№ 1284
гр. София, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Румяна М. Найденова
Членове:Василена Дранчовска
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20221100501549 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20174503/20.08.2021 г., постановено по гр.д. № 16093/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, 42 състав, съдът е отхвърлил предявения от З. К. С.
срещу Върховен касационен съд осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл.
7 КРБ за осъждане на Върховен касационен съд да заплати на З. К. С. сумата от 5000
лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца З. К. С. – лично и чрез
назначения му процесуален представител адв. С. С.. В жалбата, подадена чрез адв. С.,
са релевирани оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно поради
наличие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с
материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че след измененията в чл. 280, ал.
2 ГПК с определението по чл. 288 ГПК върховните съдии извършват преценка по
същество на спора, когато оценяват налице ли е очевидна неправилност. Твърди се и
че съгласно практиката на СЕС и ЕСПЧ всеки един съдебен акт може да бъде
източник на неимуществени вреди. Поддържа се, че с настоящото производство не се
цели да се преразгледа спорът, предмет на гр.д. № 3429/2019 г. на IV Г.О. на ВКС.
Твърди се, че неправилният извод на СРС за липса на претърпени вреди се дължи на
това, че по делото не е допусната поисканата съдебнопсихиатрична експертиза. В
допълнение се сочи и че неимуществените вреди следва да се предполагат по
минимален, обичаен размер, като по арг. от чл. 162 ГПК липсата на точна установеност
на размера не е основание за отхвърляне на иска. Сочи се, че е установена и
причинната връзка, тъй като настъпилите симптоми на депресивно състояние са
типична и обичайна последица от постановяването на неправилен съдебен акт.
1
Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на ново такова, с което да се уважи предявеният осъдителен иск.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
Върховен касационен съд, в който се твърди, че жалбата е неоснователна. Поддържа
се, че СРС не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като е отказал
да допусне съдебнопсихиатрична експертиза, тъй като твърденията на ищеца З. С. за
отключено психично заболяване са голословни. Твърди се, че ВКС не е допуснал
касационно обжалване на решението на САС, постановено по гр.д. № 5433/2018 г.,
поради липса на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа се, че
неоснователни са твърденията, че касационният акт противоречи на решението
Господинов с/у България, постановено от ЕСПЧ. Твърди се, че по делото не се
установява пряка причинна връзка между твърдените вреди и постановяването на
касационен акт по гр.д. № 3429/2019 г. по описа на ВКС. Предвид изложеното се моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски по
делото.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото,
намира следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По съображенията за неправилност на обжалвания акт въззивният съд приема
следното:
СРС е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ.
Претенцията е насочена срещу държавата и цели обезщетяването на твърдени
неимуществени вреди, претърпени вследствие на постановен в нарушение на ЕКПЧ и
практиката на ЕСПЧ съдебен акт.
Във връзка с горното следва да се посочи, че функционалният имунитет на
съдията не изключва отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразен
съдебен акт. Държавата чрез процесуалният си субституент – съответният съд,
отговаря за вреди, когато те са настъпили в пряка причинна връзка с постановения
съдебен акт. В този смисъл са Решение № 110/14.06.2013 г. по гр.д. № 93/2012 г. на IV
Г.О. на ВКС и Определение № 414/04.06.2014 г. по ч.пр.д. № 1827/2014 г. на IV Г.О. на
ВКС.
Ако отговорността на държавата не може да се реализира по реда на специалния
ЗОДОВ, то искът се разглежда именно на основание чл. 49 ЗЗД – така Определение №
534/13.12.2019 г. по гр.д. № 4266/2019 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 110/14.06.2013
г. по гр.д. № 93/2012 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение № 288/10.03.2011 г. по гр.д. №
1343/2010 г. на III Г.О. на ВКС и Решение № 50035/23.03.2023 г. по гр.д. № 2446/2022 г.
на I Г.О. на ВКС.
За уважаване на иска по чл. 49 ЗЗД следва да се установят пълно и главно от
страна на ищеца следните обстоятелства: 1/ че ответникът е възложил работа, при
2
изпълнението или по повод на изпълнението на която служители на ответника с
противоправното си поведение са причинили вреди на ищеца; 2/ наличие на
причинно-следствена връзка между настъпилите вреди и противоправното поведение
на служителите на ответника; 3/ вид и размер на претърпените от ищеца вреди.
Вината на прекия извършител се предполага до доказване на противното на
основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
В Решение № 249/16.11.2016 г. по гр.д. № 902/2016 г. на IV Г.О. на ВКС е
разяснено, че „Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия.
