№ 1302
гр. Плевен, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20244430103035 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба вх. №15178/03.06.2024 г. на М. Г. М.,
чрез адв. М., срещу „Сити Кеш“ ООД, за прогласяване на нищожност на клаузата за
неустойка, уговорена в договор за кредит № 810207/07.02.2023 г., и осъждане на ответника
да заплати сумата от 200,00 лв., платена, но недължима неустойка по договора за кредит.
В исковата молба ищцата твърди, че е сключила договор за кредит №
810207/07.02.2023 г. с ответното дружество, по силата на който и е отпусната сумата от 1300
лв., но по договора трябвало да върне сумата от 2712 лв., на 8 равни вноски при уговорен
ГПР от 47,94% . С клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора сочи, че е уговорена неустойка в
случай, че не бъде предоставено допълнително обезпечение по чл. 5, в размер на 1148,43 лв.
На това основание била начислена неустойка, разпределена на 8 вноски, всяка от които
добавена към дължимата главница и лихва по договора за кредит. Спазвайки погасителния
плат ищцата твърди, че е заплатила сумата от 200,00 лв. за неустойка, която счита, че следва
да и бъде върната, поради нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл.
143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. С така уговорената неустойка ищцата счита, че са
нарушени добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като стойността на
неустойката водила до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора,
до злепоставяне на интересите с цел извличане на облага от кредита. Стойността на
неустойката сочи, че е в размер на 80% от отпуснатия кредит, с което се нарушавал
принципа на добросъвестност. На следващо място ищцата счита, че клаузата е и
неравноправна, тъй като предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано
висока. В глава четвърта на ЗПК сочи, че са уредени задълженията на кредитора, преди
сключване на договора, да оцени кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв договор. Клаузата за неустойка излизала извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Формулира се и довод,
че по този начин с уговорената неустойка се заобикаля и нормата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С
атакуваната клауза се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на
акцесорно задължение, в който смисъл е и т.32 от протокол №44 на заседание на
КЗП/05.11.2015 г. Тази неустойка представлявала сигурна печалба, която води до увеличение
на стойността на договора. Иска от съда да уважи предявените искове и претендира
1
разноски.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове като
недопустими и неоснователни. Недопустимостта следвала от това, че правото на иск е
упражнено при злоупотреба на права съгласно чл. 3 от ГПК., тъй като РС Плевен са
подадени идентични искови молби, с които се оспорва идентична клауза за заплащане на
неустойка по различни договора за кредит. По тези дела кредиторът по договорите е едно и
също дружество, поради което разделянето на споровете се правило с единствена цел в
тежест на кредитора да се възложи заплащане на разноски в прекомерен размер. Ищцата
имала възможност да получи защита в рамките на едно производство, но тя образувала три с
целта да се обогати за сметка на ответника чрез заплащане на разноски. При установяване на
поведение в нарушение на чл. 3 от ГПК, съдът следвало да не уважи неоснователните
искания на страните. Иска от съда да противодейства на тази злоупотреба чрез съединяване
на трите дела на основание чл. 213 от ГПК.
По отношение на основателността на предявените искове ответникът счита, че клаузата
за неустойка не противоречи на добрите нрави, тъй като е уговорена като санкция за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК.
Договорът бил сключен по волята на ищеца, който попълнил писмено искане за сключване и
е получил подробна информация/СЕФ. Кредитополучателят освен това разполагал с 14-дни
да упражни правото на отказ от договора съгласно чл. 29 от ЗПК, без отрицателни
последици. Ответникът счита, че с клаузата се уговаря равновесие между страните и се
защитава в пълна степен правата на потребителя. Вместо да се откаже от договора, ищецът
по своя воля инициирал сключването на още 15 договора с уговорка за плащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение в периода от 2020-2023 г., при идентични
условия. Процесният договор и по-голямата част от кредитите обаче били погасявани
доброволно и предсрочно. Ответникът формулира довод, че потребителят недобросъвестно
договоря в нарушение на чл. 12 от ЗЗД, тъй като цели да печели от кредитора, чрез
кумулиране на разноски в съдебните производства. Ответникът счита още, че в преценка на
кредитора е да избере между иска за реално изпълнение или иск за уговорената от
неизпълнение на длъжника компенсаторна неустойка.
