№ 8562
гр. София, 11.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20231110159292 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Н. Х. срещу ****, с която са предявени
евентуално съединени помежду си искове за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5
от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/19.04.2023 г., а именно: главен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – нищожност поради противоречие на закона,
включително поради неравноправност; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД – нищожност поради заобикаляне на закона, както и кумулативно съединен с тях
частичен осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лв. – част от вземане в общ размер на 5 050 лв.,
представляващо платена без основание сума по нищожната клауза, ведно със законната
лихва от 30.10.2023 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника по реда на ЗПФУР Договор за
предоставяне на потребителски кредит № ***/19.04.2023 г., по силата на който му бил
предоставен кредит в размер на 5 000 лв., при лихвен процент в размер на 35 %, равняващ
се на 1 750 лв., и посочен ГПР в размер на 49.66 %, като се задължил да върне заема на 18
месечни вноски. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „***“ в полза на ответното дружество, но в договора не е
посочен размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързаното с
кредитора дружество. Излага, че едва след усвояването на кредита установил, че освен
заемната сума трябва да плати и сумата от 5 050 лв. за предоставеното поръчителство, но
възразява, че липсва съгласие за договор за поръчителство, защото не го е подписал нито с
квалифициран, нито с обикновен електронен подпис. Релевира възражения за нищожност на
1
целия договор за кредит. Възразява, че той е нищожен поради противоречие на закона.
Счита, че той съдържа неравноправни клаузи – такива с погрешно посочен ГПР, което е
заблуждаваща търговска практика и не му е позволило да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Сочи, че са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1
ЗПК /поради неспазване на формата/ и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /не е посочен начинът на
формиране на ГПР и е посочен грешен ГПР, защото сумата за възнаграждение за поръчител
не е посочена в договора за кредит и не е включена като разход по кредита, при положение
че на практика предоставянето на поръчителство е задължително условие за сключването на
договора, а кредиторът и поръчителят са свързани лица/. Счита, че договорът е нищожен и
поради заобикаляне на закона – на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на ГПР. Твърди, че задълженията му по договора са изцяло погасени.
Счита, че платената от него сума въз основа на нищожната клауза е платена без основание.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове. Оспорва твърдението, че предоставянето на поръчителство от
„***“ е било условие за сключване на договора за кредит, като сочи, че кредитополучателят
е могъл да посочи избран от него поръчител, поради което чл. 5 от договора за кредит е
индивидуално уговорена клауза, защото е включена в договора по избор на потребителя.
Сочи, че на ищеца са предоставени СЕФ и проекти на договора за кредит и на договора за
гаранция, като преди сключването на договора системата автоматично е показала
дължимите такси към „***“ и той е потвърдил изрично чрез СМС, че желае да сключи
договора за кредит при посочените условия, поради което е налице яснота и информираност
на потребителя при вземане на решението за сключване на договора, респ. не се касае за
заблуждаваща търговска практика. Акцентира, че дори ако е вярно, че той е узнал едва след
сключването му, че трябва да обезпечи кредита, е могъл в 14-дневен срок от сключването на
договора да се откаже от него, без да дължи обезщетения или неустойки, но не е упражнил
това свое право. Счита, че разходът за предоставената гаранция не е част от общия разход по
кредита, защото касае услуга, предоставена от трето лице и имаща незадължителен
характер, от което следва, че на потребителя е предоставена цялата законово необходима
информация във връзка с размера на действително приложимия ГПР и начина на неговото
формиране. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
С протоколно определение от 11.04.2024 г. е допуснато увеличение размера на
предявения осъдителен иск до сумата от 28.88 лв., представляваща цялото вземане на
ищеца.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
Съдът е сезиран с искове за прогласяване нищожност на договорна клауза и за
осъждане на ответника да върне на ищеца платена по повод на нея парична сума.
Kогато се иска прогласяване недействителност на сделка/договорна клауза, а в
обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът следва да съобрази, че е сезиран с множество
2
обективно съединени искове – при един петитум ищецът е заявил множество основания за
прогласяване недействителността на сделката/договорната клауза. Независимо от
поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на
евентуалност, защото ако сделката/договорната клауза е недействителна на едно основание,
предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание. Ето защо и съобразявайки съдебната практика /например Решение №
97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д.
№ 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът счита, че обективно съединените искове за
прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски
кредит № ***/19.04.2023 г. на различни основания, с които е сезиран, следва да се разгледат
при условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото.
Първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожност на клаузата поради противоречие със закона, включително поради
неравноправност, и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъде разгледан искът за
прогласяване нищожност на клаузата на другото релевирано основание – поради
заобикаляне на закона.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да установи сключването между страните на
Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/19.04.2023 г. и неговото
съдържание, по който ответникът му е предоставил в заем сумата от 5 000 лв., както и
твърдяното противоречие на закона, включително твърдяната неравноправност на
договорни клаузи.
В случая с Определение № 7388/16.02.2024 г., в което е инкорпориран изготвеният от
съда проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за
безспорно сключването между страните на Договор за предоставяне на потребителски
кредит № ***/19.04.2023 г., по който ответникът е предал на ищеца в заем сумата от 5 000
лв. От доказателствата по делото е видно, че той е сключен като договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 6 от договора той е сключен при Общите
условия за предоставяне на потребителски кредити на ****.
С договора ищецът в качеството на кредитополучател е поел задължение да върне на
ответника в качеството на кредитор сума в общ размер на 6 750 лв., включваща заемната
сума и възнаградителна лихва, като сумата подлежи на връщане на 18 броя погасителни
вноски. Страните са договорили лихвен процент в размер на 35 % и ГПР в размер на 49.66
%. Посочено е в чл. 4 от договора, че общият разход по кредита е в размер на 1 750 лв. и
включва лихвата.
Съдът намира, че сключеният между страните договор за потребителски кредит
попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй
като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
3
Следователно за него се прилага защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.
Възражението на ищеца за нищожност на договора поради противоречие с
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, е
неоснователно. Този извод следва при съвкупната преценка на представения по делото
екземпляр от договора, от който и без необходимост от специални знания е видно, че е
спазено изискването за шрифт и за яснота и разбираемост на текста, и на заключението на
съдебно-техническата експертиза, от което се изяснява, че на 19.04.2023 г. от системата на
ответника е изпратена електронна поща до посочен от клиента мейл, съдържаща Стандартен
европейски формуляр, Погасителен план, Договор за предоставяне на финансови услуги
/заеми/ № ***/19.04.2023 г. и Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на
****, като документите са получени същия ден.
Съгласно т. 1.4. от Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на ****
/относно приложимостта на които към процесния договор за кредит страните не спорят/, за
да бъде разгледано заявлението на кредитоискателя, последният е длъжен да предостави
всички изисквани от дружеството данни, информация и обезпечения /ако такива са
необходими за одобряването на потребителския кредит/. В случая в представения
Стандартен европейски формуляр е посочено, че кредиторът изисква като обезпечение по
договора за кредит договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя, както и че ако кредитополучателят избере да сключи договор за
гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за кредиполучателя ще
бъдат в размер на 5 050 лв., като те не се включват в ГПР по кредита. Съгласно възприетата
в т. 2 от общите условия дефиниция „гарант“ е одобрено от дружеството юридическо или
физическо лице, което въз основа на договор за поръчителство се задължава в полза на
дружеството да гарантира изпълнението на задълженията на кредитополучателя на
дружеството по конкретен договор за потребителски кредит, а „поръчител“ е одобрено от
дружеството физическо лице, предложено от кредитополучателя, което въз основа на
договор за поръчителство се задължава в полза на дружеството да гарантира изпълнението
на задълженията на кредитополучателя към дружеството по договора за потребителски
кредит.
Съгласно чл. 5 от договора за кредит той се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „***“ в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може
да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Посочено е, че със сключването на договора за кредит кредитополучателят потвърждава, че
при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е
запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо
лице, за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за
4
кредит, като е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност
на кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия.
Възражението на ищеца за нищожност на договора за поръчителство поради липса на
съгласие, обосновано с твърдения, че не го е подписал, съдът намира за неоснователно. Този
извод следва както от обстоятелството, че договорът за поръчителство /подобно на договора
за кредит/ е сключен като договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, така
и от заключението на съдебно-техническата експертиза, според което третата стъпка от
заявлението за отпускане на кредит на интернет страницата на **** е свързана с попълване
на предпочитаното обезпечение – физическо лице /личен гарант или поръчител/ или
юридическо лице /гаранция от „****“/, като в случая в системата на ответника са налице
данни за успешно попълнена трета стъпка чрез избор на гаранция от „****“, в който случай
информационната система автоматично визуализира калкулираните такси на съответните
падежни дати, след което ответникът преглежда заявката и оценява кредитоспособността на
клиента и взема решение, като в случай на одобрение му изпраща електронна поща на
посочен мейл заедно с проект на документи за сключване на договора за кредит, генерирани
от системата въз основа на посочените параметри от клиента, като се извършва
потвърждение на договора чрез СМС през мрежа на комуникационен оператор на посочен
от кредитоискателя мобилен телефон. Следователно, избирайки да обезпечи искания кредит
с гаранция от „****“ при визуализираните по време на избора такси, изпращайки заявката за
кредит до ответника, съдържаща този избор, получавайки документите за сключване на
договора за кредит въз основа на така зададените критерии /включително направен избор за
предоставяне на гаранция от „****“/ и потвърждавайки чрез СМС желанието си да сключи
договора при тези условия, ищецът еднозначно е изразил съгласие да сключи не само
договора за кредит, но и договора за поръчителство. Страните не спорят, че
възнаграждението, което ищецът дължи по този договор, е в размер на 5 050 лв.
