Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 30.04.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в открито съдебно заседание, проведено на осми април две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
13156/2018година по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе,
съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД от „П.К.Б.”
ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** срещу Г.К.К.,
ЕГН ********** ***7, както следва:
- за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на
ищеца съществува вземане срещу ответника за сумите, както следва: 5000лева, представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит № **********/12.06.2015г. и 1750лева, представляваща договорна
неустойка по т.12.4 от ОУ за предсрочно прекратяване на договора за
потребителски кредит № **********/12.06.2015г. за периода 16.07.2015г. до
01.09.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
09.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 4052/31.05.2018г. по ч.гр.д. №
8300/2018г. по описа на ВРС, на основание чл. 422, вр.
с чл. 415, ал. 1 ГПК.
- за осъждане ответника да
заплати сумата от 3750лева,
представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги по
договор за потребителски кредит № **********/12.06.2015г. съгласно сключено
споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и чл. 15 ОУ от
договора;
- за осъждане ответника да
заплати сумата от 2418,64лева,
представляваща договорно възнаграждение
за периода 15.07.2015г. до 15.06.2017г. дължимо на основание чл. 4 от договор
за потребителски кредит № **********/12.06.2015г.
Исковата молба се основава на следните фактически твърдения изложени в
обстоятелствената й част: На 12.06.2015г. между страните е
сключен договор за потребителски кредит № **********/12.06.2015г. Въз основа на
него, финансовата институция е отпуснала на ответника сумата от 5000лева с част,
от която по желание на кредитополучателя са покрити негови задължения към трети
лица, а сумата от 173лева е преведена по посочена от него банкова сметка. ***рок
до 24месеца съобразно погасителен план с размер на погасителната месечна вноска
от 309,11лева. Твърди се, че страните са уговорили ГПР от 49,90% и ГЛП от
41,17%. Посочва, че ответникът не е извършил плащане на нито една от
погасителните вноски по договора. Между страните, по желание на ответника и на
основание чл. 15 от ОУ към договора, е било сключено споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги. По него ответникът се сочи да дължи сумата
от 3750лева представляваща дължимо възнаграждение за така уговорените услуги. Твърди,
че сключването му не е било поставено като условие за възникване на заемното
правоотношение, а е поставено на волята на кредитополучателя и в частност дали
желае искането му за кредит да бъде разгледано в най- кратки срокове, да има
възможност да отлага плащане на вноски, респ. намаляване размера на месечната
вноска, да променя датата на падежа и да получава бързо и лесно допълнителни
парични средства. Всички тези услуги стоят на негово разположение, ако пожелае
и закупи пакета от допълнителни услуги. Получаването им не е свързано с
дейността на кредитора по кредитиране, а с потребностите на потребителя и
поради това претендираното възнаграждение се сочи да не представлява цена за
реално получаване на тези услуги, а възнаграждение относно тяхната наличност.
Съгласно чл. 4 от ОУ, ответникът дължи и договорно възнаграждение, което е било
предварително определено в договора и плащането му е разсрочено съгласно погасителния
план с падеж на първата вноска 15.07.2015г. и на последната 15.06.2017г. И
доколкото ответникът не е извършил плащане на нито една вноска по договора,
след изпадането му в забава се сочи, че на основание чл. 12.3 от ОУ към
договора, вземането по него е станало автоматично и предсрочно изискуемо. На
01.09.2015г., договорът е бил автоматично прекратен и съгласно т.12.4 от ОУ е
начислена като дължима неустойка от 35% върху остатъчния размер на главницата
по погасителен план. Молбата е за уважаване на исковата претенция. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК
особен представител на ответника адв. Ж.К.. Исковете се оспорват по основание и
размер. На първо място, се оспорва да е настъпила предсрочната изискуемост на
вземането, доколкото липсва изявление на кредитора в този смисъл и то
предхождащо подаване на заявлението. На следващо място се сочи клаузата на чл.
