№ 7280
гр. София, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Василена П. Мидова
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20251100500278 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника М. К. С., чрез адв. Т. – особен
представител, срещу решение № 18934/21.10.2024г., постановено по гр.д. №
32493/2023г. по описа на СРС, 81-и състав, с което на основание чл. 500, ал. 1, т. 3, пр.
1 КЗ, М. К. С. е осъдена да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД, сумата 281.66 лева,
представляваща заплатеното обезщетение и ликвидационни разноски за имуществени
вреди по л.а. „Ситроен Ц3 Пикасо“ с рег. № ********, резултат от настъпило на
24.08.2020г. ПТП в гр. Бургас, по вина на С. – водач на л.а. „Форд Фиеста“ с рег. №
********, която напуснала мястото на ПТП, ведно със законната лихва от 19.01.2023г.
до окончателното изплащане на вземането.
Жалбоподателят, чрез адв. Т.-особен представител, на първо място възразява за
нередовност на исковата молба – не били изложени във вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5
ГПК достатъчно фактически данни: къде настъпило ПТП и при какъв механизъм, кои
са настъпилите щети, как бил определен размерът на застрахователното обезщетение.
Не било ясно и конкретното искане: за кои вреди какви суми се претендират, на пр. 1
или пр. 3 от нормата на чл. 500, ал. 1 КЗ основал претенцията си ищецът и в какво
съотношение. На следващо място намира постановеното съдебно решение за
неправилно. Нормата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ изчерпателно посочвала предпоставките,
при които застрахователят имал право на регрес, в случая – че водачът напуснал
1
мястото на ПТП преди идването на органите за контрол на движението по пътищата,
когато посещаването на местопроизшествието било задължително, извън случаите,
когато било наложително оказването на медицинска помощ или друга неотложна
причина. Задължението на извършителя да остане на местопроизшествието и да го
запази във вида на настъпването му – чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, било с оглед адекватно
възприемане на обстановката на настъпване на ПТП, а неизпълнението било
санкционирано единствено с административна отговорност на отклонилия се водач.
Твърденията в исковата молба били, че ответникът напуснала ПТП, с което осуетила
възможността да бъде проверена за наличието на алкохол в кръвта или отказ да се
подложи на такава – предпоставка по чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ. Основание за регрес било
единствено категорични данни за предприети мерки за извършване на проверка за
алкохол и виновно отклонение на водача. Обстоятелството, че си бил тръгнал от
мястото на ПТП не било достатъчно за ангажиране на неговата отговорност по регреса,
доколкото допълнително условие по т. 3 на нормата било посещението на ПТП от
органите за контрол да било задължително по закон – чл. 125 ЗДвП. В случая по
делото не била установена нито една от предпоставките по чл. 125 ЗДвП и
посещението не било задължително. Основанията за ангажиране на регресната
отговорност на ответника не били налице. Неправилно СРС приел още, че ответникът
не оспорва размера на ликвидационните разноски. Моли за отмяна на обжалваното
решение и отхвърляне на предявения иск. Евентуално моли за намаляване на размера
на присъденото на ищеца обезщетение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна ЗД „Бул Инс“ АД депозира
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли
обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивния съд.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Противно на доводите във въззивната жалба в исковата молба са изложени ясни
твърдения за фактите, на които ищецът основава иска си. Ищецът излага, че ПТП
настъпило на 24.08.2020г., в гр. Бургас, по ул. „Рилска“ до № 21, в посока на движение
към ул. „Оборище“, че ответникът не контролирала управлявания от нея автомобил и
ударила л.а. „Ситроен Ц3 Пикасо“ с рег. № ********, който бил паркиран от дясната
страна на пътя. С това си поведение виновно причинила вреди на ударения автомобил,
описани в протокола за ПТП, приложен към исковата молба. Твърди, че ответникът
напуснала мястото на ПТП, с което и виновно се отклонила от проверка за алкохол.
Посочен е размер на обезщетението, които ищецът твърди, че изплатил за причинената
2
на последния автомобил щета по сключената застраховка „Гражданска отговорност“ за
управлявания от ответника автомобил. Я. е и заявеният от ищеца петитум –
претендира осъждане на ответника да му заплати регресно вземане в общ размер на
281.66 лева с вкл. 25 лева ликвидационни разноски. Ето защо доводите във въззивната
жалба за нередовност на предявения от ищеца иск са напълно неоснователни.
Решението на СРС е правилно на поддържаните с въззивната жалба основания,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
За уважаването на иска по делото следва да бъде установено наличие на покрит
риск по договор за застраховка „Гражданска отговорност“, застраховател по който е
ищецът, плащане от застрахователя на дължимото застрахователно обезщетение за
причинени от застрахования вреди, деликтната отговорност на застрахования водач
при причиняване на застрахователното събитие и причинени щети, а съобразно
заявените с исковата молба твърдения, че ответникът напуснала мястото на
настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за
контрол на движение по пътищата, като посещаването на местопроизшествието от тях
било задължително по закон.
Пред настоящата съдебна инстанция единствено спорен е въпросът било ли е
задължително органите за контрол на движението по пътищата да посетят
местопроизшествието, респ. напускането на ПТП от страна на ответника попада ли в
хипотезиса на разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ.
