№ 23012
гр. София, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:..........
при участието на секретаря .....
като разгледа докладваното от .......... Гражданско дело № 20251110141106 по
описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба с правно основание чл. 422, ал. 1 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 535 от Търговския закон ТЗ),
подадена от А. А. В., ЕГН **********, срещу С. С. Г., ЕГН **********.
Ищецът твърди, че ответникът е издател на запис на заповед от 18.10.2021 г., по силата на
който се е задължил безусловно и неотменимо да заплати сумата от 5 000 лева. Сочи, че
падежът на задължението е бил на 30.10.2021 г., когато ценната книга е била предявена за
плащане, но плащане не е постъпило. Въз основа на документа ищецът е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, по което е образувано частно
гражданско дело № 40559/2024 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), 34 състав, и е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 22033 от 16.07.2024 г. Поради
постъпило възражение от длъжника в законоустановения срок, ищецът предявява настоящия
иск за установяване на вземането си. Моли съда да признае за установено, че ответникът му
дължи сумата от 5 000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
– 03.07.2024 г., до окончателното изплащане. Претендира разноски.
Ответникът С. С. Г., чрез процесуалния си представител адв. ....., оспорва предявения иск
като неоснователен. Навежда възражение за изтекла погасителна давност, като твърди, че
тригодишният срок по чл. 531, ал. 1 от ТЗ е започнал да тече от падежа на 30.10.2021 г. и е
изтекъл на 30.10.2024 г. Поддържа тезата, че подаването на заявлението за заповед за
изпълнение на 03.07.2024 г. не е прекъснало давността, тъй като заповедта не му е била
връчена надлежно своевременно и той е узнал за нея едва на 13.11.2024 г. На следващо
място ответникът оспорва действителността на записа на заповед поради липса на
1
задължителни реквизити по чл. 535 от ТЗ. Твърди, че в документа не е посочено конкретно
място на издаване и място на плащане с адрес, а само населено място, че имената на
издателя не са изписани собственоръчно и че изразът „безусловно се задължавам“ не
отговаря на изискването за „безусловно обещание да се плати“.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното:
По делото е представен оригинал на ценна книга, наименована „Запис на заповед“, издадена
на 18.10.2021 г. в гр. София. С документа издателят С. С. Г., с посочени ЕГН и номер на
лична карта, се е задължил неотменимо и безусловно, без протест и разноски, да плати на А.
А. В. сумата от 5 000 лева при предявяване. В документа е направено отбелязване,
подписано от издателя, че записът на заповед е предявен на 30.10.2021 г.
Не е спорно между страните, а и се установява от приложеното ч.гр.д. № 40559/2024 г. на
СРС, 34 състав, че на 03.07.2024 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Съдът е издал Заповед за изпълнение
№ 22033 от 16.07.2024 г., с която е разпоредил длъжникът да заплати на кредитора сумата от
5 000 лева главница, ведно със законната лихва от 03.07.2024 г. и разноски. Срещу заповедта
е постъпило възражение от длъжника, вследствие на което с Разпореждане от 19.06.2025 г.
съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. Исковата молба
е депозирана на 21.07.2025 г., в рамките на едномесечния срок, като се вземе предвид, че
датата 19.07.2025 г. (изтичането на месеца от разпореждането) е неработен ден (събота),
поради което срокът изтича в първия следващ работен ден.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Относно възражението за нищожност на записа на заповед: Съдът намира възражението за
неоснователно. Процесният документ съдържа всички задължителни реквизити, предвидени
в чл. 535 от ТЗ. Наименованието „запис на заповед“ се съдържа в текста на документа.
Налице е безусловно обещание да се плати определена сума пари. Употребеният израз
„безусловно се задължавам... да платя“ е смислово и правно еквивалентен на израза
„обещавам да платя“, доколкото обективира волеизявление за поемане на парично
задължение. Законът не изисква буквално възпроизвеждане на думите от правната норма, а
ясно изразяване на волята за плащане, което в случая е налице. Относно мястото на издаване
и мястото на плащане, в документа е посочено „гр. София“. Съгласно трайната съдебна
практика на ВКС, посочването на населено място е напълно достатъчно за
индивидуализация на мястото на издаване и плащане, като не е необходимо вписването на
конкретен административен адрес (улица, номер). Относно твърдението, че имената не са
изписани собственоръчно, следва да се отбележи, че законът изисква документът да е
подписан от издателя (чл. 535, т. 7 от ТЗ), но не поставя изискване целият текст или имената
да са изписани ръкописно от него. Подписът на издателя не е оспорен по надлежния ред с
откриване на производство по оспорване истинността на документа, поради което съдът
приема авторството за установено.
