№ 18560
гр. С., 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20251110118140 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от И. К. Д. против „БДК“ ООД с искане Договор за
потребителски кредит № ---------- г. да бъде прогласен за нищожен поради противоречие на
сделката със закона, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер
на 114,45 лева, представляваща получена без правно основание от дружеството
възнаградителна лихва по процесния договор ведно със законна лихва за забава от подаване
на исковата молба на 28.03.2025 г. до окончателно погасяване на вземането. Направено е
искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 25.09.2020 г. между страните по спора
бил сключен Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който
ответникът отпуснал в заем на ищеца сумата в размер на 1200 лева. Ищецът поддържа, че
съгласно клаузата на чл. 5 от съглашението годишният лихвен процент по сделката възлиза
на 32,55, а годишният процент на разходите на 39,32 %. В исковата молба са изложени
твърдения, че съгласно договора кредитополучателят следвало да върне на ответника сумата
в размер на 2423,96 лева, в която сума се включва главница, възнаградителна лихва, такса за
бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит в размер на 419,89 лева и такса за
динамично плащане по кредита в размер на 600 лева. Ищецът излага подробни доводи за
недействителност на сключения договор за кредит, като поддържа, че в посочения годишен
процент на разходите не е включен разхода за т.нар. „допълнителни услуги“. Страната
поддържа, че при недействителност на договора за кредит кредитополучателят дължи
единствено чистата стойност на заема, поради което заплатената възнаградителна лихва по
сделката е недължимо получена от ответника.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител юриконсулт
ЮБ оспорва поддържаните от ищеца доводи за нищожност на сключения между страните
договор. В отговора са изложени съображения, че дължимите от кредитополучателя такси
касаят допълнителни услуги по договора, поради което и не се включват в годишния
процент на разходите по сделката. Процесуалният представител на дружеството поддържа,
че страната не оспорва ищцовите твърдения касателно заплащането на сумата в размер на
114,45 лева за възнаградителна лихва по договора. По изложените доводи е направено
искане исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени
1
сторените от дружеството съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
потребителски кредит № ---------- г. за нищожен поради противоречие на сделката със закона
е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е
сключен договор за кредит с описано в исковата молба съдържание, както и че договора е
недействителен като противоречащ на закона.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
При съобразяване на поддържаните от страните твърдения, с доклада на основание
чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че
на 25.09.2020 г. между страните по спора е сключен Договор за потребителски кредит №
**********, съдържащ задължение за кредитополучателя за заплащане на такса за бързо
разглеждане на искането за отпускане на кредит в размер на 419,89 лева и такса за
динамично плащане по кредита в размер на 600 лева, както и че ищецът е заплатил на
ответника по процесния договор сумата в размер на 114,45 лева възнаградителна лихва.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Договорът съдържа уговорки за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства, като за описаните „услуги“
потребителят дължи възнаграждение в размер общо на 1019,89 лева. Съгласно чл. 3, буква
„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия. В случая получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащане
възнаграждение за пакет допълнителни услуги. Следователно задължението за тази
допълнителни услуги представлява разход, който е бил известен на кредитора към момента
на сключване на договора и е следвало да бъде включен в ГПР, респ. липсата на този разход
в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.
2
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В
този смисъл и практиката на СЕС – Решение по дело С-686/2019 г., както и Определение №
50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., и Определение № 531/ 10.06.2022
г. на ВКС по гр. д. № 2589/2021 г., III г. о.
За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че с уговаряне на клаузи за
заплащане на пакет допълнителни услуги се нарушава забраната по чл. 10а ал. 2 ЗПК,
съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В случая договорените допълнителни услуги
задължават кредитополучателя да заплати на кредитодателя възнаграждение за услуги,
които на практика влизат в кръга на обичайната дейност на последния, доколкото заявителят
предоставя кредитно финансиране по занятие. Налага се извод, че възнаграждението за
допълнителните услуги е договорено в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
която забранява събиране на такси и комисионни от кредитора за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. При това положение следва да се приеме, че целта на
посочените договорни клаузи е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в
противоречие с добрите нрави /принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения/. Нарушаване на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. с чл. 9, ал. 4
ЗПК води до последиците по чл. 22 ЗПК, т. е. договорът за кредит е недействителен и
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на отпуснатия заем, без да дължи
лихва или други разходи по кредита. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. От изложеното следва, че процесният договор за
кредит е нищожен, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД ответникът дължи
връщане на получената без правно основание сума за възнаградителна лихва.
