. по гр.д.№1034/2024г. по
описа на Окръжен съд-Бургас, с което е отхвърлен иска на Д. М.,
гражданин на Руската Федерация и Република Германия, с ЛНЧ *, против Г. С.
М., гражданка на Руската Федерация, род. на ********** год. във
Волгоградска област, СССР, с адрес в гр. Б., ул.К.Ф.“*, вх.*, ет.*, да бъде
прието за установено по отношение на ответницата, че Д. М. е собственик
на самостоятелен обект с идентификатор 07079.601.320.1.22 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Бургас, с
административен адрес: гр. Б., ул.К.Ф."*, вх.*, ет.*, ведно с избено помещение
с площ от 2,50 кв. м., ведно с 2,99 % ид. части от общите части на сграда и от
правото на строеж, вследствие на придобиването му с изцяло лично
имущество на ищеца.
1
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно-
постановено в противоречие с материалния и с процесуалния закон, и
необосновано. Съдът не е отчел факта, че цената на процесния имот е
заплатена по банков път от сметката на Д. М., а паричните средства са му
предоставени от неговата майка по силата на договор за дарение с цел
закупуване на имот. Дарената на Д. М. парична сума от неговата майка има
характера на лично имущество по чл. 22, ал.1 и чл. 23, ал.1 от СК, което при
сключване на сделката се е преобразувало в изключителна собственост върху
недвижимия имот, представляващ негова изключителна собственост.
Изложени са твърдения, че в случая приложимо е българското, а не руското
законодателство, тъй като, макар страните да са с руски произход, те към
момента са граждани на Европейския съюз - Германия, а имотът, предмет на
настоящия спор се намира в България. Съгласно ПЕС по казусите за
недвижими имоти е компетентен съдът по местонахождение на самия имот, а
приложимото право е на съответната държава. Оспорена е преценката на съда,
че имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност. Съдът не
е отчел, че към момента на сключване на брака въззиваемата е била на твърде
млада възраст, и че по делото няма данни тя да е разполагала с високи доходи
или спестявания, нито да е получавала имущество под формата на наследство
или дарения. Към момента на закупуване на имота тя е била на 27 години и не
е работила, а ищецът е разполагал с парични средства и се е грижил за
материалната сигурност на семейството, което се установява от разпита на
свидетелката М., която установява и направеното от майката на ищеца
дарение в негова полза. Сочи се, че по руското законодателство, за доказване
на дарение не се изисква договорът да е сключен в писмена форма. Оспорени
като недоказани са твърденията на ответницата, че процесният имот е закупен
със средства от продажбата на друг общ техен имот, като се сочи липсата на
постъпили парични средства от такава продажба по банковите сметки на
страните. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и за
решаване на спора по същество от въззивния съд с уважаване на предявения
иск, и присъждане на съдебните разноски за двете съдебни инстанции.
В дадения срок е постъпил отговор от насрещната страна Г. М.,
гражданка на Руската Федерация, родена на ********** г. в град Дубовка,
Волгоградска област, Руска Федерация, с предишни имена Г. С. И. /И./,
притежаваща и гражданство на Федерална република Германия, постоянно
2
пребиваваща в Германия, чрез процесуален представител адв. М. М. С., в
който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Сочи се, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърденията си,
че средствата по банковата му сметка, с които е извършено плащането на
цената за процесния имот, са от дарение от неговата майка, като с оглед
оспорването, не е установил автентичността на представените документи, а
свидетелските показания на водената от него свидетелката М. не почиват на
лични впечатления. Сочи се, че в друга искова молба подадена от ищеца срещу
ответницата, по която е образувано гр.д.№ 8809/2024 год. по описа на Районен
съд-Бургас той твърди различни обстоятелства относно процесния имот.