Ответникът счита, че клаузата не е във вреда на потребителя и не е налице някоя от
хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, тъй като е уговорена индивидуално с потребителя, не води до
неравновесие и отговаря на изискванията за добросъвестност. Съдържанието на клаузата
било ясно и точно описано и давало на потребителя яснота и предвидимост за всички
аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Погасителният план на договора
съдържал изчерпателно компонентите на всяка една вноска, поради което потребителят бил
информиран за условията за ползване на продукта предварително – да върне главница,
лихва, да предостави обезпечение при право на избор какво да бъде то, а в случай, че не го
направи – да плати неустойката. Затова ответникът счита, че за неоснователни доводите за
липса на яснота за икономическите последици от сключването на договора за кредит.
Неоснователен бил и доводът за нищожност поради неизвършена проверка за
кредитоспособността на потребителя, тъй като неизпълнението на това задължение според
ЗПК поражда административнонаказателна отговорност, а не недействителност.
На последно място, ответникът счита, че сключеният договор за потребителски кредит
следва да се тълкува в контекст на трайни отношение между страните, създадени на база 19
сключени договора за кредит, при които се съдържа една и съща уговорка и предоставя
идентични кредитни продукти. Броят на сключените договори и тяхната идентичност
изключвало възможността да липсва яснота у потребителя и не можело да се говори за липса
на индивидуално договаряне, доколкото потребителят многократно се е запознал и е имал
възможност да не се задължава, но въпреки това го е сторил. Ответникът счита, че очевидно
намерението на ищеца да сключи в пряко противоречие с добросъвестността много на брой
договора за кредит с единствена цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва
кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми над
главницата.
2
Ответникът счита предявените осъдителни искове за неоснователни, тъй като
неоснователността на исковете за недействителност, обуславя неоснователността и на
осъдителните искове за връщане на даденото без правно основание. Не оспорва обаче
твърдението, че е получил сумите по осъдителните претенции, но счита, че не подлежат на
връщане, тъй като са получени на валидно правно основание. Иска от съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски и въвежда възражение на основание чл. 78, ал. 5
от ГПК.
В с. з. ищецът не се явява и представлява, но депозира писмени становища, в които е
изложил подробни доводи за основателност на предявените искове. Претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В с. з. ответникът не се явява и представлява, но депозира писмени становища, в които
е изложил подробни доводи за неоснователност на предявените искове, злоупотреба с права
от страна на ищеца и излага подробни доводи за недължимост на адвокатското
възнаграждение или редуциране под минимума предвиден в НМРАВ.
Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по отделно и
в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, че са сключили договор за потребителски кредит №
9174052/07.02.2023 г. по силата на който М. Г. М. има качеството на заемател, със следните
параметри: размер на отпуснат заем: 1300,00 лв., дължими на разсрочено плащане на 8
месечни вноски, от които 3 вноски по 43,39 лв. и 5 вноски по 286,60 лв.; ГПР 47,94%, с
фиксиран лихвен процент – 40,05%, дата на последно плащане: 09.10.2023 г. и обща
дължима сума в размер на 1563,17 лв. Видно от т.9 от договора е,че е уговорена и неустойка
– поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя. Годишният процент на
разходите според чл.3 ал.2 на договора включва единственото договорената между страните
възнаградителна лихва. Съгласно чл. 5 от договора страните постигнали съгласие договорът
да бъде обезпечен чрез безуслова банкова гаранция или поръчителство на едно или две
физически лица. При един поръчител, същият следвало да получава осигурителен доход в
размер не по-малко от размера на минималната работна заплата, а при двама поръчителя –
също не по-малко от размера на минималната работна заплата. Поръчителите също не
следва да са поръчители или кредитополучателя по други договори за кредит сключени с
кредитора; поръчителите не следвало да имат кредити към банки или финансови институции
и да представят служебна бележка от работодател или друг документ удостоверяващ техния
доход. Съгласно чл. 5, ал. 2 кредитополучателят следва да представи обезпечени в срок до
три дни от сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора при не
представяне на уговореното по чл.5 обезпечение, потребителят се задължил да заплати
неустойка в размер на 1148,83 лв.
От представеният СЕФ за сключения потребителски договор е видно, че съдържащата
се в него информация се припокрива със съдържанието на договора за кредит.
