Решение по дело №140/2025 на Административен съд - Смолян

 

 

Производството е по чл. 145 АПК вр.чл.118 КСО.

Образувано е по жалба на Ю. Н. П. от [населено място] община . срещу Решение №1040-20-62 от 05.05.2025г. на директора на ТП НОИ-Смолян, с което е оставено в сила Разпореждане № 202-02-1-3/ 31.03.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица. С последното е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО, тъй като за периода от 2018 до 2023г. лицето има дългосрочна заетост извън страната, а в периода 2009-2023г. не пребивава в България; упражнявало е трудова заетост в други държави членки, а за ПОБ е релевантно обичайното пребиваване през периода на последната заетост, което е извън България; завръщането в държавата по произход след приключване на заетостта е без правно значение за отпускане на ПОБ, тоест България не е държавата нито по последната заетост нито по пребиваване и няма основание да се прави преценка за ПОБ по българското законодателство.

По съображения за незаконосъобразност и неправилност, в жалбата се иска отмяна на решението и връщане преписката на административния орган за ново произнасяне. Твърди се, че пребиваването на лицето във Великобритания и Франция е било поради трудовата му заетост, то е било временно, а не обичайно, като жизнените интереси са тук, а не в друга държава. Твърди се, че жалбоподателката има дете на 12 години, което живее и учи в [населено място] [община]; не притежава имущество в чужбина; работи, за да осигури по-висок стандарт на детето си в България; детето се отглежда от нейните родители през периодите, когато тя работа в чужбина и тя желае да се установи с детето в по-голям град в България, за да му осигури по – добро бъдеще. Претендират се разноски.

В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от пълномощник, който поддържа жалбата и пледира да бъде уважена; претендира за присъждане на разноски.

Ответникът – директор на ТП НОИ-Смолян в с.з. не изпраща представител; депозира писмено становище, с което оспорва жалбата и моли да се отхвърли; претендират се разноски.

Съдът счита, че жалбата е допустима, по същество неоснователна поради следното:

Жалбоподателката подава заявление за отпускане на ПОБ на 02.01.2024г./л.103 от делото/, като декларира, че е с прекратено правоотношение от френски осигурител на 24.11.2023г. На 19.01.2024г. /л. 92/ лицето подава заявление за удостоверяване на осигурителни периоди като декларира, че е работило във Франция от 25.10.23г. до 25.11.2023г. Лицето представя и документ U01 от Великобритания, с който удостоверява осигурителни периоди от 2009г. до 2023г.

Служебно, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация са изискани СЕД U017 и СЕД U004 от КИ във Франция. Със СЕД U017 е удостоверен период от 25.10.2023г. до 25.11.2023г. и основание за прекратяване – дата на изтичане на договора. По делото са удостоверени периоди от Великобритания /л.63/ за периода от 2009г. до 2023г, както следва: 12.06.2009- 15.10.2009г., 19.06.2010- 19.10.2010г., 29.06.2011г- 4.10.2011г., 15.06.2016-24.11.2016, 6.03.2017-16.11.2017, 7.02.2018-8.11.2018г, 7.03.2019-28.11.2019г., 1.06.2020-21.10.2020г., 10.05.21-22.10.2021, 12.05.2022г.- 11.11.2022г, 01.05.2023г.- 15.10.2023г.

По делото се установява, че жалбоподателката получава ПОБ в България за периода от 25.11.2016г. до 05 март 2017г., от 17.11.2017 до 05.12.2017г. и от 29.11.2019г.- 28 май 2020г.

Установява се също така, че жалбоподателката работи в България за периода от 01.12.2021г. до 20.04.2022г. и от 1.12.2022г. до 28.02.2023г.

По делото е представена Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 /л.90/, според която жалбоподателката живее в България, в [населено място], [община], има дете до 18г., което живее в България, през периода на заетост извън страната е живяла под наем и не желае до остава да живее да постоянно извън страната.