Изрично в тази искова молба ищецът и по настоящото дело е посочил, че
процесният имот е придобит като съпружеска имуществена общност, която
след развода е трансформирана в обикновена съсобственост, а претенцията му
спрямо ответницата и по настоящото дело, е по чл.31, ал.2 от ЗС за заплащане
на обезщетение. Твърди се, че препис от тази искова молба е получена от
ответницата след постановяване на решението. Направено е искане за
оставяне на въззивната жалба без уважение, за потвърждаване на обжалваното
решение и за приемане на преписа представен с отговора, от исковата молба,
по която е образувано гр.д.№ 8809/2024 год. по описа на Районен съд-Бургас.
С обжалваното решение Бургаският окръжен съд се е произнесъл по иск
с правно основание чл.36 от СК на Руската Федерация, вр. чл.79, ал.3 от
КМЧП.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и е
ДОПУСТИМА.
С определение от открито съдебно заседание, съдът след като е
констатирал, че представеното с отговора на въззиваемата страна копие от
искова молба, е ново доказателство по смисъла на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК, го е
приел като доказателство по делото.
В открито съдебно заседание на въззивния съд страните поддържат
изразените становища.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложеното по-горе и
събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна
страна следното:
При проверка по чл.269 от ГПК се установи, че решението по спора е
3
постановено от законен съдебен първоинстанционен състав, в съответната
форма, при наличие на задължителните реквизити и е валидно. Съгласно
чл.12 от КМЧП, делата по чл. 109 от Гражданския процесуален кодекс
относно намиращи се в Република България недвижими вещи, делата за
изпълнение или обезпечение върху такива вещи, както и делата за
прехвърляне или удостоверяване на вещни права върху тях са изключително
подведомствени на българските съдилища, поради което разрешаването на
настоящия спор, който се води между чужди граждани за вещни права върху
имот в РБ, е от компетентността на българските съдилища.
Решението е допустимо, като постановено по допустим иск предявен от
ищеца Д. М., гражданин на Руската Федерация и на Република Германия
против ответницата Г. С. М., гражданка на Руската Федерация и на Република
Германия, с искане да бъде прието за установено по отношение на
ответницата, че ищецът е изключителен собственик на процесния имот
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 07079.601.320.1.22 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Бургас, с
административен адрес: гр.Бургас, ул.К.Фотинов“1, вх.2, ет.4, ведно с избено
помещение с площ от 2,50 кв. м., ведно с 2,99 % ид. части от общите части на
сграда и от правото на строеж, поради придобиването на имота по време на
брака между страните, но изцяло с лично имущество на ищеца.
Ищецът сочи, че с ответницата са сключили граждански брак в Русия на
03.09.2009 год., който е прекратен с развод през 2023 год. в Германия. Ищецът
твърди, че на 30.04.2016 год. неговата майка му дарила сумата от 5 000 000
рубли, равняващи се на 66 147,80 евро, за да закупи имот в гр.Бургас, която
сума е платена като продажна цена при придобиването на процесния имот по
н.а. №158, том 3, рег.№ 6642, дело № 494/2016 год. на нотариус № 290. Цената
била платена с две банкови транзакции от личната му банкова сметка, по
сметката на продавача Х. К. - първата на стойност 15 000 евро, втората – 45
000 евро, със средствата, дарени от майка му, за които твърди, че са негово
лично имущество. Твърди, че въпреки, че придобиването е по време на брака,
предвид настъпилата трансформация на лично имущество, процесният имот
също е негово лично имущество. Поддържа иска, представя доказателства.
Ответницата с отговора на исковата молба е оспорила предявения иск и
твърденията на ищеца. Оспорени са автентичността и верността на
4
представения договор за дарение и приложението към него, с твърдение, че не
са подписани от майката на ищеца, съставени са с оглед процеса и
съдържанието им е неистинско. Оспорено е и твърдението, че майката на
ищеца е разполагала със средствата, които да е дарила за закупуване на
процесния имот. Твърди, че процесният имот е закупен със средства от
продажба на общ имот на съпрузите в Русия, извършена на 22.03.2016 год. –
къща с двор в гр.Д.. Сочи, че продажната цена на този имот е била 6 100 000
рубли и е превишавала цената на жилището в гр.Б.. Твърди, че процесният
имот е закупен точно с тези средства, като е било без значение от чия сметка
са били преведени парите за заплащане на покупната цена на имота в
България, след като средствата на съпрузите са били общи. Позовава се на
покана, връчена й от ищеца след образуването на делото, в която се съдържа
твърдение на ищеца, че след развода двамата са станали съсобственици на по
1/2 ид.ч. от процесния имот и претенцията му спрямо нея е за заплащане на
обезщетение, защото е лишен от възможността за ползване на общия имот.
