Р
Е Ш Е
Н И Е
№…..
гр. София, 31.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публичното заседание на деветнадесети
ноември през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка
Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира
Кордоловска
мл. съдия :
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Екатерина
Калоянова, като взе предвид докладваното от съдия З. Иванова в. гр. д. № 13282 по
описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 150521 от 25.06.2019 г., постановено по гр.
д. №
1755/2019 г.,
по описа на СРС, 41 с - в, е признато за установено, по искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.Р.П.,
ЕГН: ********** дължи
на „А.Б.” ЕАД ЕИК:
******, (предишно наименование „М.” ЕАД) сумата от 204, 68 лв. главница, представляваща
задължения за абонаментни такси и заплащане на ползвана далекосъобщителна
услуга по договори № M 4812091/19.12.2015 г. и № M 4869137/12.02.2016 г., ведно
със законна лихва за периода от 26.10.2018 г. (подаване на заявлението) до
изплащане на вземането, както и 54, 18 лева, представляваща лихва за забава
върху главницата, за периода 03.03.2016 г. - 26.10.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
07.11.2018 г., по ч. гр. д. № 68879/2018 г., по описа на СРС, 41 с - в.
Със същото
решение е отхвърлен иска с правна квалификация чл. 422 ГПК, във вр. чл. 92 33Д,
за установяване съществуване на парично вземане, по посочената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, за сумата от 1 416, 78 лв. - неустойка за предсрочно
прекратяване на процесните договори за далекосъобщителна услуга, посочени по - горе.
С оглед изхода на спора
М.Р.П. е осъден да заплати на „А.Б.” ЕАД - съдебни
разноски от 8, 93 лв. за исковото производство пред СРС и 9, 40 лв. - разноски
в заповедното производство.
Първоинстанционното
решение се оспорва от ищеца „A1 Б.” ЕАД
в частта, в която е отхвърлена претенцията за установяване на задължения за неустойка
в размер на 1 416, 78 лв. В жалбата се излага, че СРС неправилно е приел за
неравноправни, а от там нищожни клаузите, уреждащи задължението за неустойка. Въззивникът
оспорва извода в обжалваното решение, че по делото не е доказано процесните
договори да са прекратили действието си предсрочно и на коя конкретна дата. В
тази връзка излага, че съгласно чл. 54. 12 от приложимите Общи условия за
взаимоотношенията между ,М.” ЕАД и абонатите и потребителите на обществените
мобилни наземни мрежи на „М.“ ЕАД по стандарти GSM, UMTS и LTE, договорът по
отношение на конкретна услуга/телефонен номер на потребителя се счита за едностранно прекратен
от страна на оператора, в случай че забавата на плащането на дължимите суми от
абоната е продължила повече от 124 дни. Предвид това и с оглед
продължителността на настъпилата забава, счита за безпредметно и ненужно
последващо волеизявление от страна на ищеца, адресирано до ответника, че счита
договорите за прекратени. Изложени са и съображения срещу изводите на съда за неравноправност
по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП
на клаузите за неустойки. Поддържа се, че
потребителят е предпочел да сключи срочен договор, при което е получил отстъпка
от 20 % от цената на услугата, ако същата бе използвана по безсрочен договор.
Сключването на срочен договор презумирало, че страните ще изпълняват редовно и
добросъвестно задълженията си, създавайки обективна сигурност, че мобилният
оператор ще получава изпълнение чрез заплащане на съответните месечни
абонаментни такси за съответния период, позволявайки му да прогнозира
очакваните бъдещи приходи и разходи. С оглед предлаганите отстъпки и с цел
максимално да защити интересите си, ищецът е включил и процесните клаузи за
неустойки, които се обуславят от отбива от редовната цена на услугите и служат
като обезщетение, в случай че абонатът наруши задълженията си за заплащане на
месечните такси. Твърди, че неустойката обезщетява единствено претърпените
вреди, изразяващи се в относимите разходи за поддръжка и амортизация на
техническите системи за предоставяне на услугите, съответно спирането им, на
системите за таксуване, мрежовите разходи и разходите за персонал, както и погрешно
прогнозирани резултати във връзка с очакваното изпълнение, поради което не е в
необоснован размер. Според ищеца неизпълнение от този вид би довело до
значителни имуществени последици и дори до възможността дружеството да бъде
обявено в несъстоятелност, при условие че всички абонати спрат да погасяват задълженията
си. Поддържа, че с клаузата за неустойка за заплащането на всички месечни
абонаментни такси до края на съответния период този риск е значително намален,
защото се предполага, че дори абонатите да спрат да плащат месечните си такси, ищецът
би получил очакваното изпълнение. Освен това се излагат съображения, че
клаузите са индивидуално уговорени, тъй като не са посочени в Общите условия, а
в индивидуалните договори, сключени с абоната. Като аргумент в тази насока
изтъква и обстоятелството, че с договорите потребителят е определил останалите
основни параметри - срокове на ползване, тарифни планове, цени и пр. По
изложените съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено в
обжалваната част, а претенцията за неустойка да бъде изцяло уважена. Претендира
сторените в производството разноски.