12.3 от ОУ да е нищожна като неравноправна на основание чл. 146, ал.1 вр. чл. 143, ал.1, т. 6, т.7, т.14 и т. 19 от ЗЗП.
Възразява се и за несъответствие между вземането по заповедта и това предмет на
исковата молба. Прави се възражение за нищожност на неустойката по т.12.4 от
ОУ, поради противоречие с добрите нрави, евентуално се иска намаляване на
нейния размер като прекомерна, като в тази връзка се излагат правни аргументи.
Искането е за отхвърляне на исковата претенция.
В проведеното открито
съдебно заседание ищцовото дружество, редовно уведомено чрез процесуален
представител с писмено становище поддържа исковата молба.
Ответникът се
представлява в съдебно заседание от особен представител адв. К.. Поддържа
отговора, а по същество искането е за отхвърляне на исковата претенция.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните, и приложимите материални норми, съдът
приема за установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Предявен е положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК и съединени с него
осъдителни претенции с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал.1 ЗЗД.
Предмет на исковата
претенция по установителния иск е сума,
представляваща непогасено от ответника задължение по договор за потребителски кредит
№ **********/12.06.2015г. Правният интерес от търсената защита се извежда от предходно развило се
заповедно производство по ч.гр.д. № 8300/2018г. по описа на ВРС, по което е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на ответника по
реда на чл. 47 ГПК.
По делото са приобщени
материалите по ч.гр.д. № 8300/2018г. по описа на ВРС, от което се установява,
че в полза на ищеца в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответника за заплащане на сумата от общо 11168,64лева
главница и 1750лева неустойка. В рамките на проведена процедура по чл. 129, ал.
2 ГПК е направено от ищеца уточнение, че в общо посочената в заповедта сума
като главница, такава се явява само сумата от 5000лева, а останалата част
представлява договорна лихва и възнаграждение за закупен допълнителен пакет
услуги. Ето защо, предмет на установителния иск е
останала само сумата от 5000лева главница и 1750лева неустойка, и в тази част вземането
по заповедта е съответно на това по иска по чл. 422 ГПК. Възраженията на
процесуалния представител на ответника в обратния смисъл се явяват
неоснователни. За останалата част от вземанията са заявени осъдителни
претенции.
Така очертаният предмет
на спора, възлага в тежест на ищеца установяване на следните твърдяни от него факти относно съществуване на спорното
право: валиден договор за потребителски
кредит № **********/12.06.2015г., по който е предоставил на ответника сума пари
и нейния размер; настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора;
дължимост на възнаградителна лихва и нейния размер; наличие на валидна клауза
за неустойка, поради неизпълнение на задължение и обявяване вземането по
договора за предсрочно изискуемо и нейния размер; валидно сключено споразумение
за предоставяне пакет за допълнителни услуги, дължимост на възнаграждение по
него и неговия размер; изпълнение на
задълженията, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят и индивидуалното договаряне на условията по договора;
договаряне размера на лихвата и неустойката в съответствие с типични разходи на
кредиторите и обичайна печалба.
От ангажираните по
делото писмени доказателства, неоспорени от ответника се установява следното:
На 11.06.2015г.
ответникът е отправил искане до ищеца за отпускане на потребителски кредит в
размер на 5000лева със срок на издължаване 24месеца с цел рефинансиране и
погасяване на негови задължения към други кредитни институции изрично посочени
в искането. На 12.06.2015г. между страните е сключен договор за потребителски
кредит № ********** с размер на отпусканата сума- 5000лева, при ГПР от 49,90% и
ГЛП от 41,14%. Общо дължимата сума по кредита, ведно с договорното
възнаграждение възлиза в размер на 7418,64лева. Уговорено е, че връщането на
сумата следва да стане в срок до 15.06.2017г. при месечната вноска от
309,11лева платима до 15-о число на месеца. Заедно със сключването на договора
между страните е сключено и допълнително споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, за което изрично е посочено в договора и в него, че
сключването му не е условие за отпускане на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Размерът на възнаграждение по това допълнително
споразумение е сумата от 3750лева, плащането на което е разсрочено на вноски от
по 156,25лева месечно и включено в месечната погасителна вноска по погасителния
план. С подписване на договора и изрична декларация към него, ответникът е
удостоверил съгласието си със ОУ към договора и получаване екземпляр от тях.