С писмено становище ищецът е оспорил твърдението на ответницата, че
плащането на цената при придобиване на процесния имот е извършено със
средствата получени при продажбата на имота притежаван от тях в Русия.
Твърди, че с получената сума от 6 100 000 рубли от продажбата на общия имот
са разплатили изтеглени преди това заеми във връзка с разходи за
построяването на техен хотел и къща към него в Русия, гр.Дубовка в периода
2013-2015 г., а остатъкът им е послужил като средства за живеене до
придобиване на немско гражданство през 2017 год. Представя доказателства,
че към момента и двете страни имат регистриран постоянен адрес в Русия,
гр.Д., ул.“М.“ № *, където се намира и техния хотел. В подкрепа на
твърдението, че майка му Л. И. И. /свидетелство за раждане на ищеца
представено на руски език и в превод на български на л.224/ е имала
възможност да му дари сумата от 5 000 000 рубли – представя завещание и
договори за покупко-продажба като доказателства за получени от нея суми в
периода 2010-2012 год. от продажби на нейни имоти. Сочи, че майка му е
починала на 29.06.2023 год.
Ответницата е оспорила документите представени в подкрепа на
твърдението на ищеца, че майка му е имала възможност да му дари сумата от
6 000 000 рубли, включително като неотносими към спора.
5
От представените в оригинали на руски и немски и в преводи на
български език документи по делото, се установява, че ищецът и ответницата,
в качеството им на граждани към този момент само на Руската Федерация, са
сключили брак на 03.10.2009 год. в Русия - Дубовски общински район,
Волгоградска общност.
С решение на окръжния съд в Лорах – Германия от 17.07.2023 год.
бракът между страните, които към този момент са били и немски граждани, е
прекратен чрез развод.
От представения н.а. № 158, т. 3-ти, рег. № 6642, дело № 494 /
12.09.2016 год. на нотариус № 290 е видно, че по време на брака си страните
като съпрузи, за които в нотариалния акт е посочено, че са руски граждани, а
за Д. И. /изписван в преводите и като И., към момента М. съгласно
представена по делото декларация на идентичност на име – л.34/ е отразено,
че е с разрешение за пребиваване в България от 27.07.2016 год., са придобили
процесния недвижим имот чрез покупко-продажба от продавача Христо
Калоянов Калоянов за покупна цена от 60 000 евро, за която е посочено, че
към момента на изповядване на акта са изплатени изцяло по сметка на
продавача.
Представен е сключения между ищеца и бъдещия продавач
предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот, с който е
договорена продажна цена от 100 000 евро, платима както следва : 15 000 евро
платими на датата на подписване на договора – 30.06.2016 год. и 85 000 евро –
платими в деня на изповядване на сделката.
От представена по делото декларация по образец утвърден от
Министъра на правосъдието на РБ, с нотариално удостоверяване на подписа
на 09.08.2019 год. на ответницата по делото, същата към този момент -
09.08.2019 год. е декларирала, че е гражданка на Руската Федерация и през
2009 год. е сключила брак с Д. Н. И., който брак не е прекратен.
Представен е частен документ без отразена достоверна дата, в оригинал
на руски и в превод на български език, в който е отразено, че на 30.04.2016
год. в гр. Д., Русия, Л. И. И. е дарила на Д. Н. И. 5 000 000 рубли за закупуване
на имот в България, като прехвърлянето на средствата се формализира чрез
подписване на разписка, а паричните средства се считат за преведени от
момента в който страните подпишат разписката, което потвърждава
6
прехвърлянето им. Представен е частен документ без достоверна дата -
разписка - приложение към договора за дарение, в която е отразено, че на
30.04.2016 год. дарителят Л. И. И.- руска гражданска, е предала на дарения Д.