Въззиваемата
страна – ответникът М.Р.П. не е депозирал отговор на въззивната жалба по реда
на чл. 263 ГПК, но в открито съдебно заседание, чрез представителя си изразява
становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че решението в оспорената
част е правилно и съобразено с материалния закон и практиката на съдилищата.
Ищецът не е ангажирал доказателства за индивидуалното договаряне на клаузите за
неустойка, поради което те са нищожни и такава не се дължи. Нема и приложено писмено известие за
прекратяване на договорите след неплащане повече от 124 дни. Моли да се
потвърди в оспорената част. Не претендира разноски.
Софийският градски съд, като съобрази становищата на страните и събраните
по делото доказателства в рамките на въззивната жалба, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от доводите на страната по въззивната жалба.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се
обсъдят доводите, касаещи неговата законосъобразност.
Въззивният състав намира, че делото е решено при изцяло изяснена в
мотивите на СРС фактическа обстановка. Изводите на първоинстанционния съд са
направени при съвкупна преценка на събраните доказателства и при изложена от
този съд фактическа обстановка, към която настоящият състав препраща, на
основание чл. 272 ГПК, като не намира за необходимо да я преповтаря.
СРС
се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД - за установяване на задължения
за абонаментни такси и заплащане на ползвана далекосъобщителна услуга по
договори № M 4812091/19.12.2015 г. и № M 4869137/12.02.2016 г. и лихва за
забава върху тези суми, както и неустойка за предсрочно прекратяване на договорите
по вина на абоната, в размер на оставащите месечни абонаментни такси.
Доколкото
срещу първоинстанционното решение не е подадена въззивна жалба в частта, с
която е признато за установено, че ответникът дължи на мобилния оператор
главница от 204, 68 лв., ведно със законна лихва за периода от 26.10.2018 г. до
изплащане на вземането, както и 54, 18 лв. - лихва за забава върху главницата,
за периода 03.03.2016 г. - 26.10.2018 г., в тази част решението е влязло в
сила. Следователно със сила на пресъдено нещо е установено, че са между
страните са съществували валидни облигационни отношения по посочените два
договора за предоставяне на мобилни услуги, както и че ответникът е бил в
неизпълнение на задълженията за заплащане на абонаментни такси за ползвани
мобилни услуги.
Спорният
въпрос, въведен във въззивната жалба като оплакване за неправилност на първоинстанционното
решение, касае недействителността на клаузата, предвиждаща пораждане на
задължение за потребителя по чл. 92, ал.
1 ЗЗД, а от там - дължимостта на вземането за неустойка при прекратяване
на договорите.
В
отговор на възраженията в жалбата и в допълнение към изложеното от СРС,
настоящият въззивен състав намира следното :
Ищецът
обосновава правото си да получи неустойка по двата договора за прекратява действието им по вина на абоната, с
разпоредбата на чл. 5. 3. 1 от Приложение 1 на догорите. Според същата при
неизпълнение на задълженията на абоната, произтичащи от договора или Общите
условия, включително ако по негово искане или вина достъпът до мрежата бъде
спрян или договорът бъде прекратен в рамките на срока на ползването му,
операторът има право да получи неустойка в размер на месечните абонаментни
такси (без отстъпките), дължими до изтичане на съответния срок на абонамента.
Съгласно
мотивната част на TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС начинът на определяне на
неустойката, както и границите ѝ, не са уредени с императивни правни
норми, поради което договарянето ѝ без краен предел, както и евентуалната
ѝ прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на клаузата за
заплащане на неустойка.
Неустойката
следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД
когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
съблюдаване и на примерно изброените критерии като естеството им на парични или
на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При
всяка преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други
критерии, като се съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен
случай.
Настоящият
състав намира, че при прекратяване на договора по вина на абоната в срока му, уговорката,
че последния дължи заплащане на оставащите месечните абонаментни такси до края на
договора (без отстъпките), е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй
като излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция на
неустойката. В този случай мобилният оператор по прекратения договор ще
получава имуществена облага в по - голям размер от този, който би получил, ако
договорът не беше прекратен, като ще е освободен от задължение за изпълнение.