Между страните не е спорно, че потребителят е получил заемната сума и че начислена
неустойка за предоставяне на обезпечение, като потребителят е заплатил сумата от 200,00
лв. и същата е получена от ответника.
Видно от погасителния план е, че наред с дължимата месечна вноска състояща се от
главница и лихва, е начислена и неустойка в размер на 1 148,83 лв., а общата дължима сума
по договора е в размер на 2712,00 лв. с включена неустойка, а без неустойка – 1 563,17 лв.
В искането за сключване на процесния договор за потребителски кредит ищцата е
посочила, че съжителства без брак, работи във „Фриго трафик“, ЕИК ***, с общ приход 2565
лв. и разполагаем доход от 2030 лв.
Горната фактическа обстановка се установав от събраните писмени доказателствени
средства на които съдът дава пълна вяра, тъй като се ползват с придадената им по чл. 178 и
чл. 179 от ГПК доказателствена сила и стойност и не са налице други факти, които да внесат
съмнения в тяхната достоверност.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
3
изводи:
Предявени са допустими първоначално обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 33 вр. 21 от ЗПК, чл. 143,ал.1 вр.ал.2, т.5 от
ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Безспорно страните по делото са обвързани от валидно заемно правоотношение по
силата на което ищцата е усвоила предоставения заем в размер на 1300,00 лв. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за
главница и договорна лихва, е начислена съгласно чл. 11 от договора и неустойка, поради
непредставяне на обезпечение в уговорения срок. Ответникът не отрича, че такава уговорка
съществува, но оспорва предявеният иск с доводите, че клаузата е действителна.
Основанията за нищожност на клаузата за неустойка, на които ищецът се позовава /
заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави чрез клаузата за неустойка и
неравноправност на същата/ са изрично предвидени в чл. 21 от ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. първо и
второ от ЗЗД, и чл. 143, ал.2, т. 5 от ЗЗП, като те следва да бъдат разгледани в
последователност от най-тежкото основание – това по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 към по-леките.
Следва да бъде посочено, че съгласно Тълкувателно Решение №1 от 27.04.2022 г. по тълк.
дело №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следи служебно за част от пороците, водещи до
недействителност на оспорената сделка. Императивните норми, уреждащи нищожността на
сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на страните, които са ги сключили.
Договорната автономия не е абсолютна, тя е ограничена от чл.9 ЗЗД, според който страните
могат да свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи
на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Когато тази забрана не е спазена, при
оценката на правното действие на договора, съдът трябва да се ръководи от принципа на
законността и да приложи закона точно. Материалният закон няма да бъде приложен точно,
ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти,
опорочаващи сделката. След като страните по сделката имат задължение да спазват
правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, когато ги
нарушат, следва да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор,
следва да бъде констатирана служебно. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по
нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на
сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. В случая от
съдържанието на потребителския договор се установява, че уговорената и начислена
неустойка обезпечава акцесорно задължение на потребителя, като чрез начислената
неустойка се заобикаля забраната на чл. 19,ал.5 от ЗПК, а именно да не се надвишава
допустимия размер на годишния процент на разходите. Начислената неустойка представлява
скрито възнаграждение за кредитора, което същият е очаквал предвид факта, че е изначално
начислена в погасителния план наред с всяка месечна вноска. Това скрито възнаграждение
оскъпява общия размер на кредита и обстоятелството, че не е включена в годишния процент
на разходите по арг. чл. 3, ал.2 от договора, прави невъзможна и преценката на потребителя
за общия дължим разход по кредита.
Налице е и още едно основание за недействителност на оспорената клауза на чл. 11 от
договора за кредит, като съдът намира, че същата накърнява добрите нрави. Съобразно
разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/ 2009г. на ОСТК,
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Това е
така, защото с уговорената и начислена неустойка не се обезпечава основното задължение
4
на потребителя да върне предоставения му паричен заем, а се начислява за това, че той не е
изпълнил допълнително задължение за предоставяне на обезпечение. Основателен е доводът
на потребителя, че с уговореното обезпечение кредиторът прехвърля риска от неизпълнение
на задължението си по чл. 16 от ЗПК върху потребителя. С оглед въведените твърдения от
ответника в отговора на исковата молба, се налага очевидното разбиране, че същият е
наясно колко сключени договори за потребителски заем има потребителя и евентуалната
цел, поради която се сключва и процесния договор. Знанието на тези обстоятелства не
изключва задължението на кредитора при договоряне на параметрите на договора, да проучи
платежоспособността на потребителя и евентуално да откаже да сключи още един
потребителски договор с него. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на
неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.