Н. И. - руски гражданин, а дареният е получил, сумата от 5 000 000 рубли.
Представена е справка, изготвена на руски език в превод на български
език, за това, че за периода от 01.01.2014 год. до 23.05.2024 год. Д. Н. И. е
регистриран в клона на Фонда за пенсионно и социално осигуряване на
Руската Федерация във Волгоградска област и е получавал плащания по
осигурителна пенсия за инвалидност, като последното плащане е за периода
01.09.-30.09.2021 год.
Представен е документ на руски език с превод на български език -
свидетелство с дата 05.07.2013 год. относно това, че за Д. Н. И. е извършена
държавна регистрация на индивидуален предприемач.
Съгласно писмено изявление на ищеца направено в изпълнение на
указания на окръжния съд за отстраняване на нередовности на исковата
молба, е уточнено, че както ищецът, така и ответницата са придобили и
немско гражданство през 2017 год., и от тогава са с двойно гражданство –
руско и немско.
Представен е договор за покупко-продажба съставен на руски език, с
превод на български език, от който е видно, че на 22.03.2016 год. ищецът и
ответницата, които към този момент са били съпрузи, са продали собствен
недвижим имот находящ се в Русия – къща с двор, на трето лице – руски
гражданин, за сумата от 6 100 000 рубли, като на същата дата, видно от
представения акт за предаване, имотът е предаден на купувача.
Ответницата е представила получена от нея покана отправена от ищеца
по чл.31, ал.2 от ЗС, с която тя е поканена от него след прекратяване на брака
им, считано от 16.05.2024 год. да му заплаща обезщетение за лишаването му
от възможността да ползва неговата 1/2 ид.ч. от съсобствения им апартамент в
България – процесния имот. От приетото от въззивния съд копие от искова
молба се установява, че настоящият ищец е предявил срещу настоящата
ответница, пред българския съд, исковата си претенция за осъждане на
ответницата да му заплати сумата от 800 лв. - обезщетение за лишаването му
от възможността да ползва процесното жилище за периода от 01.11.2024 год.
до 31.12.2024 год. съобразно собствената му 1/2 ид.ч.. Към момента делото по
7
този спор е висящо.
Представено е извлечение за движението по банковата сметка, която е
била открита на името на настоящия ищец в Райфайзенбанк-България на дата
30.06.2016 год. и е била закрита на 18.07.2017 год. Видно от извлечението, на
12.09.2016 год. от тази сметка по сметка на продавача на процесния имот са
направени два превода по 45 000 евро.
Свидетелката П. М. Д. - братовчедка на ищеца, доведена за разпит пред
окръжния съд от него, сочи, че леля й Л. /майката на ищеца/ е била на гости
при нея в България през 2018 год., като казала на свидетелката, че страната
много й харесва и иска да остане да живее тук. Л. вече била пенсионерка. Тя
казала на свидетелката, че е дарила пари на сина си и той вече и е купил
жилище в България и когато реши, може да живее в жилището в гр.Б..
Свидетелката не знае и не съобщава подробности за дарението. Свидетелката
сочи, че Л. е сестра на нейната майка, като от тяхната майка, Л. и майката на
свидетелката са наследили имот във Волгоград, който продали и си разделили
парите. Свидетелката е ходила в имота в гр.Б. /в процесния имот/, сочи, че
леля й няколко пъти и е гостувала в България, като при едно от гостуванията
заедно отишли в имота в гр.Б., когато в него били страните по делото.
Свидетелката Ж. Н. С.-беларуска гражданка, която владее български
език, доведена за разпит пред окръжния съд от ответната страна сочи, че е
брокер на недвижими имоти в гр.Бургас от много години, като Галя и Дмитри
/страните по делото/, заедно с детето им - момиченце, се обърнали към нея,
защото искали да закупят апартамент в гр.Бургас и тя им предложила
процесния имот. Свидетелката сочи, че Д. се представял за голям бизнесмен от
В., че имат хотел и продават имоти. Казал на свидетелката, че са се насочили
към Германия, тъй като жена му има корени от там и искат да вземат немско
гражданство. Свидетелката не разбрала за какво им е имота в гр.Б..