От извършена служебна справка в ЕИСС се установява, че образуваните по искова
молба на И. К. Д. в периода от 27.04.2023 г. до 07.07.2025г. производства за признаване за
установено, че сключени между ищеца и различни дружества, сред които и ответното,
договори за кредит са недействителни, респ. предявени осъдителни претенции за връщане
на даденото по сключени договори за кредит, пред Софийски районен съд са общо 169. Към
момента на образуване на настоящото производство И. К. Д. е подал срещу „БДК“ ООД
искови молби, по които са образувани следните производства: гр. д. № 21984/2023 г. СРС, 88
състав, гр. д. № 21987/2023 г. СРС, 36 състав, гр. д. № 21991/2023г. СРС, 32 състав и гр. д. №
24602/2023г. СРС, 38 състав с идентичен по същество предмет на настоящото дело, като по
всяко едно от тях са претендирани съдебни разноски включително и такива за адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. Както е възприето в актуалната
практика на въззивната инстанция, обективирана в Определение № 2694/11.02.2025 г. по ч.
гр. д. № 1056/2025 г. на СГС, ЧЖ-II-В състав, Определение № 1423/24.01.2025 г. по ч. гр. д.
№ 155/2025 г. на СГС, ЧЖ-II-Г състав и Определение № 15334/03.10.2024 г. по ч. гр. д. №
10259/2024 г. на СГС, ЧЖ-II-Г състав, ищецът изцяло по свое усмотрение, макар и да има
възможност да получи защита на правата си по идентични договори за заем между същите
страни в едно производство, е образувал няколко искови производства за прогласяване
нищожността на идентични по съдържание отделни заемни договори, като с тези свои
действа страната многократно е увеличила задълженията за разноски. Неупражняването на
всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, а и негово
право, с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника,
като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти
размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в
едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се
утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Следва да бъде
посочено, че се касае за едни и същи страни, едни и същи искове, касаещи договори за
потребителски кредити, които макар да представляват самостоятелни сделки, са сключени
при сходни условия, респ. основанието на исковите претенции е идентично, като в
допълнение исковите молби са типови с идентично съдържание. Формалното упражняване
3
на процесуални права не преследва легитимен интерес, а напротив цели в полза на ищеца да
бъдат присъдени съдебни разноски по всяко едно от отделните производства.
Предвид изложеното съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
следват разноски единствено за внесена държавна такса за разглеждане на спора, която би
била дължима и при кумулативно съединяване на исковете в едно производство, но не и
разноски за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от И. К. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул. „КК“
№ 20, против „БДК“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул.
„Н.“ № 25, ет. 5, иск Договор за потребителски кредит № ---------- г. за недействителен на
основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „БДК“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С.,
ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул. „КК“ № 20,
на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД, сумата в размер на 114,45 лева, представляваща
получена от дружеството без правно основание възнаградителна лихва по Договор за
потребителски кредит № ---------- г., ведно със законна лихва за забава от подаване на
исковата молба на 28.03.2025 г. до окончателно погасяване на вземането.
ОСЪЖДА „БДК“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С.,
ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати на И. К. Д., ЕГН **********, с адрес в гр. С., ул. „КК“ № 20,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50 лева, представляваща сторени по
делото съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
ПРИ ПОСТЪПВАНЕ в срока за обжалване на съдебното решение на молба по чл.
248 ГПК за изменение на постановения съдебен акт в частта относно разноските препис от
същата без да се докладва на съдията-докладчик да се изпрати за отговор на насрещната
страна в едноседмичен срок от получаване на съобщението, след изтичане на който делото
да се докладва.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4