Решение по дело №592/2024 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС.

Образувано е по касационна жалба, подадена от от юрисконсулт Хр. О., в качеството му на пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ срещу Решение №1986/12.06.2024г. по АД №114/2024г. по описа на Административен съд – Велико Търново.

С посоченото решение състав на АСВТ е осъдил ГД „ИН“ да заплати на да заплати на И. В. Г. с [ЕГН], сумата от 917 лв. /деветстотин и седемнадесет лева/ представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и санитарно-хигиенни условия /санитарен възел и течаща вода в помещението, един час престой на открито на ден, проветрение и пряк достъп в килията на дневна светлина, наличието на дървеници в спалните помещения/ при престоя на И. Г. в следствения арест в [населено място], в периодите 23.01.20203г. – 10.04.2023г., 08.06.2023г. и 03.08.2023г. – 11.08.2023г., ведно със законната лихва от 11.08.2023г. до датата на завеждане на исковата молба; отхвърлили е предявеният иск като неоснователен в останалата си част до предявеният размер от 2 000 лв. и е осъдил ГД“ИН“ да заплати на ищеца разноски по производството.

Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ обжалва решението в частта, в която е уважен предявеният иск за Счита, че решението е неправилно в тази му част, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че съдът не е отчел правилно събраните по делото доказателства и е направил изводи в противоречие с приетата фактическа обстановка; неправилно било прието, че условията на престой в следствения арест в гр. В. Търново са били влошили положението на ответника по касация/ищец по първоначалното дело/; не е доказан фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като неправилно е приложен чл. 52 от ЗЗД за определяне размер на обезщетението. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част, като претендира за присъждане на разноски по производството.

Ответникът по касация – И. В. Г., изтърпяващ наказание в Затвора – Ловеч, лично и чрез пълномощника си по делото, оспорва подадената касационна жалба и моли съда да я остави без уважение.

 

Участващият в делото прокурор от Окръжна прокуратура – В. Търново дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Според прокурора следва да бъде редуциран размерът на присъденото в полза на ответника по касация обезщетение.

 

Административният съд – В. Търново, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложими в производството по силата на препращащата разпоредба на чл. 285, ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, от надлежна страна и е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

 

Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил от фактическа обстановка. Прието е било, че И. В. Г. е пребивавал в ареста в [населено място] през следните периоди: 23.01.20203г. – 10.04.2023г., 08.06.2023г. и 03.08.2023г. – 11.08.2023г.

При престоя на ищеца в ареста в гр. В. Търново, не му е било осигурено правото на престой на открито; за доказано е прието твърдението за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения; за основателно е счетено оплакването за липсата на дневна светлина в килиите, в които ищецът е пребивавал; за доказани твърденията за наличие на дървеници в килиите. Съдът намерил за частично основателно твърдението на ищеца за недостатъчна жилищна площ някои от битовите и санитарно-хигиенните условия, при които е пребивавал в ареста в [населено място] в посочените периоди, като същите накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България и респ. е счел, че от страна на администрацията на ГД "Изпълнение на наказанията" е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и чл. 43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС.

Конкретният размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е обосновал с правилата на чл. 52 от ЗЗД, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, по справедливост. Съобразно това и при прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е приел, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, възлиза на 917 лева.

Така постановеното решение е правилно в обжалваната му част.

От фактическа страна не е било спорно, че Арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от 1982г. и според изискванията към този момент килиите са без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с решетка, което което позволява да бъде отваряна масивната врата при заключена решетка. С. се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. През 2012г. са поставени допълнително тоалетна чиния и писоар. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Няма практика да се ползват пластмасови бутилки, но такива задържаните имат право да държат при себе си по др. причини. Мястото на престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден.

При правилно установена фактическа обстановка съдът обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал ответника по касация са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлещажи на обезщетяване по реда на ЗИНЗС и ЗОДОВ.

От писмените и гласни доказателства е било установено липсата на естествена светлина и чист въздух в помещенията на задържаните лица. В решението „Н. срещу България“ на ЕСПЧ се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Както прозорците, така и вратите са към коридора на етажа. Не е доказано и осигуряването на чист въздух чрез вентилационна система. Предвид заявената година на експлоатация на ареста 1982г. и липсата на данни от свидетелите за наличие на вентилационна система, съдът намира за недоказано наличието на вентилационна система в помещенията на ареста. За установяване на осигуряване на чист въздух на задържаните лица, съдът намира, че ответнка следва да представи данни за монтиране на вентилационна система, с посочване на нейни конкретни характеристики и система на работа, от които да може да се достигне до непротиворечив извод за осигуряване на чист въздух на всяко задържано лице с оглед възможността в една килия да бъдат настанени четири лица. Доказателства в тази връзка не са представени от ответника, поради което и съдът формира извод за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.

Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не е посочена в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице.

Обстоятелството, че от установените факти съдът е направил изводи, различни от тези на касатора, без да е налице противоречие в установената фактическа обстановка, не представлява в никой случай нарушение на съдопроизводствените правила.

Неоснователно се поддържа и оплакване за нарушение на материалния закон.

Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелсво представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не.

По отношение на престоя на открито съдът намира, че описаните от свидетелите условия за престой на открито – стая на друг етаж с прозорци с решетки, не отговаря на изискванията на закона. Разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението „Н. срещу България“ ЕСПЧ приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. След като описаното в решението пространство не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-силно основание основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти.

Неоснователно е възражението на касатора за липса на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и липса на претърпени от ищеца неимуществени вреди с оглед минималния престой от около 19 часа в ареста в [населено място]. Въпросът с продължителността на излагането на неблагоприптни условия е разгледан в пилотното решение по посоченото дело на ЕСПЧ. Именно там се приема, че макар и продължителността на периода, прекаран в неподходящи условия, да може да се окаже релевантен фактор при преценката на тежестта на страданията, причинени на задържано лице при тези условия, относителната краткост на този период не изключва автоматично от обхвата на чл. 3 от Конвенцията. Съгласно съдебната практика на ЕСПЧ, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл. 3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице. Следователно в конкретния случай са налице както нарушение на закона и Конвенцията, така и претърпени от задържания неимуществени вреди.

Последното неконкретизирано оплакване за необоснованост на съдебния акт, също е неоснователно.

Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3 пр. посл. от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение да съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, което в случая не е налице. Поради това съображение необосноваността е самостоятелно основание за отмяна на неправилно съдебно решение и същата по никакъв начин не е свързана и а не може да бъде свързана с обема или начина на формулиране /текстово/ на съдебния акт. Противоречието на направените изводите от фактическа страна и изведените правни изводи не е необоснованост, а евентуално нарушение на материалния закон, което в случая, както се посочи не е налице.

По тези съображения решението, в обжалваната му част, се явява правилно и законосъобразно.

По арг. от разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, касационната инстанция обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. Обжалваното съдебно решение не страда от визираните в жалбата пороци, поради което настоящият състав на касационната инстанция приема то да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС, вр. с чл. 221, ал. 2, пр. І от АПК, Административния съд – В. Търново, тричленен състав

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1986/12.06.2024г. по АД №114/2024г. по описа на АСВТ.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.