Решение по дело №1816/2020 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 1401
Дата: 1 октомври 2020 г.
Съдия: Наталия Георгиева Дичева
Дело: 20207050701816
Тип на делото: Касационно административно наказателно дело
Дата на образуване: 12 август 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

         /           ….2020 година, гр. Варна

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, Х КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ в публично заседание на  трети септември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКА ГАНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ : 1. НАТАЛИЯ ДИЧЕВА

2. РАЛИЦА АНДОНОВА

 

при секретаря ДОБРИНКА ДОЛЧИНКОВА и при участието на прокурора СИЛВИЯН и***, като разгледа докладваното от съдия НАТАЛИЯ ДИЧЕВА к. адм. д. № 1816 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХІІ от АПК във вр. с чл.72 ал.4 от ЗМВР.

Образувано е по касационна жалба вх. № 49912 от 24.07.2020 година на Полицейски орган към Трето РУ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Варна срещу Решение № 970 от 06.07.2020 година, постановено по НАХД № 1803/2020 година по описа на Районен съд – Варна, ХV състав, с което е отменена Заповед № 439зз-409/22.04.2020 година на инспектор от Трето районно управление при ОД на МВР гр. Варна – И. И./разузнавач V степен в група Участък „Владиславово“/ и е осъдено ОД на МВР да заплати разноски в размер на 510 лв. Касаторът твърди, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон. Иска се оспореното решение да бъде отменено, а издадената заповед за задържане да бъде потвърдена.

Ответникът по касационната жалба – Л.М.М. ***, чрез процесуалния си представител адвокат М., счита касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на разноските по делото.

Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Варна, дава заключение, че жалбата е неоснователна.

Касационната жалба е подадена в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес. При това положение същата се явява допустима.

ВРС е бил сезиран с жалба, предявена от Л.М.М., чрез пълномощника си адв. М.М., против Заповед № 439зз-409/22.04.2020г. на инспектор от Трето РУ при ОД на МВР-Варна – И.И, с която на основание чл. 72, ал.1, т.4 от ЗМВР е разпоредено задържането му за срок от 24 часа. В оспорената заповед не са изложени други фактически констатации.

От данните по делото се установява следното:

На 22.04.2020г., М., управлявайки т.а. „Ситроен Берлинго“ с рег.№ В ****ВТ  се прибирал в дома си, като в автомобила му пътували св.Т****, с която М. бил във фактическо съжителство и малолетното дете на жалбоподателя. Около 15,50ч. М. паркирал управлявания от него лек автомобил пред бл.53 в жк“Вл. Варненчик“ вх.1, където живеел. В близост до дома на М. се намирал полицейски екип от Трето РУ-ОД на МВР-Варна, в който участвал и св.Х****. Тъй като М. не ползвал обезопасителен колан по време на управление на автомобила, полицейските служители предприели проверка, в хода на която се установило, че М. не може да представи документ за самоличност, тъй като не носи такъв. Той заявил на полицейските служители, че живее на съответното място и че личната му карта се намира в дома му. Св. Т**** също не представила документ за самоличност, като заявила, че е забравила личната си карта в дома си. На място не били установени други лица, с документи за самоличност, които да удостоверят самоличността на М., поради което бил подаден сигнал в ПУ-Владиславово и на място пристигнал  втори екип в който участвали пол.орган и*** и св.М.- началник на ПУ-Владиславово. Тъй като самоличността на М. не могла да се установи,  същият бил задържан с помощни средства и отведен в Трето РУ-ОД на МВР-Варна за установяване на самоличността му, а детето било поверено на грижите на св.Т****, тъй като М. не позволил да бъде уведомена неговата майка. След оформяне на документите за задържането му и след като самоличността на жалбоподателя М. била установена и същият дал сведение пред полицейските служители, бил освободен.

 За да отмени оспорената заповед за задържане, районният съд е приел, че в същата не са изложени фактическите обстоятелства, обосноваващи задържането, т. е. при липса на мотиви.

Решението е правилно.

Административният орган е издал спорната заповед, без да изложи мотиви за наличието някоя от предпоставките за задържане на конкретно лице, възведени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. Според тази норма полицейските органи могат да задържат лице: 1. за което има данни, че е извършило престъпление; 2. което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба; 3. което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност; 4. при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл. 70; 5. което се е отклонило от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или от местата, където е било задържано като обвиняем в изпълнение на разпореждане на орган на съдебната власт; 6. обявено за издирване с цел задържане, както и по искане на друга държава във връзка с неговата екстрадиция или в изпълнение на Европейска заповед за арест; 7. в други случаи, определени със закон.

Липсата на фактически основания за издаване на Заповед за задържане рег. № 439зз-409 от 23.04.2020г. е съществено нарушение на процесуалните норми, допуснато от административния орган, което само по себе си е самостоятелно основание за отмяна на разглежданата заповед.

Съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, съществена част от формата, в която следва да бъде издаден един административен акт, е излагане на фактически и правни основания. Следователно, това са два отделни реквизита, които имат самостоятелно значение и не се припокриват. В обсъжданата заповед липсва както посочване на правното основание за нейното издаване, така и фактически констатации, от които да е видно какви са конкретните обстоятелства, обосноваващи наличието на някоя от хипотезите на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. Неспазването на така установеното нормативно изискване, има за последица постановен в съществено нарушение на закона административен акт. Изискването за обосноваване на административния акт е една от гаранциите за законосъобразност на същия, които законът е установил за защитата на правата и правнозащитените интереси на гражданите и организациите - страни в административното производство. Тази гаранция се проявява в две насоки. С излагането на мотивите се довеждат до знанието на страните съображенията, по които административният орган е издал съответния административен акт. Това подпомага страните в избора на защитните средства и въобще при изграждането на защитата им срещу такива актове. От друга страна наличието на мотиви улеснява и прави възможен контрола върху законосъобразността и правилността на акта, упражняван при обжалването му пред по-горния административен орган и пред съда, допринася за разкриване на евентуално допуснатите закононарушения, разкрива и възможности за контрол над случаите, в които въпросът е решен по целесъобразност, но са надхвърлени рамките на предоставената на административния орган оперативна самостоятелност. Значението на изискването за мотиви според АПК е такова, че тяхното неизлагане към административния акт съставлява съществено нарушение на закона и основание за отмяна на акта. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г., ОС;

Обжалваното пред касационната инстанция решение на районния съд, е валидно и допустимо. При постановяването му не се констатират нарушения  на материалния или на процесуалния закон и то следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл. 143, ал. 4 във връзка с чл. 228 АПК, на ответника се дължат извършените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Преди съдът да се произнесе относно размера на тези разноски, е необходимо да бъде обсъдено възражението на касатора относно прекомерността на адвокатското възнаграждение.

В конкретния случай по делото са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Според чл. 8, ал. 2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по ЗМВР е 400лв. При това положение, настоящият състав преценява възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като основателно и същото следва да се редуцира от 500лв. на 400лв.

Мотивиран от изложеното, административен съд гр,Варна,

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 970 от 06.07.2020 година, постановено по НАХД № 1803/2020 година по описа на Районен съд – Варна.

 

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Варна, да заплати на Л.М.М. с ЕГН ********** ***, сумата от 400 лева /четиристотин лева/, представляваща направените по делото разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение.

 

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.