Първоначално Д. се опитал да я прескочи и да не плати комисионна, като
уговарял продавача да сключат сделката без брокер, но след като не се
получило, отново дошли при нея и казали, че ще закупят имота. По-късно Д.
се обадил на свидетелката и я попитал дали може да продаде имота без парите
да минават по банков път. След като купили имота в Б., имало „неприятни
неща“. Често съседи се обаждали на свидетелката за я й се оплакват, че
имотът се дава под наем в „Букинг“, че от жилището често се чува музика и
8
ще извикат полиция, защото е шумно. Свидетелката сочи, че им давала
телефона на Д. за да говорят с него, но след сделката, повече не го е виждала.
Окръжният съд е съобщил на страните съдържанието на приложимото
материално право – чл.574 на ГК на РФ и глава седма от СК на РФ, като на
нормите е представен превод и на български език. По дадената им
възможност за становище и допълване относно приложимото право, страните
не са извършили действия.
Събраните по делото доказателства обуславят следните релевантни
правни изводи:
Във въззивната жалба основното възражение е свързано с приложимото
материално право, с твърдение, че в случая следва да се приложи българското
материално право, евентуално - немското материално право. Въззивният съд
не споделя това възражение. От значение за настоящото дело е
обстоятелството, че към момента на придобиване на собствеността върху
процесния имот чрез покупка на 12.09.2016 год. страните са съпрузи и са
граждани единствено на Руската Федерация. За настоящия спор е без
значение, че в по-късен момент - през 2017 год., страните са придобили и
немско гражданско и че от тогава имат двойно гражданско – руско и немско,
тъй като релевантно е установяването на титуляра/ите на вещното право на
собственост към момента на придобиване на процесния недвижим имот.
Ето защо настоящият съд не споделя възраженията на въззивника, че
придобитото в по-късен момент и немско гражданство от страните, оказва
влияние при определяне на приложимото материално право за разрешаване на
спора по делото.
Съгласно чл.3, ал.1 от КМЧП, разпоредбите на този кодекс не засягат
уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена
в международен договор, в друг международен акт в сила за Република
България или в друг закон. В случая между Руската Федерация и Република
България е действащ Договор между НРБ и СССР за правна помощ по
граждански, семейни и наказателни дела /ратифициран с Указ № 784 на
Държавния съвет от 15 април 1975 г. - ДВ, бр. 33 от 1975 г. в сила от 18 януари
1976 г., Обн. ДВ. бр.12 от 10 Февруари 1976г., попр. ДВ. бр.17 от 28 Февруари
2014г./. Разпоредбата на чл.23 от този договор урежда режим на личните и
имуществени правоотношения между съпрузи, като съгласно ал.1 личните и
9
имуществените правоотношения между съпрузи, които са граждани на едната
договаряща страна, но имат постоянно местожителство на територията на
другата договаряща страна, се уреждат от законодателството на страната,
където те имат постоянно местожителство. Съгласно ал.2, ако един от
съпрузите има местожителство на територията на едната договаряща страна, а
другият - на територията на другата договаряща страна, но са граждани на
една от договарящите страни, техните лични и имуществени правоотношения
се определят от законодателството на тази договаряща страна, чиито граждани
са те. Съгласно ал.3, ако един от съпрузите е гражданин на едната договаряща
страна, а другият - на другата договаряща страна и единият от тях има
местожителство на територията на едната, а другият - на територията на
другата договаряща страна, техните лични и имуществени правоотношения се
определят от законодателството на тази договаряща страна, на чиято
територия те са имали последно съвместно местожителство. Съгласно ал.4,
при решаване на въпросите по личните и имуществените правоотношения
между съпрузите са компетентни органите на правосъдието на тази
договаряща страна, чието законодателство следва да се приложи съгласно ал.
1, 2 и 3.