Визираната в обжалваното решение разпоредба на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, според
която неравноправна е клаузата, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, се явява
частен случай на императивно установената от законодателя забрана договорките
между страните да не противоречат на добрите нрави. Извод в обратен смисъл не
следва от изтъкнатите във въззивната жалба причини за прогнозируемост на
приходите и разходите и финансова стабилност на оператора, обусловили
необходимостта от въвеждането на такава неустойка. Изтъкнатите причини са част
от риска, който носи търговеца при упражняване на своята стопанска дейност. Неговото
елиминиране не може да бъде основание за въвеждане на неустойка за неизпълнение
в размер, в по - висок размер от стойността по договора, която абонатът би
дължал при неговото реално изпълнение, при все че с освобождаване от
облигационната връзка, мобилният оператор има възможност да извлече
икономическа печалба от други/нови клиенти. В процесната неустоечна клауза е
предвидено, че в полза на дружеството се дължат всички такси до края на срока
на договора без отстъпката, предоставена на потребителя при сключването му, без
която договорът не би бил сключен. Според настоящият състав този размер на обезщетението
надхвърля многократно размера на оставащите до края на срока на договора месечни
абонаментни такси в случай на реалното му изпълнение. Съдържание на клаузата е
в противоречие с тезата на въззивника, че въведената неустойка има единствено
обезщетителен характер и според въззивният състав представлява източник на
неоснователно обогатяване за ищеца, понеже го поставя в по - благоприятно положение
от това да очаква точното изпълнение на договора.
Предвид
изложеното настоящият състав намира, че клаузата на чл. 5. 3. 1 от Приложение 1
от догорите, за неустойка при прекратяване на договора в рамките на срока му, е
нищожна поради противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В
допълнение към изложеното от СРС и в отговор на възраженията в жалбата съдът
намира за неоснователни и развитите от ищеца съображения за индивидуално
договаряне на процесната клауза. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договора са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2 е предвидена, че не са индивидуално уговорени каузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им особено в случаите на договори при Общи условия. В
случая въззивникът не е ангажирал доказателства, че са изпълнени вменените с
чл. 146 ЗЗП задължения за индивидуално договаряне с потребителя на неустоечното
условие, както и че последният е имал възможност да изрази становище по
съдържанието на договора и да повлияе върху него. Такъв извод не може да се
изведе от факта, че страните са сключили индивидуални договори, в които са
определили вида, цените и срока на ползваните услуги. Подобни действия са
наложителни при всеки договор за мобилни услуги и по отношение на всеки абонат
и не изключват извода, че всички останали уговорки са едностранно наложени на
потребителя от страна на мобилния оператор. Съдържанието на договорите ведно с
приложенията към тях сочи, че потребителят не е имал възможност да влияе на установената
отнапред неустоечна клауза или да иска прилагане на индивидуални условия спрямо
себе си.
Предвид
изложените съображения настоящият състав споделя крайните правни изводи на СРС,
че претенцията за установяване на задължения за неустойка за прекратяване на договора се
основава на невалидна договорна клауза, поради което е изцяло неоснователна. В
съответствие с материалния закон и събраните доказателства в обжалваното
решение се приема, че вземането за неустойка не е възникнало, поради което претенцията
е отхвърлена изцяло.
Доколкото изводите
на настоящия състав съвпадат с тези на районния съд, решението в оспорената
част следва да се потвърди.
По разноските : При
този изход на спора пред въззивната инстанция, право на разноски има
въззиваемата страна - ответник. Доколкото разноски не са заявени от ответника
до приключване на устните състезания на тази инстанция, съдът не присъжда
такива в негова полза.
Воден от горното, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
150521 от 25.06.2019 г., постановено по гр. д. № 1755/2019 г., по описа на СРС,
41 с - в, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „A1 Б.” ЕАД, ЕИК: ******, (предишно наименование „М.” ЕАД) срещу М.Р.П., ЕГН : **********
иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, във вр. чл. 92 33Д - за установяване
съществуване на вземане в размер на 1
416, 78 лв., представляващо неустойка за предсрочно прекратяване на
договори №
M 4812091/19.12.2015 г. и № M 4869137/12.02.2016 г., за което е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.11.2018 г., по ч. гр. д. № 68879/2018 г., по
описа на СРС, 41 с - в.
РЕШЕНИЕТО е влязло в
сила в необжалваната част, в която е признато за установено, по искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.Р.П., ЕГН : **********
дължи на A1 Б.” ЕАД, ЕИК: ******
(предишно наименование „М.” ЕАД) сумата от 204, 68 лв. главница, представляваща
задължения за абонаментни такси и заплащане на ползвана далекосъобщителна
услуга по договори № M 4812091/19.12.2015 г. и № M 4869137/12.02.2016 г., ведно
със законна лихва за периода от 26.10.2018 г. (подаване на заявлението) до
изплащане на вземането, както и 54, 18 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата, за периода 03.03.2016 г. - 26.10.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.11.2018 г., по ч.гр.д. № 68879/2018
г., по описа на СРС, 41 с - в.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.