Усвояването на отпуснатата сума по договора е извършено чрез директно покриване
на задължения на кредитополучателя към трети лица, в доказателство за което са
представени банкови извлечения. Установява се от тях, че на 12.06.2015г. ищецът
е наредил по договора следните плащания: 472лева към „Вива
кредит“ ООД, 920лева към „Фератум България“ ЕООД,
860лева към „Зи Метрикс“
АД, 300лева към „Финанс“ ЕООД, 1635лева към „Изи финанс“ ООД, 640лева към „Ай
ти еф груп“ АД и 173лева
към сметката на ищеца посочена в договора за кредит като такава за усвояване на
заемната сума. Следователно, следва да се приеме, че между страните е
възникнало валидно заемно правоотношение с посочените параметри, по което
ответникът е получил заем в размер на 5000лева. В съответствие с уредбата на
чл. 12 ЗПК договорът съдържа ясна информация
за броя и размера на погасителните вноски, за годишния процент на
разходите, дължимата лихва при просрочие,
предупреждение за последиците от изпадане на заемателя
в просрочие, информация за правото на отказ от
договора. Датата на сключване на договора е фиксирана, както в съпътстващата
договора декларация, така и в подписания от кредитополучателя погасителен план.
В настоящия случай ищецът е
твърдял, че вземането по договора е обявено за предсрочно изискуемо към дата
01.09.2015г. В подкрепа за това си твърдение е представил уведомително писмо от
02.09.2015г. изпратено до ответника. Липсват обаче доказателства, това
изявление да е достигнало реално до ответника. Затова съдът приема, че
длъжникът не е уведомен за предсрочната изискуемост преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при предявен иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането произтичащо от договор за банков кредит става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване
на предсрочната изискуемост на кредита. Настоящият състав счита, че макар ищцовото дружество да не е банка, а
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, даденото разрешение по аналогия следва да намери приложение и по отношение на ищеца, защото то е принципно и следва да се
прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на
кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Въпреки изложеното обаче, в
казуса следва да се съобрази, че договорът е сключен на 12.06.2015г. за срок от
24месеца, т.е последната вноска по погасителния план е от 12.06.2017г.
Следователно към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -09.05.2018г.
е настъпил крайният срок на договора и задълженията по кредита са редовно падежирали. Уведомление за настъпил краен падеж кредиторът
няма задължение да изпраща до длъжника, по арг. от
чл. 84, ал. 1 ЗЗД, тъй като с договора е определен редът на погасяване и са фиксирани падежите на
отделните анюитетни вноски. Така, доколкото е
настъпил крайният падеж на задълженията по договора, а длъжникът не твърди и не
доказва да е погасил дълга следва извод, че претенцията за неиздължена главница
е доказана по основание и размер.
По отношение на претенцията за договорна неустойка, съдът съобразява
следното:
Предмет на
претенцията е договорна неустойка в размер на 1750лева, начислена на основание
чл. 12.4 от ОУ към договора. Тази клауза предвижда, че при прекратяване на
договора на основание чл. 12.3 /при просрочие на една
месечна вноска с повече от 30дни, настъпва автоматично прекратяване на договора
и се обявява неговата предсрочна изискуемост/, то заемателят
дължи наред с остатъчните погасителни вноски, но и неустойка в размер на 35%
върху остатъчния размер на главницата по погасителен план. За действителността
на тази клауза от договора съдът следи служебно предвид дадените указания в ТР
№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС. За това страните са били изрично известени с
определението по чл. 140 ГПК и са получили съответните указания по повод
доказателствената тежест в процеса.