От показанията на св. Н. П. /баща на жалбоподателката/ се установява, че тя работи сезонно в чужбина с цел издръжка на детето си, което живее в България със своите баба и дядо през времето, когато тя работи; не е придобила имущество в чужбина; живее в [населено място] общ.. на отделен етаж от къщата на родителите си; грижи се за детето; целта и да работи извън страна е да осигури по-висок стандарт на живот на детето си; [семейно положение] е; бащата на детето не поема издръжката на детето, не плаща присъдените му издръжки; целта и е да се установи в по-голям град в страната заедно с детето; работила е за по няколко месеца в България, в т.ч. в София, но не е успяла да се справи с ниските заплащания у нас и отново е заминала на работа извън страната.

По делото е представено съдебно решение от 2020г., видно от което жалбоподателката упражнява родителските права върху роденото през 2012г. дете Р. К., което живее с нея в домът и в [населено място], бащата на детето е осъден да плаща месечна издръжка.

С Разпореждане от 31 март 2025г. /л.32/, на основание чл. 54ж, ал. 1, вр.чл.11 пар.3 „а“ и чл. 65 пар.2 от Регламент №883/2004 е отказано отпускане на ПОБ по чл. 54а КСО , тъй като обезщетението по правило се отпуска от държавата по последна заетост и само в изрично предвидени случаи, се отпуска от държавата по пребиваване, но в случая не са налице основания за последното.

По жалба срещу разпореждането /л.30/ е постановено обжалваното решение на директора на ТП НОИ-Смолян. С атакувания акт разпореждането е оставено в сила. Съображенията на директора на ТП НОИ-Смолян се свеждат главно до това, че жалбоподателката работи с прекъсвания във Великобритания и Франция; във Великобритания е със статут на уседналост поради това, че пребивава там над 5 години; лицето има дългосрочна и стабилна заетост извън страната за период над пет години и ПОБ се предоставя от институцията по пребиваване. По съображения, че България не е страната по пребиваване и че българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, с решението е отхвърлена жалбата и разпореждането е оставено в сила.

Правни изводи.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Смолян и оставеното в сила с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица, са издадени в рамките на установената от закона за тези органи компетентност - чл. 117, ал. 3, вр., ал. 1, т. 2, б. "б. " от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Издадени са в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон.

По делото не са спорни периодите на трудовата заетост на жалбоподателката. За периода от 2009 до 2023г. е работила във Великобритания; за период от около месец - от 25.10.2023г. до 25.11.2023г. работи във Франция; след това за периода от 13 май 2024г. до 16.11.2024г.отново работи във Великобритания. Последната заетост на лицето, релевантна за определяне на обезщетение е във Франция на 24.11.2023г.

Спорът се свежда до това дали правилно са приложени от страна на органа материалноправните предпоставки на Регламент (ЕО) 883/2004 г. и на Регламента по приложението му № 987/2009 ЕО, както и на практиката на СЕС по тълкуването на тези нормативи, дадено в решение по дело С-30/2022. Безспорно е, че по отношение на жалбоподателката като гражданин на страната са приложими нормите на Регламент (ЕО) 883/2004 /чл.2/, като в чл. 11 пар. 1 се сочи, че лицата, за които се прилага този регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка, като това законодателство се определя в съответствие с дял втори. Според чл. 11 пар.3 б.“а“ на дял втори от регламента, за лицата, които упражняват дейност като наети лица /каквато е и жалбоподателката/ или като самостоятелно заето лице, в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. Принципът, че държавата по последната заетост отговаря за ПОБ се намира в дял втори, озаглавен „Определяне на приложимото законодателство“. Изключенията от този принцип са в чл. 65 на Регламент (ЕО) 883, където са използвани понятия като „компетентната държава-членка“, „държава-членка по пребиваване“, „последна заетост“, „последна дейност“ и др. Компетентната държава е тази, в която лицето осъществява дейност /арг. от чл.11/, тоест където е наето, като в случая това са Великобритания и Франция. Държавата по пребиваване е тази, която отговаря на чл. 1 пар.3, б.“й“ от регламента - това е мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от „престой“, което означава временно пребиваване. Правилата за определяне на пребиваването са уредени в Регламент (ЕО) 987/2009, който е регламента по прилагане на Регламент 883/2004. Елементите за определяне на пребиваването са посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) 987/2009. В него се сочи, че определянето на пребиваването зависи от центъра на интересите на съответното лице. Центърът на интересите се определя на база цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти като: продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки; естеството на упражняваната дейност, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на договора за заетост; семейно положение и роднински връзки; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Според пар.2, само когато съобразяването на тези критерии, основаващи се на приложимите факти, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В контекста на горните положения, заложени в двата регламента и съобразно фактите по делото, съдът съобрази следното:

Жалбоподателката от 2009 г до 2024г. е работила извън България, като за релевантния период – от 2018г. до 2024г. работи извън страната с прекъсвания за период по–малък от 6 месеца на година. Така, за релевантния период има прекъсвания на трудовата дейност във Великобритания и Франция, както следва: за 2018 г. има прекъсване на трудовата дейност за около 2 месеца, за 2019г. за около 3 месеца, за 2020г. за около 7 месеца, за 2022г. за около 5 месеца и за 2023г. за около 5 месеца. От доказателствата става ясно, че жалбоподателката е работила във Великобритания през 2018г в продължение на около 10 месеца, през 2019г. в продължение на около 9 месеца, през 2020г. в продължение на около 5 месеца, през 2021г. в продължение на около 6 месеца, през 2022г. в продължение на около 7 месеца и през 2023г. в продължение на около 7 месеца /общо във Франция и във Великобритания за последната година/ . Пребиваването и в България не надвишава 6 месеца на година. Доказателствата за трудовата заетост на жалбоподателката в страната за процесния период, 2018-2023г., са както следва: за около 5 месеца през 2021-2022г. и за около 3 месеца през 2022г.- 2023г. След последната декларирана заетост през м.ноември 2023г. във Франция, жалбоподателката е заминала отново за Великобритания, където работи от 13 май 2024г. до 16.11.2024г. Всъщност тя е работила във Великобритания дълги години сезонно, преди да отиде във Франция.

За правото на ПОБ е от значение обичайното пребиваване през периода на заетост и тази заетост в случая е извън България, доколкото трудовата дейност е осъществявана във Великобритания и Франция. Установява се дългосрочна и стабилна заетост на лицето извън страната, а това е главният критерий при определяне на държавата по пребиваване по време на последната заетост, при преценка на ПОБ. Налице е презумция, че когато лицето дългосрочно и стабилно работи в друга държава членка, то пребивава в тази държава членка. В случая последната трудова дейност е във Франция, а преди това и след това е във Великобритания. След като е завършила трудовата си дейност във Франция на 25.11.2023г. , жалбоподателката се е завърнал в държавата си по произход България за няколко месеца, след което отново е заминала в чужбина, където работи от месец май 2024г. до м. ноември 2024г. След подаване на заявлението за ПОБ на 2.01.2024г. лицето продължава да работи извън страната. Трудовите активности на лицето са извън България и те са за период над 5 години.

За да се отпусне обезщетение за безработица в България лицето следва по време на последната му заетост да е пребивавал в страната ни. От доказателствата става ясно, че последната заетост на жалбоподателката е от 25.10.2023г. до 25.11.2023г., през който месец тя работи във Франция, след което отново отива във Великобритания, където е работила от 2018г. до 2023г. Завръщайки се в България, жалбоподателката се връща в държавата по произход, а не в държавата по пребиваване. Поради това е приложима нормата на чл. 64 от Регламента, касаеща безработни лица, които отиват в друга държава-членка.