От горното става ясно, че ако двамата съпрузи-руски граждани или
единият от тях, към момента на сключване на процесната сделка е имал
местожителство в България, ще са приложими нормите съответно на чл.23,
ал.1 и 2 от договора. В случая обаче страните не твърдят и не са сочат такива
обстоятелства по чл.23 от горепосочения договор. Не се твърди и не се
установява, към 2016 год., когато и двамата съпрузи са само руски граждани,
местожителството или постоянното местожителство на двамата или на единия
от да тях е било на територията на Република България. Доказателствата по
делото, включително тези представени от ищеца сочат, че към този момент
страните по делото са имали постоянно местожителство в Русия, където по
твърдения на ищеца са развивали бизнес с притежаван от тях хотел, до който е
изградена къщата им, на адреса на която имат регистрирано постоянно
местоживеене. Ищецът е получил личен номер на чужденец в България само
месец и половина преди сделката за придобиване на процесния имот, а
ответницата към този момент не е имала такъв. Аргументи в подкрепа на
горния извод са и представените писмени доказателства за регистрация на
ищеца в руски институции и свидетелските показания на свидетелите Д.а и
10
Симеонова, от които не се установява към момента на придобиване на имота
страните да са живели постоянно в България. Ето защо, настоящият случай е
извън хипотезите на чл.23 от горепосочения договор, поради което
приложимият материален закон следва да се определи по правилата на КМЧП.
Съгласно разпоредбата на чл.79, ал.3 от КМЧП имуществените
отношения между съпрузи се уреждат от правото, приложимо към техните
лични отношения, а съгласно ал.1, личните отношения между съпрузи се
уреждат от тяхното общо отечествено право, което в случая е правото на
Руската Федерация. /в.ж. Определение № 64 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 3791/2021 г., II г. о., ГК , но дори да се приеме, че към момента на
придобиване на имота двамата съпрузи или само единият от тях са/е имал/и
местожителство в България, по правилата на чл.23, ал.1, от посочения по-горе
договор, приложимо също е руското материално право./
Ето защо, българското материално прави и в частност - чл.23 от СК на
БР относно преобразуването на лично имущество, е неприложим в
отношенията между страните във връзка с вещноправния режим на
придобиване на процесния имот, а възраженията на въззивника за
приложението на тази норма са неоснователни.
За да приеме претенцията на ищеца за неоснователна, окръжният съд
след изследване на режима на имуществени отношения между съпрузите
съгласно правото на Руската Федерация е приел, че според чл.33 ал.1 от СК на
РФ, законният режим относно имуществото на съпрузите е съвместна
собственост и действа, ако с брачен договор не е предвидено друго, какъвто
договор по делото не е представен. Ал.2 сочи, че имуществото, придобито по
време на брака, е съвместна собственост на съпрузите. Чл.34 ал.1 сочи, че
общо имущество на съпрузите са движимите и недвижимите вещи, ценни
книги, акции, дялове, влогове и пр., придобити за сметка на общите доходи на
съпрузите, независимо от това, на чие име са придобити или от кого от
съпрузите са внесени средствата, а съгласно ал.2, включително правото на
общо имущество принадлежи и на съпруга, който през периода на брака е
извършвал домакинската работа, грижел се е за децата или по други
уважителни причини не е имал самостоятелен доход В чл.36 от СК на Руската
Федерация е регламентирано имуществото на всеки от съпрузите, т.е. личното
имущество, което не попада в съвместната собственост. Това е имуществото,
11
придобито преди встъпването в брак, както и имущество, получено по време
на брака по безвъзмезден способ – дарение, наследяване или друга
безвъзмездна сделка /ал.1/; вещите за лична употреба /ал.2/; резултати от
интелектуална дейност /ал.3/, а процесният имот не е придобит по този начин,
поради което не е установено да е лично имущество. Прието е, че след като
недвижимият имот в гр.Бургас е придобит от съпрузите по време на брака по
възмезден способ, на основание чл.34 от от СК на Руската Федерация това
имущество се явява съвместна собственост на ищеца и ответницата, които
заедно са участвали и като купувачи по сделката. Посочено е, че чуждото
приложимо право не предвижда възможност, аналогична на тази по чл.23 от
СК, за лично имущество да се приеме и такова, придобито по възмезден
способ по време на брака, но чрез влагане на лични средства на някой от
съпрузите. Българският СК не е приложим в имуществените отношения на
съпрузите и ищецът не може да се позовава на нормата на чл.23 от СК. След
като руското право изрично предвижда, че всички придобити по възмездни
способи по време на брака имущества, са общи на съпрузите, претенцията за
установяване на изключителна собственост е неоснователна и следва да
се отхвърли.