Настоящият въззивен състав намира отговорът на същия въпрос за положителен
по следните мотиви:
Разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ урежда правото на регрес на
застрахователя срещу виновния водач, като застрахователят има право да получи от
виновния водач обезщетението, което е платил, ако последният е напуснал мястото на
настъпване на пътно-транспортното произшествие преди идването на органите за
контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от
тях е задължително по закон. Нормата предвижда изключение за възникване на
правото на регрес в случаите, в които водачът е напуснал местопроизшествието,
защото е било наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга
неотложна причина. Такива по делото не се твърдят и не се установяват.
Съобразно легалната дефиниция, дадена от законодателя в § 6, т. 30 от ДР на
ЗДвП „пътнотранспортно произшествие“ е събитие, възникнало в процеса на
движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора,
повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други
материални щети. Съгласно § 6, т. 27 от ДР на ЗДвП „участник в пътнотранспортно
3
произшествие“ е всеки, който е пострадал при произшествието или с поведението си е
допринесъл за настъпването му. Предвид нормата на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б“ от ЗДвП,
ако между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те съставят двустранен констативен протокол за пътнотранспортното
произшествие. Съгласно б. „в“ на същия текст, ако между тях липсва съгласие, те, без
да напускат местопроизшествието, уведомяват съответната служба за контрол на МВР.
В този последен случай на разногласие между участниците, посещаване на мястото на
ПТП от службите за контрол на МВР е задължително - чл. 125, т. 7 ЗДвП.
Преценката налице ли е съгласие между участниците в произшествието, респ.
необходимостта органите на МВР да посетят произшествието, се извършва към
момента на настъпването на ПТП. Съгласието на участниците се обективира в
двустранно съставен протокол - чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б“ ЗДвП, чл. 5 от Наредба № Iз-
41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни
произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи,
Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд. С арг. от последните упоменати
норми, липсата на несъставен двустранен констативен протокол за ПТП в
законовоустановената писмена форма, следва да се приеме за наличие на разногласие
между водачите. В този смисъл в случаите на реализирано ПТП между моторни
превозни средства, водачът на едно от които не е присъствал на събитието, съставянето
на двустранен констативен протокол обективно е невъзможно, респ. не е налице
съгласие относно обстоятелствата, свързани с ПТП. В тази хипотеза е необходимо
съответните служби на контрол на МВР да посетят произшествието, предвид на което
и настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания казус напускането на ПТП от
страна на ответника попада в хипотезиса на разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ.
По отношение на размера на регресното вземане съдът отчита, че причинителят
на вредата във връзка с чл. 45 ЗЗД дължи поправяне на действителните вреди, предвид
на което и правото на регрес на застрахователя по чл. 500 КЗ се определя от
заплатения от него размер на застрахователно обезщетение, но не повече от
действителния размер на причинените от делинквента вреди. Последните, съобразно
константната съдебна практика, се равняват на необходимите средства по средни
пазарни цени за възстановяване на увреденото имущество в състоянието му отпреди
деликта. Действителният размер на щетите съобразно заключението по изслушаната
САТЕ е за сумата от 795.12 лева и е по-голям от размера на изплатеното от ищеца-
застраховател обезщетение от 256.66 лева, поради което правото на регрес на ищеца
възникнало за по-малката от двете суми, т.е. за 256.66 лева и ликвидационните
разноски в размер на 25 лева, т.е. за сума в общ размер 281.66 лева.
Размерът на 25 лева – ликвидационни разноски настоящият съдебен състав
намира, че съответства на обичайния пазарен такъв, направени за размера на
4
определяне на застрахователното обезщетение, предвид на което и това възражение
във въззивната жалба също се явява неоснователно.
По делото са доказани всички елементи от фактическия състав на вземането на
ищеца по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, предвид на което предявеният от ищеца иск се явява
изцяло основателен и правилно е уважен от СРС в пълния претендиран размер.
По разноските:
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
въззиваемият-ищец. Същият претендира и доказва разноски в общ размер 200 лева –
за особен представител, които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат
присъдени.
Съобразно разрешението по т. 7 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г.
ОСГТК на ВКС особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи
държавна такса, тъй като същата се дължи от страната. Съобразно мотивите по същата
точка представляваната от особения представител страна не е освободена от
заплащането на такси и разноски, предвид на което с решението си съдът, съобразно
изхода на делото, следва да възложи дължимата държавна такса по жалбата и
разноските на съответната страна. В случая дължимата за въззивното производство
държавна такса възлиза в размер на сумата 25 лева, които, с оглед изхода на делото,
следва да бъдат понесени от ответника М. К. С..
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 18934/21.10.2024г., постановено по гр.д.
№ 32493/2023г. по описа на СРС, 81-и състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, М. К. С., ЕГН **********, да
заплати на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, сумата 200 лева – разноски по делото,
сторени във въззивното производство пред СГС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, М. К. С., ЕГН **********, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, сумата 25 лева – държавна такса за въззивното
производство.
Банкова сметка на Софийски градски съд за държавни такси: BG05 BNBG
9661 3100 1734 01.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6