Процесната неустойка, от една страна е определена в глобален размер от 88,33 % и от друга,
се формира не върху непогасената част от главницата, а върху целия й размер, като е
изначално начислена. Тоест, дори и при незначително неизпълнение от страна на длъжника,
кредиторът винаги ще начисли неустойка, която ще бъде процент не от неизплатената част
от договора, а от общо дължимата сума. Методиката, по която се формира неустойката
налага разбирането, че единствената цел, с която е договорена, е да предостави на кредитора
възможност да капитализира допълнителни приходи ( прикрити като неустойка ), а не да
репарира евентуално претърпените от него вреди. Предвид изложеното, то явно е, че
неустойката драстично излиза извън присъщите си функции и като такава се явява нищожна
поради накърняване на добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради което
предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен на това
основание.
Съдът не следва да разглежда останалите искове за нищожност на клаузата за
неустойка, тъй като не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за тяхното
разглеждане. Следва обаче да бъде допълнено, че липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Съдът обаче е ограничен от рамките на диспозитивното начало, а именно прогласяне на
клаузата в чл. 4 от договора.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на
парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. Безспорно е
между страните, че ищецът е предал/заплатил сумата от 200,00 лв. за начислената неустойка
по договора за кредит. Съобразно изводът за основателност на иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД,
то извършеното от ищеца плащане на сумата от 200,00 лв., по нищожната клауза, е дадена
при начална липса на основание, поради което подлежи, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, на връщане. Ответната страна не установи наличието на основание, по силата на което
да е настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният кондикционен осъдителн
иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 200,00 лв. Върху главното
вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
до окончателното й погашение.
5
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответника следва да
заплати разноски в полза на съда за държавна такса в размер на 100,00 ./ по 50,00 лв. за
всеки един от предявените искове, определени съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ГПК/,
поради това, че ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Ответникът следва да
заплати и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния представител на ищеца
разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи/договор
за правна помощ от 27.05.2024 г./ се установява, че пълномощникът е предоставил безплатна
правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Достатъчно е да е
представен договор за правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да
доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл
Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение № 319 от
09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При определяне на дължимото
адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда
на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С
202/04 на голямата камара на CEO), поради което не следва да прилага НМРАВ при
определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи и конкретно правилото, че се
дължи възнаграждение за всеки отделен иск. Това е така, защото правилото не съответства
на предоставената правна услуга и правна и фактическа сложност на делото.
Производството по делото е приключило при едно проведено открито съдебно заседание, не
се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, ищецът и пълномощникът
му не са се явили, и са събрани незначителни по обем писмени доказателства.
Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил е писмени
документи, и е подал писмено становище за съдебното заседание. Общият материален
интерес на делото е 1348,43лв., като фактите от които произтичат претендираните права на
ищеца са едни и същи, и именно на тях се основават различните искания на ищеца. Не се
установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе
фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът
намира, че дължимото адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер на
480,00 с ДДС, като до тази стойност е отговорността на ответника по чл. 78, ал. 7 от ГПК.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 11,ал.1 за дължима неустойка поради
непредоставено обезпечение, уговорена в договор за потребителски кредит №
9174052/07.02.2023 г., сключен между М. Г. М., ЕГН **********, като потребител и „Сити
Кеш“ ООД, ЕИК ***, като кредитодател, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА "Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
заплати на М. Г. М., ЕГН **********, с адрес: с. ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
сумата от 200,00 лв., представляваща недължимо платена неустойка по договор за
потребителски кредит № 9174052/07.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на
депозираме на ИМ-03.06.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА "Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 100,00 лв. по сметката на РС Плевен
представляваща дължимата държавна такса за разгледаните искове.
ОСЪЖДА "Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
6
заплати на адв. Д. М. от ПАК, сумата от 480,00 лв. с ДДС, за предоставена безплатна правна
помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищеца по делото, на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му с въззивна
жалба пред ОС Плевен.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
7