Горните изводи изложени в мотивите на обжалваното решение изцяло се
споделят и настоящият съд препраща към тях на осн. чл.272 от ГПК.
При приложимост на руското материално право, без значение се явява,
че средствата за покупка на процесния имот са преведени от банкова сметка,
открита на ищеца, поради което е неоснователно и това възражение на
въззивника.
Макар изложеното по-горе изцяло да обуславя неоснователността на
исковата претенция и да е без значение за изхода от делото, във връзка с
възраженията на въззивника следва да се посочи, че въззивният съд споделя и
изводите на окръжния съд относно това, че ищецът не е доказал при условията
на пълно и главно доказване по делото, твърденията си, че средствата, с които
е извършено плащане на цената на процесното жилище към момента на
покупката, са изцяло лично негови – дарени от неговата майка. Поради
оспорването на авторството на представения договор за дарение и
приложението към него, ищецът, на когото е указана тежестта на доказване,
не е установил истинност на договора и приложението откъм авторството на
12
дарителката, поради което съдът не взема предвид тези частни документи и не
зачита отразените в тях обстоятелства, респ. - без значение е и дали майката на
ищеца е разполагала с възможност да му дари парична сума преди покупката
на процесния имот. Твърденията на ищеца за личен произход на паричните
средства за закупуване на процесния имот не могат да бъдат приети за
установени, не само защото не са надлежно доказани, но и поради
опровергаващите ги доказателства ангажирани от ответницата. От тези
доказателства е видно, че няколко месеца преди покупката на имота в
България, страните са продали свой имот в Русия за сума по-голяма от
отразената покупна цена за имота в България, което прави много по-вероятно
плащането на цената за процесния имот да е било със средствата получени от
тази продажба. Следва да се има предвид и извънсъдебното признание на
съсобствеността върху имота след развода на страните, извършено от страна
на настоящия ищец с твърденията и исканията му в изпратената от него до
ответницата покана, и предявения срещу нея иск, за заплащане на
обезщетение от нейна страна за лишаването му, в качеството на съсобственик,
от възможността за ползване /чрез трети лица/ на неговата 1/2 ид.ч. от
процесния имот.
Предвид изложеното по-горе обжалваното решение се явява правилно,
поради което същото следва да бъде потвърдено от настоящия съд.
С оглед изхода от делото в полза на въззиваемата страна следва да се
присъдят направените пред въззивния съд разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 997,92 лв. /равностойност на 500 евро/, които
следва да се възложат в тежест на въззивника. По възражението на въззивника
за прекомерност, съдът намира, че предвид фактическата и правна сложност
на делото, както и реално извършените от процесуалния представител на
въззиваемата действия по защитата й пред въззивния съд – депозиран
обоснован отговор и лично явяване в открито съдебно заседание, не са налице
основания за намаляване на разноските в частта за заплатеното от нея
адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 482/19.06.2025г. по гр.д. № 1034/2024 г.
13
по описа на Окръжен съд-Бургас.
ОСЪЖДА Д. М., гражданин на Руската Федерация и Република
Германия, с ЛНЧ * да заплати на Г. С. М., гражданка на Руската Федерация и
Република Германия, род. на ********** год. във В. област, СССР, направени
съдебни разноски пред въззивния съд за заплатено адвокатско възнаграждение
в размер на 977,92 лв. /деветстотин седемдесет и седем лева и деветдесет и
две стотинки/.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с
касационна жалба, в едномесечен срок от връчването на препис от него на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14