Възложителят на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му
причинени поради виновното поведение на изпълнителя. Изпълнителят отговаря за
преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за
неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител”. В Определение №
288/10.03.2011 г. по гр.д. № 1343/2010 г. на III Г.О. на ВКС е допълнено, че „за да се
реализира тази отговорност - следва да са налице предпоставките по чл. 45 от ЗЗД.
Липсата на една от тях изключва възможността за отговорност на
възложителя. Или - за да носи държавата отговорност за вреди, причинени от
неправомерни действия на служители на правозащитните органи - трябва да е
установена по съответния ред неправомерността на тези действия”.
Тоест отговорността по чл. 49 ЗЗД има гаранционно-обезпечителен характер. Но
за да бъде ангажирана, трябва да са налице всички предпоставки за ангажиране
отговорността на прекия причинител на вредите съгласно чл. 45 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало всеки съдебен акт би могъл да
е незаконосъобразен и да причини вреди, за които държавата да отговаря спрямо
увреденото физическо или юридическо лице. Когато съдебният акт е отменен по реда
на инстанционния контрол, не може да се търси обезщетение за вреди, защото не е
налице неправомерно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД – така Определение №
288/10.03.2011 г. по гр.д. № 1343/2010 г. на III Г.О. на ВКС. От друга страна, когато
съдебният акт, за който се твърди, че е причинил вреди на ищеца, е окончателен, то е
необходимо допуснатото нарушение от съда да е очевидно, т.е. да може да се
констатира от страна на съдебния състав, разглеждащ иска за обезщетение на вреди,
чрез самото прочитане на съдебния акт, сочен за порочен. Последното следва от
обстоятелството, че производството по обезщетяване на вреди не може да служи за
преразглеждане на вече приключил спор, по който е формирана сила на пресъдено
нещо. Производство по иска за обезщетение на вреди не може да се превръща в
четвърта или пета инстанция по разрешен вече казус.
В случая не се спори по делото, че след като е бил сезиран с касационна жалба
от З. К. С., с Определение № 218/13.04.2020 г. по гр.д. № 3429/2019 г. съставът на IV
Г.О. на ВКС не е допуснал касационно обжалване на Решение № 1279/30.05.2019 г. по
в.гр.д. № 5433/2018 на САС, с което е било потвърдено Решение № 5427/13.08.2018 г.
по гр.д. № 15150/2014 г. на СГС.
Видно от мотивите на горепосоченото определение върховните съдии са
извършили служебна проверка и не са констатирали касираното въззивно решение да е
нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Върховните съдии са разгледали
поС.ите от З. К. С. и процесуалния му представител въпроси с касационната жалба,
като са заключили, че въпросите не отговарят на изискванията и съответно няма
основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Съставът на
ВКС изрично е посочил, че дори и да е налице основание за отвод на съдебния състав,
същото не може да обуслови нищожност или недопустимост на постановения съдебен
акт, а само неправилност.
В хода на настоящото производство се твърди, че незаконосъобразността на акта
3
на ВКС произтича от това, че е съществувало основание за отвод на състава,
постановил обжалваното въззивно решение, но въпреки това ВКС не е допуснал
касационен контрол. В тази връзка следва да се посочи, че в Решение № 98/30.11.2017
г. по гр.д. № 3899/2016 г. на II Г.О. на ВКС изрично е разяснено, че „уреденото в чл. 22,
ал. 1, т. 6 ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще
бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният
отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за
неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил
норма, която е съществена за правилността на акта като резултат”. Изложеното
е възприето и в Определение № 50887/01.12.2022 г. по гр.д. № 1526/2022 г. на IV Г.О.
на ВКС.
С Решение от 21.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС е посочено,
че не е налице противоречива практика на ВКС и евентуалното нарушение на чл. 22,
ал. 1, т. 6 ГПК може да се разглежда само като съществено процесуално нарушение,
водещо до неправилност.
Предвид горното въззивният съд намира, че съставът на IV Г.О. на ВКС,
постановил Определение № 218/13.04.2020 г. по гр.д. № 3429/2019 г., не е допуснал
нарушение и не е постановил незаконосъобразен акт, като е отказал да допусне
касационно обжалване. Напротив, съставът на ВКС се е произнесъл в съответствие със
съдебната практика на върховните съдии, като е отчел, че дори и да е допуснато
съществено процесуално нарушение, свързано с неприемане на искане за отвод, ако
крайният резултат по спора е правилен, няма основание за отмяна на обжалваното
решение.
Следователно в случая не се констатира противоправно поведение на съдиите от
Върховен касационен съд, във връзка с което да се ангажира отговорността на съда за
вреди по чл. 49 ЗЗД.