Що се отнася до възражението на ищеца за нищожност на договора за потребителски
кредит в неговата цялост поради противоречието му с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК съдът намира следното:
В договора за кредит и преддоговорната информация за неговото сключване е
посочен ГПР в размер на 49.66 %, като в чл. 4 е посочено, че той включва само лихвата, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посоченият размер на ГПР
обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а
именно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от
кредитополучателя с „****“, което възнаграждение е част от общия разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
5
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая при съпоставка на публично достъпните данни в Търговски регистър на
Република България и в Търговски регистър на Малта /достъпен на https://registry.mbr.mt/ се
установява, че едноличният собственик на капитала на ответника **** е „****“
/чуждестранно юридическо лице, регистрирано във Финландия/, като същото лице е и
единият от собствениците на „***“ П. Л. С. /сегашното наименование на „****“/.
Следователно налице е хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 ДР ТЗ. Този извод
се подкрепя и от установения от заключението на съдебно-счетоводната експертиза факт, че
ответникът е получавал плащане от кредитополучателя, което е отнасял за погасяване на
задължението на последния към „****“.
В договора за кредит изрично е уговорено, че той ще бъде обезпечен от „***“, като
това дружество е предварително одобрено от кредитора, предвид което и при наличните
данни за свързани лица съдът намира, че за кредитора е било изначално известно, че договор
за поръчителство ще бъде сключен, като той е запознат и с условията, при които биват
сключвани договорите за поръчителство от „***“.
Възнаграждението за поръчителство безспорно е свързано с договора за кредит,
доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. В случая предоставянето на
обезпечение представлява задължително условие, за да бъде изобщо разгледана заявката за
кредит, който извод следва както от информацията в част 2, т. 8 от Стандартния европейски
формуляр, така и от заключението на съдебно-техническата експертиза, в което не се сочи
вариант за кандидатстване за кредит без обезпечение, а в открито заседание вещото лице
изрично заявява, че в системата на ответното дружество не е възможно да се подаде заявка
за кредит без избор на какъвто и да е вид обезпечение, защото изборът на обезпечение е
задължително поле – трябва да се избере или личен гарант, или обезпечение от „****“.
Обстоятелството, че потребителят е могъл да избере физически лица за поръчители вместо
предварително одобреното от кредитора дружество, наличието на която възможност се
установява от заключението на съдебно-техническата експертиза, е ирелевантно, тъй като от
значение е какви са последиците при избор на този вид обезпечение и свързаните с него
разходи, които кредитополучателят трябва да направи и които са известни за кредитора.
Следователно събраните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани
6
лица обуславят извод, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство е част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 ДР
ЗПК, изброяването в който не е изчерпателно. Ето защо това възнаграждение следва да бъде
включено при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на кредита
/аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/, което в случая не е сторено. Последното е видно
както от чл. 4 от договора за кредит, така и от факта, че в договора за кредит изобщо не е
отбелязана дължимостта във връзка с него на възнаграждение за поръчителство. На
следващо място, от заключението на съдебно-счетоводната експертиза също се изяснява, че
при определяне на ГПР в размер на 49.66 % кредиторът е включил само разходите за
договорна лихва. От същото заключение се установява, че действителният размер на ГПР,
при изчисляването на който е взето предвид и възнаграждението за гаранта, възлиза на
262.21 %. Следователно действителният размер на ГПР е над 5 пъти по-висок от обявения в
договора за кредит.
По изложените съображения съдът намира, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Те следва да се приемат за изпълнени,
когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му
размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. След като в договора за кредит не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл. 22 ЗПК/.
Щом договорът за кредит е нищожен в неговата цялост, то нищожна е и клаузата на
чл. 5 от него, в която е уговорено задължение за кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение. Поради това клаузата следва да бъде прогласена за нищожна на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ. не следва да бъдат разглеждани
останалите релевирани от ищеца основания за нейната нищожност.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи извършена от него в
полза на ответника престация на определено благо – парична сума в размер на 28.88 лв.,
платена като възнаграждение за поръчителство, и получаване на сумата от ответника. В
тежест на последния при установяване на горните факти е да докаже наличието на правно
основание за получаване на процесната сума.