Процесният договор попада в хипотезата на чл. 9 ал. 1 ЗПК, тъй като не е сред
изключенията посочени в чл. 4. Същевременно посоченият в ТР предмет на търговската
дейност на заемодателя- юридическо лице по см. на чл. 9, ал. 4 ЗПК е „отпускане
на заеми”, а заемателят- физическо лице е потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК, доколкото при сключването на договор за
потребителски кредит е действал извън рамките на своята професионална или
търговска дейност.
Уговорената в случая
неустойка е с компенсаторен характер за неизпълнение на задължението на ответника
да върне заема на падежа. Въпреки че изрично в договора е предвидена дължимост
на лихва за забава- чл. 12.1, в случая посочената неустойка също има такива
характеристики, защото естеството й е такова, а именно да обезщети кредитора за
вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват, обезпечавайки
го така изцяло. Такава е и легалната дефиниция на неустойката по чл. 92 ал. 1 ЗЗД.
Съгласно т.
3 от ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, когато единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Тази преценка е конкретна за всеки договор и се извършва
към момента на сключването му, като се съобразяват примерно изброени критерии:
естеството на задълженията /парични или на непарични/, размерът на
задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с неустойка, дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-
поръчителство, залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение
на задължението- съществено или за незначителна негова част, съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. В случая, неустойката е дължима при прекратяване на
договора поради забава в заплащането, на която и да е от месечните погасителни
вноски, а размерът на същата е 35% от остатъчната стойност на заема. Така,
уговорката позволява частично удовлетвореният кредитор да получи едновременно
неизплатената част от дълга, ведно с неустойка върху тази непогасена част,
което противоречи на принципа на справедливостта и излиза извън обезпечителната
и обезщетителна функция на неустойката. Размерът на
подобна неустойка от 35 % и предвид основата за изчисляването му- остатъка на
заема, прекомерно надвишава стойността на очакваните от неизпълнението вреди.
Това значително несъответствие не може да бъде оправдано със
санкционната функция на неустойката, тъй като последната цели да санкционира
неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва
да създава предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна. Съдът намира, че освен поради противоречие с
добрите нрави, обсъжданата неустоечна клауза е също и
неравноправна, респективно нищожна, и на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т. 5 и т. 9 ЗЗП. Посочената норма на закона
определя като неравноправна клаузата, която задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка, както е в случая и с която се налага на потребителя приемането
на клаузи, които са в негова вреда /каквато е безспорно неустоечната
клауза по договора/ и с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора. Съобразявайки изложеното,
настоящият състав прави извод за нищожност поради противоречие със закона- ЗПК и ЗЗП, а и с добрите нрави на така уговорената компенсаторна
неустойка. По естеството си същата обезпечава изпълнението на главното
задължение и целта й е да обезщети разходи от неизпълнението. Обичайните и предвидени от законодателя вреди
при забава за неизпълнение на парично задължение обаче са тези очертани в
нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД. И те се съразмеряват в
размер на законната лихва от деня на забавата, като за действително претърпени
вреди в по- висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите
правила. Така, че дължимост на търсената неустойка би водело до неоснователно
обогатяване на заемателя. В заключението сумата от
1750лева се явява недължима, поради нищожност на уговарящата я клауза.
По отношение на претенцията за договорно възнаграждение, съдът съобразява
следното:
Дължимостта му е
уговорена в чл. 4 от ОУ, като размерът на това възнаграждение е предварително
определен в погасителния план на база лихвения процент по договора. Същата се
дължи за срока на действие на договора, т.е за въведения период от 15.07.2015г. /първото усвояване по отпуснатия кредитен лимит/ до 15.06.2017г.