2
Ищецът представи валиден запис на заповед, удостоверяващ съществуването на вземането.
Ответникът не ангажира доказателства за плащане на сумата или за други правопогасяващи
факти, извън обсъдените по-горе възражения за нищожност и давност, които съдът намери
за неоснователни. Ето защо искът за установяване на главницата в размер на 5 000 лева е
основателен и следва да бъде уважен. Основателна е и акцесорната претенция за признаване
на дължимостта на законната лихва от датата на подаване на заявлението – 03.07.2024 г., до
окончателното изплащане.
Относно възражението за изтекла погасителна давност: Вземането по запис на заповед се
погасява с тригодишна давност, считано от падежа, съгласно чл. 531, ал. 1 от ТЗ. В случая
падежът е настъпил на 30.10.2021 г. (датата на предявяване), поради което давностният срок
би изтекъл на 30.10.2024 г. Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
на 03.07.2024 г. Според задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
не прекъсва давността само по себе си, но при подадено възражение и последващо
предявяване на иск по чл. 422 от ГПК в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, правните последици
на подадената искова молба, включително прекъсването на давността, се зачитат с обратна
сила от датата на подаване на заявлението. В настоящия казус искът е предявен
своевременно на 21.07.2025 г., в рамките на указания от съда преклузивен срок.
Следователно прекъсването на давността се счита настъпило на 03.07.2024 г. – датата на
депозиране на заявлението в съда. Тъй като към 03.07.2024 г. тригодишният давностен срок,
започнал да тече от 30.10.2021 г., все още не е бил изтекъл, възражението на ответника за
погасяване на вземането по давност се явява неоснователно. Доводите на ответника,
свързани с момента на връчване на заповедта за изпълнение, са ирелевантни за прекъсването
на давността в хипотезата на успешно проведен иск по чл. 422 от ГПК, тъй като
релевантният момент е сезирането на съда със заявлението.
Съдът не споделя възражението на процесуалния представител на ответника, за това, че
законът прави разлика между предявен иск по реда на чл. 422 ГПК в зависимост от това дали
заявлението се основава на документ, изброен в чл. 417 ГПК или за подадено по реда на чл.
410 ГПК. Такова разграничение не почива на закона, нито е налице съдебна практика за
това, като такава конкртна не е посочена и от ответника, като не приема и виждането на
ответната страна относно това, че знанието на длъжника за образуване на заповедното
производство има значение по въпроса за крайния момент на давностния срок ( доколкото
щонм длъжникът не знаел за образуваното срещу него - то давност не тече), като съдът
счита, че е от значение не дали длъжникът е знаел за образуваното частно гр. д. 470559/24г
СРС, а активното поведение на кредитора, който в срока е предприел активни действия,
целящи реализране на права по съдебен ред, с което е прекъснал давностния срок.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да заплати на
ищеца направените разноски. Ищецът е представил списък по чл. 80 от ГПК и доказателства
за следните разноски: 700 лева адвокатско възнаграждение за исковото производство, 100
лева държавна такса за исковото производство и 100 лева (част от внесената такса) за
3
заповедното производство. Общият размер на претендираните и доказани разноски възлиза
на 900 лева. Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца е неоснователно, тъй като сумата от 700 лева под минималния размер, определен в
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно
материалния интерес.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на страните, че С. С. Г., ЕГН **********, с
адрес ......., дължи на А. А. В., ЕГН **********, с адрес ......., сумата от 5 000 (пет хиляди)
лева, представляваща неизпълнено задължение по Запис на заповед, издаден на 18.10.2021
г. с падеж 30.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2024 г.
до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ № 22033 от 16.07.2024 г. по ч.гр.д. №
40559/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав.
ОСЪЖДА С. С. Г., ЕГН **********, да заплати на А. А. В., ЕГН **********, сумата от
800 лева, представляваща сторени разноски в исковото производство и 100 лв. - разноски,
сторени в заповедното производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4