В допълнение към горното следва да се посочи, че в хода на производството не
е доказано ищецът (настоящ въззивник) З. К. С. да е търпял описаните от него
неимуществени вреди, изразяващи се в настъпила протрахирана депресивна реакция.
Няма никакви ангажирани в рамките на преклузивните срокове по ГПК доказателства
за това, че у ищеца (настоящ въззивник) са настъпили каквито и да е психически
смущения вследствие от това, че ВКС отказал да допусне касационно обжалване по
гражданско дело, страна по което е бил З. К. С.. Настъпването на такива вреди не се
предполага, както неправилно поддържа въззивникът. Същият се позовава на съдебна
практика, относима към различна хипотеза, а именно – когато едно лице е било
неправилно обвинено в извършване на престъпление и е търпяло всички
неблагоприятни последици, свързани с неоснователно водения срещу него наказателен
процес. Очевидно е, че настоящият случай е различен, поради което не може да се
приеме само въз основа на твърденията в исковата молба, че З. К. С. е страдал от
протрахирана депресивна реакция.
Изрично следва да се подчертае, че с обявяване на доклада по делото за
окончателен първоинстанционният съд е указал на ищеца З. К. С., че не сочи
доказателства за причинените му неимуществени вреди. Независимо от това ищецът,
който е присъствал лично в съдебното заседание, е заявил, че няма доказателствени
искания. В този смисъл и на основание чл. 154 ГПК страната следва да понесе
неблагоприятните последици от пасивното си поведение преди изтичане на
преклузивните срокове за отправяне на доказателствени искания.
Следва да се отбележи също така, че по делото не се установява и твърдените
от З. К. С. неимуществени вреди да са пряк и непосредствен резултат именно от
постановяването на Определение № 218/13.04.2020 г. по гр.д. № 3429/2019 г. съставът
4
на IV Г.О. на ВКС.
Поради всичко изложено дотук претенцията на З. К. С. е неоснователна – не се
доказва нито един елемент от фактическия състав на гаранционно-обезпечителната
отговорност по чл. 49 ЗЗД. До същия краен извод е достигнал и СРС, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора от въззивния контрол право на разноски има само
въззиваемият Върховен касационен съд. Същият е претендирал разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Според практиката на ВКС страната, спечелила делото, има право на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК да претендира разноски за юрисконсулт и в случаите, когато е
представлявана от съдебен помощник, който е служител с юридическо образование и
правоспособност, надлежно упълномощен въз основа на редовно пълномощно.
Противното би довело до неравноправно третиране на страните само въз основа на
факта, че длъжността на процесуалния представител не е озаглавена като
„юрисконсулт”. В този смисъл същественото за присъждане на възнаграждение за
процесуален представител съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК е не наименованието на
длъжността на служителя, който е осъществявал процесуалното представителство, а
качеството му на правоспособен юрист. Защото именно това качество на
правоспособен юрист му е дало възможност да представлява юридическото лице,
страна по делото. В този смисъл са Определение № 184/17.01.2025 г. по ч.гр.д. №
4675/2024 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение № 78/16.04.2020 г. по гр.д. № 16/2020 г.
на IV Г.О. на ВКС, Решение № 163/24.06.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. на IV Г.О. на
ВКС, Определение № 510/26.10.2017 г. по гр.д. № 2346/2017 г. на IV Г.О. на ВКС.
С оглед на гореизложеното се налага изводът, че въззиваемият Върховен
касационен съд има право на разноски за осъщественото процесуално
представителство от съдебния помощник З. Стойков, надлежно упълномощен от
председателя на ВКС.
Въззивният съд намира, че ниската правна и фактическа сложност на делото,
проведеното едно съдебно заседание след даване ход на въззивната жалба, липсата на
събирани доказателства от въззивната инстанция, както и размерът на материалния
интерес, налагат да се определи възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство за въззиваемия в минимален размер от 50,00 лева. Въззивният съд
изрично подчертава, че независимо от обстоятелството, че ищецът (настоящ
въззивник) З. К. С. е бил освободен от такси и разноски в производството, същият не е
освободен от това да заплати разноските на насрещната страна, срещу която
неоснователно е предявил иск.
Предвид цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не
подлежи на касационно обжалване. Последното следва от обстоятелството, че
претендираното в настоящото производство обезщетение не надвишава 5000 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20174503/20.08.2021 г., постановено по
гр.д. № 16093/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 42 състав.
ОСЪЖДА З. К. С., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ж.к. ****, да заплати
на основание чл. 273 вр. 78 ГПК на Върховен касационен съд, БУЛСТАТ *********,
5
със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Триадица”, бул. „Витоша” №
2, сумата от 50,00 лева, представляващи разноски за осъществено процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6