Безспорно е, че трудовата дейност на българските граждани извън страната е свързана с осигуряване на прехрана и издръжка на семейство, и това в случая също е така, което се потвърди от показанията на свидетеля, според който жалбоподателката след развода си работи в чужбина, за да отглежда детето си, което живее с родителите и в страната. Правото на парично обезщетение обаче зависи от периода на последната заетост, а тя в случая не е в България. Наличието на жилище в България, МПС, дете, постоянен адрес, роднини, приятели в България, са все обстоятелства, които не променят извода, че държавата по пребиваване не е България. Настоящият съдебен състав също е приемал, че работата извън страната касае кратковременни ангажименти, свързани с осигуряване на доходи за издръжка на семейството и центърът на жизнените интереси си остава България. Подходът на Регламентите обаче не е такъв. За правото на парично обезщетение е от значение къде е било обичайното пребиваване именно през периода на последна заетост. А по отношение на причините от семеен характер, то същите не следва да се вземат предвид при прилагане на чл. 65 пар. 2 и пар. 5 от Регламент 883/2004, изменен с Регламент 465/ 2012. В този смисъл е Решение от 30.09.2021г. по дело С-285/20г. на СЕС, където се сочи, че причините по специално от семеен характер, поради които едно лице е преместило пребиваването си в държава –членка, различна от компетентната държава–членка, не следва да се взимат предвид за целите на прилагане на тази разпоредба. Периодът, за който следва да се прави преценката на пребиваването не следва да включва факти и обстоятелства след приключване на последната заетост. Определянето на държавата по пребиваване се извършва за периода на последната трудова дейност на лицето. Щом жалбоподателката е била с място на обичайно пребиваване във Великобритания и Франция, не може да се приеме, че тя попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта /компетентна по силата на чл. 11, § 3, б. "а" от същия регламент/ върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, е необходимо напълно безработното лице, по време на последната си дейност като заето лице да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. Завръщайки се в България жалбоподателката всъщност е променила пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход по лични съображения, които са ирелевантни.

На свой ред, по отношение на уседналостта във Великобритания, по делото е представен документ от КИ във Великобритания, СЕД Н006 /л.44/. Според последния, лицето е записано със статут на уседналост в тази държава. На тези лица се предоставя безсрочно разрешение за работа и те могат да кандидатстват за гражданство. Тези лица трябва да са пребивавали на територията на Обединеното кралство в продължение на пет последователни години. В съдебната практика се приема, че 5-годишния период е достатъчен период от време, за да се приеме, че е налице стабилна връзка между лицето и държавата.

С оглед горното, обосновано е прието от ответника, че в случая приложение намира чл. 64 от Регламент №883 - безработно лице, което отива в друга държава-членка се постави на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка. Задължителни за съда са и мотивите на Определение от 24 март 2023г. на СЕС по дело С - 30/22 по преюдициално запитване. СЕС приема, че чл. 65, пар. 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Поради това, че жалбоподателката не е придобила „последно“ осигурителен период в България по см. на чл. 61 пар. 2 от Регламента, то правото на обезщетение може да възникне само ако положението и съответства на визираното в чл. 65 пар. 5, б. „а“ вр. чл. 65 пар.2 от Регламента. С оглед тълкуването на СЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, то положението на жалбоподателката се явява несъответно, тъй като след прекратяване на трудовата и дейност във Великобритания и Франция, където е пребивавала във връзка с дейността си, тя се е завърнала в държавата на произход, България. Обосновано е прието в оспорения акт, че България не е държавата по пребиваване и държавата по последната заетост, и обезщетението не се дължи от българската институция.

Предвид гореизложеното съдът счита, че атакуваното решение е обосновано и правилно, жалбата като неоснователна следва да се отхвърли. С оглед изхода на делото, в полза на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсулт в размер на 100 лв.

Водим от горното АССм

 

Р Е Ш И

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Ю. Н. П. от [населено място] община . срещу Решение №1040-20-62 от 05.05.2025г. на директора на ТП НОИ-Смолян, с което е оставено в сила Разпореждане № 202-02-1-3/ 31.03.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ОСЪЖДА Ю. Н. П. [ЕГН] [населено място] община . да заплати на НОИ разноски в размер на 100 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.