/когато е изтекъл срокът на договора/. В размер VI
„Параметри“ от договора е предвидено, че ГЛП е 41,17% или лихвен процент на ден
0,11%. Така върху чиста стойност на заема от 5000лева, дължимото договорно
възнаграждение е 2418,64лева. Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за
ползваните пари, уговаряването й е допустимо в ЗПК и е включено в общия разход
по кредита на потребителя. Факт е, че липсват императивни норми
регламентиращи максималния размер на възнаградителната
лихва към момента на сключване на договора. Доколкото обаче се касае за
потребителски договор, то прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне
търпи ограничение ползвайки се от защитата на специалните закони- ЗЗП и ЗПК и
това са „добрите нрави“. Затова и максималният размер на лихвата, било възнаградителна,
било за забава, е ограничен. Обратното би означавало икономически по- слаби
участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект да се използва за облагодетелстване на друг.
В този смисъл, по договорите за заем обичайната минимална цена за ползване на
заетите средства е законната лихва, т.е 10% годишно. Съдебната практика приема,
че е възможно уговаряне и на по- висок лихвен процент с цел генериране и на
печалба, като допустимият праг за това е 20% годишно при обезпечени заеми и 30%
годишно за необезпечени вземания. В случая е видно, че уговореният лихвен
процент надвишава минималния такъв с 31,17%, при ГПР от 49,90%, който е на
границата на приетия като допустим от морална гледна точка. Извън това, нормата
на чл. 19 ЗПК предвижда, че ГПР изразява общите разходи по кредита, настоящи
или бъдещи- лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения
от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците
за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Т.е размерът на възнаградителна
лихва представлява елемент от формулата при образуване на годишния процент на
разходите по кредита, за който ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е фиксиран лимит, който не може да бъде надхвърлян, а
именно пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС № 100/29.05.2012г. В ал. 5 на чл. 19 ЗПК изрично се обявяват за
нищожни клаузи в договора, в които са уговорени задължения в размери
надвишаващи лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Видно от съдържанието на договора
уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги не е включено като
формиращ ГПР елемент. Самият пакет от допълнителни услуги включва опции за
длъжника по промяна на падежа и/или размер на вноска по кредита; премия за
кредитора за приоритетното разглеждане на искането за отпускане на кредита. Т.е
уговорените опции за кредитополучателя касаят пряко размера и падежа на дълга. Срещу закупения
пакет кредиторът получава възнаграждение, компенсиращо заплащането на пълния
размер на вноска или неполучаване на същата на падежа. Ето защо, настоящият
състав приема, че възнаграждението по пакета следва да се включи като образуващ
ГПР елемент. Още повече възнаграждението се дължи периодично. Без значение е
обстоятелството, че изрично е упоменато, че сключването му не е предпоставка за
отпускане на кредита или условията, при които това става. Оформянето му като
допълнително споразумение към сключения договор всъщност говори, че се
заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, по арг. от
чл. 21, ал.1 ЗПК. Така, при добавяне на коментираното възнаграждение към ГПР,
последното би надхвърлило нивата по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и на осн. чл. 19, ал. 5 ЗПК, всички клаузи относно вземания образуващи
ГПР, в това число и за възнаградителната лихва, се
явяват нищожни. По тези съображения следва да се отхвърли осъдителната
претенция за договорна лихва изцяло.
По отношение на претенцията за заплащане на
възнаграждение за допълнителен пакет услуги , съдът съобразява следното:
Предметът на претенцията
касае възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. С това споразумение заемодателят е поел задължение да предостави на
клиента по негово искане и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания една
или всички от следните услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. За
така поетото задължение, заемателят дължи
възнаграждение от 3750лева.
Съдът
преценява, че тази договорна клауза е нищожна, като противоречаща на закона.