7
Основателността на иска за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5 от договора
за кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение
под формата на поръчителство от „***“, влече нищожност и на договора за поръчителство,
сключен между ищеца и „***“, в който е уговорено задължение за ищеца за заплащане на
възнаграждение за поръчителство, доколкото двата договора са сключени от свързани лица
и следва да се разглеждат като едно правно и икономическо цяло. Оттук следва извод за
недължимост от кредитополучателя на възнаграждение за поръчителство.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно, се установява, че на 21.04.2023 г. кредитът е предсрочно погасен,
като ищецът е заплатил на **** за погасяване на задълженията по договора за паричен заем
и договора за гаранция сума в общ размер на 5 091 лв., която е осчетоводена от ответника в
погасяване на задълженията на кредитополучателя за главница в размер на 5 000 лв.,
договорна лихва в размер на 11.23 лв. и такса за предсрочно погасяване в размер на 50 лв.,
както и за погасяване на задължението му към „***“ за предоставена гаранция в размер на
28.88 лв., като е останала и надвнесена сума в размер на 0.89 лв.
Съдът намира, че искът за връщане на сумата от 28.88 лв. от ответника на ищеца е
основателен, независимо че тя е платена като възнаграждение за поръчителство, щом по
делото е доказано, че тя е постъпила в патримониума на **** при начална липса на
основание, произтичаща от това, че договорът за кредит и сключеният във връзка с него
договор за поръчителство са нищожни. Обстоятелството как **** е процедирало с така
получената сума /още повече че по делото не е доказано тя да е предадена на поръчителя/ е
ирелевантно за предявения от кредитополучателя иск за връщането й, защото за наличие на
неоснователно обогатяване е необходимо и достатъчно да се установи липса на правно
основание за разместване на блага между правните субекти.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на законната
лихва от момента на завеждане на иска е само по отношение на предявената част от
вземането за главница, която част представлява предмет на делото. При увеличаване в хода
на процеса на частично предявен иск моментът, от който следва да се присъди законната
лихва върху увеличения размер, е от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3,
пр. 1 ГПК за увеличаването на иска /в този смисъл – Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д.
№ 2022/2020 г. на ВКС, I ТО/. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения
частичен размер от 5 лв. следва да бъде присъдена, считано от датата на подаване на
исковата молба – 30.10.2023 г., до окончателното плащане, а върху разликата до пълния
размер на вземането от 28.88 лв. – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 08.04.2024 г.,
до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на делото на ищеца се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сторените от него разноски в общ размер на 400 лв., както следва: 130 лв. – държавна такса;
250 лв. – депозит за вещо лице; 20 лв. – такса за съдебни удостоверения.
8
По отношение на претенцията за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ на ищеца съдът намира следното:
Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е: правна помощ по делото
да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този смисъл –
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I ТО/. В случая по
делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, в който е уговорено, че правната помощ се
предоставя безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съобразно константната съдебна
практика така посоченото обвързва съда, като в тежест на насрещната страна е, ако оспорва
наличието на съответното основание за оказване на безплатна правна помощ, да представи
доказателства. В случая не са представени от ответника доказателства, които да
опровергават посоченото в договора основание за безплатна правна помощ. Щом по делото
е осъществена правна помощ без данни за договорено адвокатско възнаграждение, налице е
заявление, че правната помощ е оказана безплатно, и липсват данни за обратното, както и са
налице условия за ангажиране отговорността на насрещната страна за разноски,
адвокатското възнаграждение следва да бъде възложено в тежест на ответника. Това
кореспондира и с принципа по чл. 36, ал. 1 ЗАдв, че адвокатът има право на възнаграждение
за своя труд. На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на
процесуалния представител на ищеца се дължи възнаграждение в размер на 480 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Н. Н. Х., ЕГН **********, с
адрес: ****6, срещу ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че клаузата
на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/19.04.2023 г. е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие на закона – на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на
Н. Н. Х., ЕГН **********, с адрес: ****6, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от
28.88 лв., платена без основание, ведно със законната лихва върху сумата от 5 лв. за периода
от 30.10.2023 г. до окончателното плащане, и ведно със законната лихва върху сумата от
23.88 лв. за периода от 08.04.2024 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 400 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на
9
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ****, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.
1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 480 лв. – възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на Н. Н. Х..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10