Действително, нормата на чл.10а, ал.1 ЗПК предвижда възможност за кредитора да
събира такси и комисионни за допълнителни услуги свързани с договора за
потребителски кредит. Съдът намира обаче, че процесното споразумение отговаря
само формално на тази законова разпоредба, предвид естеството на уговорените с
него услуги стоящи на разположение за потребителя. По същността си те реално касаят
усвояване и управление на кредита. С чл. 10а, ал. 2 ЗПК е въведена забрана
кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Извън това, с уговарянето на допълнително
възнаграждение в размер на 3750лева, дефакто се
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР, за което се изложиха по- горе мотиви. Видно е от чл.5.2 от ОУ, че всъщност
в ГПР не се включват разходите за допълнителни услуги свързани с договора за
кредит. Така, че ако и тази величина се прибави като компонента на ГПР, то
безспорно би се превишил лимита на чл. 19, ал. 4 ЗПК. На основание чл.21, ал. ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Отделно, редно е да се посочи и че не са ангажирани доказателства от страна
на ищеца за това въпросните услуги предмет на споразумението, реално да са
предоставяни на кредитополучателя, което допълнително обосновава тяхната недължимост. В заключение и тази претенция следва да се
отхвърли.
По разноските:
Предвид изхода на спора
такива се дължат на ищеца по общото правило на чл. 78, ал.1 ГПК. Присъждането
им е поискано. Изводът за частична основателност на иска поставя въпроса за
размера на вземането за разноски в исковото производство, които следва да бъдат
редуцирани съобразно уважената част от иска. Претендират се такива в настоящото
производство от 300лева юк. възнаграждение, 381,75лева
ДТ и 1080лева възнаграждение за особен представител. Съобразно отправеното искане, на ищеца следва да
бъдат определи разноски за юк. възнаграждение в
размер на 100лева, определено на основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр.
8/24.01.2017г./ и чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Или
общият размер на разноските е 1561,75лева. Съобразно уважената част
на исковата претенция в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер
на 604,46лева.
Съобразно т. 12 ТР №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се присъдят в полза на ищеца и сторените от
него разноски в заповедното производство съобразно уважената част на исковата
претенция. Сторените там разноски, при съобразяване частта на вземането по
заповедта предмет на установителния иск, са в общ
размер на 161,13лева, от които 135лева платена ДТ и 26,13лева юк. възнаграждение. Съобразно уважената част на исковата
претенция, заявена с иска по чл. 422 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски в размер на 119,36лева.
Съдът не присъжда
разноски на основание чл.78, ал. 3 ГПК, доколкото ответникът е бил представляван
от особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че в полза на ищеца „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление *** съществува вземане срещу ответника Г.К.К., ЕГН **********
***7 за сумата от 5000лева, представляваща
неизплатена главница по договор за потребителски кредит №
**********/12.06.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 09.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
4052/31.05.2018г. по ч.гр.д. № 8300/2018г. по описа на ВРС, на основание чл.
422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата от 1750лева, представляваща договорна неустойка по т.12.4 от ОУ за предсрочно
прекратяване на договора за потребителски кредит № **********/12.06.2015г. за
периода 16.07.2015г. до 01.09.2015г.
ОТХВЪРЛЯ исковете на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление *** срещу ответника Г.К.К., ЕГН **********
***7 за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 3750лева, представляваща възнаграждение за закупен допълнителен
пакет от услуги по договор за потребителски кредит № **********/12.06.2015г.
съгласно сключено споразумение за предоставяне пакет за допълнителни услуги и
чл. 15 ОУ от договора и сумата от 2418,64лева,
представляваща договорно възнаграждение
за периода 15.07.2015г. до 15.06.2017г. дължимо на основание чл. 4 от договор
за потребителски кредит № **********/12.06.2015г., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА Г.К.К., ЕГН **********
***7 ДА ЗАПЛАТИ на „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление *** сумата от 119,36лева, представляваща направени в заповедното производството по ч.гр.д.№
8300/2018г. на ВРС съдебно-деловодни разноски,
съобразно уважената част от иска, както и сумата от 604,46лева, представляваща сторени в исковото
производство разноски, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл.78,
ал.1 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред ВОС в двуседмичен срок, считано
от връчване на съобщението за обявяването му, ведно с препис от съдебния
акт.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: