Решение по адм. дело №76/2025 на Административен съд - Ловеч

Производството е по реда на чл. 284 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във вр. чл. 3 от ЗИНЗС във вр. чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Административното дело е образувано по Искова молба вх. № 501/12.02.2025г. по регистъра на Административен съд гр. Ловеч, подадена от И. А. Р., [ЕГН], изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място], срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], с посочено правно основание: чл. 284 и сл. от ЗИНЗС във вр. чл. 3, чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧОС, с цена на иска 50 000,00 лева. С исковата молба се претендира да бъде осъден ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] да заплати на ищеца И. А. Р., сумата 50 000,00 лева, претендирано обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 01.06.2009г. до 18.01.2018г., ведно със законната лихва, считано от 01.06.2009г. до окончателното изплащане на сумата.

С протоколно определение от о.с.з. от 20.06.2025 г. на основание чл. 144 от АПК във връзка с чл. 214, ал. 1 от ГПК съдът е допуснал изменение на предявения иск по искане на ищеца, като искът да се счита предявен за периода от 01.06.2009 г. до 06.08.2021 година.

Ищецът твърди, че по време на изтърпяване на наложеното му наказание „доживотен затвор без замяна“ в Затвора [населено място] в периода от 01.06.2009 г. до 18.01.2018 г. не са му били осигурявани дюшек, спални и постелъчни принадлежности, одеала, възглавници, чаршафи и калъфки, които му се полагат. По този начин счита, че не са му били осигурени нормални условия за изтърпяване на наказанието, от което са настъпили претндираните имуществени вреди. В периода от 18.01.2018г. до 06.08.2021г. по време на изтърпяване на наложеното му наказание „доживотен затвор без замяна“ в Затвора [населено място] ищецът също счита, че не са му били осигурени полагащите му се постелъчни и спални принадлежности, вследствие на което твърди, че е търпял процесните неимуществени вреди.

В съдебно заседание ищецът И. Р. се явява лично, като поддържа исковата претенция и моли да бъде уважена същата като основателна и доказана. Развива подробни доводи по същество.

Ответната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], представлявана от главен директор, в съдебно заседание се представлява от старши юрисконсулт Г. Г., надлежно упълномощена от Главния директор на ГДИН. Както в подаден писмен отговор по исковата молба, така и в съдебно заседание, старши юрисконсулт Г. оспорва предявения иск и излага подробни доводи за неоснователност и недоказаност на същия, като се моли искът да бъде отхвърлен. Възразява, че искът е погасен по давност. Излага се, че не е осъществено нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, администрацията на Затвора [населено място] и на Затвора [населено място] не е поставила ищеца в неблагоприятни условия, което да доведе до страдание и унижаване на човешкото му достойнство, поради което е неприложима презумпцията за настъпили вреди, съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.

Представителят на Окръжна прокуратура [населено място] – прокурор С. И. в съдебно заседание изразява становище за неоснователност и недоказаност на предявения иск. Счита, че по отношение на престоя в Затвора в [населено място], правото на иск е погасено. По отношение на престоя на лишения от свобода в Затвора [населено място], споделя аргументите на ответника, че исковата претенция не е доказана. Сочи, че са налице писмени доказателства, оборващи твърдението, че на ищеца не са били предоставени постелъчни материали. Не са предоставени само тези, които той не е пожелал да му бъдат предоставени, тъй като е разполагал с възможността да се снабди с лични такива. Предвид това, прокурор И. прави искане съдът да отхвърли предявения иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Липсва спор между страните, а и от справките на л. 56 и л. 82-83 от делото се установява, че ищецът И. А. Р. е пребивавал в Затвора [населено място] по време на исковия период от 01.06.2009г. до 18.01.2018г., а в Затвора [населено място] – по време на исковия период от 18.01.2018г. до 06.08.2021 година.

Според изложеното в Справка с вх. № В-2534/08.04.2025 г. по описа на Затвора [населено място] (л. 40), съгласно Вещева ведомост в Затвора [населено място] л.св. И. Р. е получил 1 бр. дюшек, 1 бр. възглавница, 1 бр. одеало, по 1 бр. горен и долен чаршаф и калъф за възглавница, част от които са били подменяни, видно от приложената Вещева ведомост (л. 41). Видно от Служебна бележка, ведно със Списък на лични вещи, л.св. Р. е разполагал с лично спално бельо, олекотена завивка и одеало (л. 42-45). В справката се сочи, че в случай, че се налага подмяна на дюшек, възглавница или спално бельо получени от склада на затвора, подмяната се извършва по график и по заявено желание на лишения от свобода чрез ИСДВР.

По делото е представена и Таблица № 3 за полагащите се спални принадлежности на лишените от свобода, утвърдена от министъра на правосъдието (л. 54).

Видно от Вещева ведомост № 0007155 (л. 84), л. св. Р. е получил по време на престоя си в Затвора [населено място] 1 бр. възглавница, 1 бр. дюшек, 1 бр. чаршаф, като дюшекът е бил подменян 3 пъти – съответно на 10.02.2018 г., 02.02.2021 г. и на 03.02.2021 година.

Като доказателства по делото са приети и Заповед № ЛС-04-161/28.04.2020 г. на Министъра на правосъдието, ведно с Таблица № 1 за полагащото се безплатно облекло на лишените от свобода и Таблица № 2 за полагащите се безплатни обувки на лишените от свобода (л. 114-118).

От представеното Медицинско досие на ищеца (л. 157-166) се установява, че същият е клинично здрав, като минали и придружаващи заболявания са посочени стеатоза на черен дроб.

Според съдържанието на Епикриза от м. май 2025 г. от МБАЛ „Св. Панталеймон“ – [населено място] (л. 172-гръб), л-св. Р. е бил приет в това лечебно заведение в периода от 22.05.2012 г. до 25.05.2012 г. поради оплаквания от болки в лява колянна става, вследствие на падане.

По делото са разпитани свидетели.

Свидетелят А. Д. сочи, че 9 години е бил в Затвора [населено място], от 2008 г. до 2017 г., когато е преведен в Затвора [населено място]. С ищеца били настанени в съседни килии. Твърди, че дюшеците били стари и с дървеници, не били нови, като ищецът се оплаквал от неговия дюшек. Според свидетеля Р. е посещавал болница няколко пъти, но не посочва по какви причини.

Свидетелят М. С. твърди, че е пребивавал с ищеца в Затвора [населено място] от 12.08.2015 г. до 18.01.2018 г., когато ищецът бил преведен в Затвора [населено място]. Излага, че в Затвора [населено място] не раздават вещево продоволство, като при настаняването в самата килия има оставен дюшек. Сочи, че през 2024 г. били раздадени по килиите нови дюшеци на всички лишени от свобода. Описва, че леглата са еднотипни и леглото на Р. представлявало вишка със заварена ламарина. Нямало пружини и върху него имало тънко шалте от едната страна с плат, а от другата страна с изкуствена кожа, дебела около 2 см. Твърди, че ищецът разполагал със собствена постелка, олекотена завивка и чаршафи, както и ортопедична възглавница, които не са от затвора. Сочи, че Р. искал подмяна с по-дебел дюшек, но не получил.

Според свидетелят Р. М. - домакин на Затворническото общежитие към Затвора [населено място] от 2017 г., същият отговарял за вещевия склад на лишените от свобода до месец февруари 2025 година. Сочи, че при постъпването на лишените от свобода се предоставят възглавница, дюшек, калъфка, одеяло, след което се превеждат на етажа. Вещите се дават от помощник-склададжия, който също е лишен от свобода. Твърди, че ищецът е получил, това което е записано във вещевата ведомост в Затвора [населено място], като полученото било в добро състояние – годни за употреба. Свидетелят сочи също, че Затвора [населено място] разполага с достатъчни количества постелъчни материали за всички лишени от свобода. След оплакванията за дървеници била извикана фирма за обработка на помещенията и на всичко в тях. Свидетелят М. не си спомня случай ищецът да е искал инвентар от него.

Свидетелят Д. Д. твърди, че е бил заедно с ищеца в една група в Затвора [населено място] от началото на 2018 година до 2021 година. Сочи, че дюшекът на Р. бил сплескан, скъсан, не бил нов, а тънък. Твърди, че Р. се оплаквал от болки в кръста, както и че близките му внесли матрак. По отношение на чаршафи, калъфки, одеала излага, че предоставените от затвора не са нови, като след подаване на молба, чаршафите се перяли.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

В конкретният случай ищецът твърди нанесени му неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на служители на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място]. Съгласно чл. 205 от АПК искът по чл. 203, ал. 1 от АПК се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразни действия и бездействия са причинени вредите. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] е самостоятелно юридическо лице към Министъра на правосъдието и е надлежен ответник по предявения иск. Към момента на подаване на исковата молба, а и към този момент, настоящият адрес на ищеца И. А. Р. е в Затвора [населено място], където изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна“, поради което компетентен по предявеният иск се явява Административен съд гр. Ловеч. Доколкото предявеният иск се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители в ГДИН, следва да се приеме, че са налице специфичните предпоставки по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, обуславящи допустимостта на настоящия иск. Предвид това, съдът приема, че предявеният срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] осъдителен иск с правно основание чл. 284 и сл. от ЗИНЗС във вр. чл. 3 от ЗИНЗС във вр. чл. 203 и сл. от АПК във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е процесуално допустим.

Съдът намира, че субективното право на ищеца да претендира обезщетение за вредите, причинени от незаконни действия/бездействия на длъжностно лице на ответника не е неограничено във времето, а следва да бъде упражнено в определен от закона срок. След изтичането на същия правото да се иска изпълнение не се погасява по силата на закона и служебно от съда, а само при направено възражение от страна на ответника. В конкретният случай съдът счита, че правото на обезщетение за вреди за периода на пребиваване на ищеца в Затвора [населено място] от 01.06.2009 г. до 18.01.2018 г. е погасено по давност и възражението на ответника в тази връзка е основателно.

Съобразно чл. 285, ал. 1, изр. първо от ЗИНЗС, искът за обезщетение се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс. Нормата на чл. 203, ал. 2 от АПК предвижда за неуредените въпроси за имуществената отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани да се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на ЗИНЗС за вреди.

В приложимия към настоящия случай ЗИНЗС не се урежда въпросът за погасителната давност и в частност за началния момент, от който същата започва да тече, както и давностният срок за погасяване на правото да се търси обезщетение от държавата за причинени вреди от имуществен или неимуществен характер. Такава уредба липсва и в ЗОДОВ. Съгласно §1 от ЗР на ЗОДОВ, за неуредените въпроси в закона се прилагат разпоредбите на гражданските и трудови закони. В тази връзка, приложение следва да намерят разпоредбите на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), уреждащ института на погасителната давност.

Погасителната давност, уредена в чл. 110 - чл. 120 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), представлява институт на материалното гражданско право, което се упражнява чрез възражение и намира приложение и при ангажиране отговорността на държавата и общините. Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а в чл. 114 от ЗЗД е посочено, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като давността не се прилага служебно (чл. 120 от ЗЗД). По правната си същност искът по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС е осъдителен. Видно от съдържанието на цитираните норми, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Съответно с изтичането на давността и при направено възражение от насрещната страна вземането се погасява, респективно предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен поради изтичането на давностния срок. Интересът от осъдителния иск е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява.

Началният момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди е определен с Тълкувателно решение № 3/22.04.2004г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 3/2004 година. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по т.гр.д. № 3/2004г., ОСГК, при незаконни фактически действия или бездействия на администрацията вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на тяхното преустановяване. От този момент съгласно цитираното тълкувателно решение започва да тече погасителната давност за тези вземания. При незаконни действия или бездействия на административните органи, /вкл. от специализираните органи по изпълнение на наказанията/ началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е моментът на тяхното преустановяване. От така определения момент на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва. Това тълкувателно решение е задължително за съдилищата на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт и въз основа на него следва да се приеме, че погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните бездействия на администрацията.

Вземането на Р. за обезщетение за вреди, претерпени в резултат от незаконосъобразно бездействие на длъжностните лица на ответника в периода на пребиваване на ищеца в Затвора [населено място] от 01.06.2009 г. до 18.01.2018 г. е възникнало, съответно и станало изискуемо на 18.01.2018 година. Това е датата, на която е преустановен престоят на ищеца в Затвора [населено място] при описаните условия, с които ищецът свързва наличието на незаконосъобразна деятелност.

В този смисъл, за претендирани вреди в резултат на незаконосъобразни действия/бездействия, осъществени до 18.01.2018 г., срокът, до който ищецът е имал възможност да претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица на ответника от Затвора [населено място] е 18.01.2023 година.

Следва да се съобрази обаче, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (ЗМДВИП), за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти (какъвто е ищецът по делото).

Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с §13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Законът е обнародван на 13.05.2020 г., поради което течението на давностният срок е възобновено на 21.05.2020 година. Следователно, процесният давностен срок е бил спрян за период от 69 дни считано от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 година.

С оглед на това, при удължаване на петгодишния давностен срок с периода от 69 дни, през които не е текла давност, следва изводът, че срокът, до който ищецът е имал възможност да претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица на ответника е бил до 28.03.2023 г. включително.

Ето защо и доколкото исковата молба е депозирана през м. февруари 2025 г., претенцията на ищеца за заплащане на претендираното обезщетение за неимущестевни вреди за периода на пребиваване на ищеца в Затвора [населено място] от 01.06.2009 г. до 18.01.2018 г. следва да бъде отхвърлена като погасена по давност. Наличието на възражение, направено от ответника в настоящото производство, както и от представителя на Окръжна прокуратура [населено място], обосновава неоснователност на предявеният иск за обезщетение за неимущестевни вреди за периода на пребиваване на ищеца в Затвора [населено място] от 01.06.2009 г. до 18.01.2018 г. поради изтекла погасителна давност. Предвид горното, съдът не дължи разглеждането му по същество. Въпреки това, за пълнота съдът ще изложи мотиви в тази връзка.

С оглед на събраните по делото доказателства съдът намира, че в настоящия случай тези предпоставки не са налице и така предявеният иск се явява и неоснователен и недоказан по следните съображения:

В чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС е регламентирано, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал. 2 на същият член е посочено, че за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Съгласно чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.

Ако с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС относно неимуществените вреди е въведена законовата презумпция, че настъпването им се предполага до доказване на противното, то доказването на фактическите основания, причинили вредите, е подчинено на изискванията на общия исков процес и е в тежест на страната, която ги твърди – в случая на ищецът И. Р..

Съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 4 от АПК, незаконосъобразността на действието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Незаконосъобразно е всяко действие на орган или длъжностно лице, извършено в противоречие с материалноправна или процесуалноправна норма. По смисъла на АПК действията и бездействията на администрацията във връзка с отговорността за вреди, следва да представляват фактически, а не правни актове. За квалифицирането на едно бездействие/действие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение/изпълнение на задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията, което задължение е регламентирано в нормативен акт. Следва да се изясни доколко сочените от ищеца действия на служителите на Затвора [населено място] и Затвора [населено място] са извършени в противоречие с материалноправна или процесуалноправна норма, съответно са незаконосъобразни.

В случаят не са налице законоустановените елементи от фактическия състав и съдът счита, че за ищеца не е възникнало субективното право да претендира обезщетение за вредите, причинени от незаконни действия/бездействия на длъжностно лице на ответника.

За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от ЗИНЗС и настъпила, в резултат на нарушението, неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. За квалифицирането на едно бездействие/действие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение/изпълнение на задължение за фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице от администрацията, което задължение е регламентирано в нормативен акт.

Събраните по делото доказателства сочат, че не е осъществено нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, администрацията на затвора не е поставила ищеца в неблагоприятни условия, което да доведе до страдание и унижаване на човешкото му достойнство. Налице са доказателства, че администрацията е направила необходимото, за да осигури нормални от гледна точка на заявената претенция условия за живот на ищеца.

Съобразно чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС, лишените от свобода имат право на самостоятелно легло и спални принадлежности, а лишените от свобода, които нямат собствени дрехи и обувки - и на безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон, по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието.

Съдът намира за неоснователни и недоказани релевираните в исковата молба оплаквания за неосигуряване от страна на затворническата администрация на дюшек и съответния постелъчен инвентар. Видно от Справка с вх. № В-2534/08.04.2025 г. по описа на Затвора [населено място] (л. 40), съгласно Вещева ведомост в Затвора [населено място] л.св. И. Р. е получил 1 бр. дюшек, 1 бр. възглавница, 1 бр. одеало, по 1 бр. горен и долен чаршаф и калъф за възглавница, част от които са били подменяни, видно от приложената вещева ведомост (л. 41). Видно от служебна бележка, ведно със списък на лични вещи, л.св. Р. е разполагал с лично спално бельо, олекотена завивка и одеало (л. 42-45), което обстоятелство се потвърждава и от разпита на свидетеля М. С.. Субективните очаквания на ищеца към състоянието на дюшека и спалните принадлежности са несъответни на нормативните изисквания, тъй като разпоредбата на чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС регламентира, че лишените от свобода имат право на самостоятелно легло и спални принадлежности, но не въвежда изискване същите да са нови и неупотребявани от други лишени от свобода лица. С оглед горното, доколкото от представените от ответната страна данни се установява релевантният факт на предприемане на действия от страна на администрацията на Затвора [населено място], с цел осигуряване на добри условия в спалните помещения, то не е налице бездействие на нейните служители.

В тежест на ищеца е да докаже наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на предявения от него иск, каквито указания на същия са дадени от съда с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание. След като не е осъществил главно и пълно доказване на тези предпоставки за реализиране на отговорността на администрацията, то последица от това е неоснователност на исковата молба и като резултат – отхвърляне на предявения иск.

Предпоставка за реализиране отговорността на държавата за вреди е и наличието на пряка и непосредствена връзка между твърдяните незаконосъобразни действия и причинени вреди, която връзка с оглед гореизложеното за недоказаност на другите елементи от фактическия състав също се явява недоказана. От събраните по делото доказателства не се установява доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, както и поставяне на ищеца в неблагоприятни условия. При определяне на фактическият състав на отговорността, при липса на който и да е от елементите му не може да се реализира отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място].

При съобразяване на установените факти и приложимата правна уредба настоящият съдебен състав намира, че не е доказано бездействие на затворническата администрация по време на престоя на ищеца в Затвора [населено място] относно ползването на спални принадлежности. Както вече се посочи, видно от приобщените по делото писмени доказателства и разпита на свидетеля М. С., л.св. Р. е ползвал както предоставени от затворинческата адмиинстрация вещи, така и лично негово спално бельо (л. 41-45).

От показанията на свидетеля М. се установява, че по отношение на дървениците, за наличието на които твърди ищеца, била извикана фирма за обработка на помещенията. С оглед на това, може да се направи извод, че от страна на затворническата администрация са били предприети дължимите действия за обезпаразитяване.

Съдът намира за недоказан и фактът на причинени на ищеца вреди по вид и размер, описани в исковата молба, подлежащи на компенсация. С оглед събраните по делото доказателства съдът счита, че дори и в процесния период ищецът да е изпитал дискомфорт, то той не надхвърля по характер и интензитет неизбежното ниво на страдание, присъщо на пребиваването в място за лишаване от свобода. От представената по делото Епикриза за периода от 22.05.2012 г. до 25.05.2012 г. от МБАЛ „Св. Панталеймон“ – [населено място] (л. 172-гръб) също не се установява наличие на травма или заболяване на гърба или болки в кръста, а единствено болки в областта на лявата колянна става, но вследствие на падане.

Предпоставка за реализиране отговорността на държавата за вреди е и наличието на пряка и непосредствена връзка между твърдяните бездействие и причинени вреди, която връзка с оглед гореизложеното за недоказаност на другите елементи от фактическия състав също се явява недоказана. От събраните по делото доказателства не се установява доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, както и поставяне на лицето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, които да уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

По отношение на правото на обезщетение за вреди за периода на пребиваване на ищеца в Затвора [населено място] от 18.01.2018 г. до 06.08.2021 г. съдът намира, че същото не е погасено по давност и възражението на ответника в тази връзка е неоснователно. Както вече се посочи, началният момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди е определен с Тълкувателно решение № 3/22.04.2004г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 3/2004г., като съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по т.гр.д. № 3/2004г., ОСГК, при незаконни фактически действия или бездействия на администрацията вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на тяхното преустановяване. Доколкото като дата на преустановяване на твърдените вреди, търпени в Затвора [населено място], е посочена 06.08.2021 г., а исковата молба е подадена на 10.02.2025 г. (л. 7) и е постъпила в съда на 12.02.2025 г. (л. 2), то очевидно не е изтекла предвидената с чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност.

Следва да се посочи, че пребиваването на ищеца в Затвора [населено място] и Затвора [населено място] е било през различни периоди от време, което не се спори между страните, което от своя страна налага изследването на различни обстоятелства, релевнатни към спорното материално право. Това на свой ред обуславя именно разглеждането на иска за всеки от двата периода отделно, доколкото на преценка от съда подлежат различни факти от обективната действителност, въз основа на които следва да се извърши преценката за наличието, респ. липса на твърдените неимуществени вреди.

Въпреки липсата на изтекла погасителна давност досежно периода на пребиваване на ищеца в Затвора [населено място] от 18.01.2018 г. до 06.08.2021 г., съдът намира, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска по чл. 284 от ЗИНЗС по съображения, аналогични с тези изложени по-горе при обсъждане на пребиваването на ищеца в Затвора [населено място] в периода от 01.06.2009 г. до 18.01.2018 година. Последица от това е отхвърляне на предявеният иск. Липсата на който и да е от елементите от фактическия състав е достатъчно основание искът да бъде отхвърлен. След като фактическият състав на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС не е осъществен, за ответната страна не възниква задължение за заплащане на обезщетение.

На обезщетение подлежат действително настъпилите вреди, които са и пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен акт и са пряка и непосредствена последица от него или от незаконосъобразно бездействие на администрацията. Ефектът от незаконосъобразното бездействие на затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди следва да се отчита в съвкупност от преживяното. Т. разрешение на въпроса дава разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, според която в случаите по чл. 3, ал. 2 от същия закон съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

Разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, въвежда законови гаранции за съществуването на нормални условия в местата за лишаване от свобода. Законът забранява осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение, като задължава Държавата да осигури на лишените от свобода, от една страна, условия, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани.

На ищеца безспорно е осигурена такава среда, както се посочи по-горе. Не се установи унизително и обидно отношение или нечовешко третиране, съответно нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, при което неприложима се явява и разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. Горното от своя страна също сочи на неоснователност на предявения иск по чл. 284 от ЗИНЗС.

Не са налице и твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди, описани в исковата молба. Видно от Вещева ведомост № 0007155 (л. 84), Р. е бил снабден с полагащите му се спални принадлежности, като за част от тях изрично е заявил, че не желае да получи. От изложеното от свидетеля Д. също се установява, че близките на ищеца внесли матрак, а след подаване на молба, чаршафите се перяли.

От събраните по делото доказателства не се установява, ищецът да е страдал от заболяване, което да е причинено или да е в някаква пряка пичинно-следствена връзка с условията, при които се изтърпява наказанието „доживотен затвор без замяна“. На същият е предоставяна съответната медицинска помощ видно от писмените доказателства на л. 158 и сл. По делото са представени медицински справки и амбулаторни листи, от които се установяват, както посещенията му при съответните специалисти, така и предписаното му лечение. Според доказателствата по делото за процесния период ищецът е получавал адекватно медицинско обслужване, като според представената медицинска справка на л. 158 от делото Р. е клинично здрав.

Анализът на доказателствата и приложимото право налагат извод, че за исковия период не се доказа ищецът да е претърпял неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия по време на пребиваването му в Затвора [населено място]. В процесният случай не е налице необходимата за ангажиране отговорността на ответника материалноправна предпоставка, а именно не е налице незаконосъобразен акт, който да е обявен за такъв, не се установяват незаконосъобразни действия или бездействия от страна на ответника, което да е причинило, каквото и да било увреждане на ищеца.

По делото липсват данни за това в резултат на увреждане за ищеца да са настъпили отрицателни последици, засягащи неблагоприятно защитени от правото негови неимуществени интереси, а още по-малко за това последиците да следват закономерно от действие или бездействие на длъжностно лице от Затвора [населено място] по силата на безусловно необходимата връзка между тях. При определяне на фактическия състав на отговорността, при липса на който и да е от елементите му, не може да се реализира отговорността на ГДИН.

Както се посочи и по-горе, субективните очаквания на ищеца към състоянието на дюшека и спалните принадлежности са несъответни на нормативните изисквания, доколкото според разпоредбата на чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС лишените от свобода имат право на самостоятелно легло и спални принадлежности, но с нея не се въвежда изискване същите да са нови и неупотребявани от други лишени от свобода лица. Отделно от това по делото не се представят доказателства за обсъждания период ищецът да е сезирал администрацията на Затвор [населено място] с искане за предоставяне на спални и постелъчни принадлежности. Бездействието на ищеца през исковия период от 18.01.2018 г. до 06.08.2021 г. да поиска вещите води до извод да липса на нужда от такива.

Не са налице твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди, описани в исковата молба, причинени от непредоставяне на съответните спални принадлежности в Затвора [населено място]. Няма данни за преживяно психическо страдание, надвишаващо обичайните страдания, свързани с лишаването на ищеца от свобода, съпътстващи режима за изтърпяване на наказанието.

Съдът намира, че липсва нарушение и на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, доколкото не се установи ищецът да е бил подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. Според практиката на ЕСПЧ, „унизително отношение“ е това, което предизвиква у жертвата чувство на страх, безпокойство и малоценност, способно да я оскърби, унижи или да сломи нейната физическа или морална съпротива. Приема се, че „унизително“ е всяко отношение, приложено в продължение на часове и причинило ако не истински увреждания, то най-малкото остри физически и морални страдания (Решение от 03.04.2001г. на ЕСПЧ). За да може да бъде окачествено отношението като „унизително“, причиненото страдание или унижение трябва във всеки случай да надхвърля неизбежното страдание или унижение, съпътстващи дадена форма на законосъобразно третиране (Решение от 07.04.2001г. на ЕСПЧ). Т. „унизително отношение“, което да е довело до физически и морални страдания на ищеца, в хода на делото не беше доказано.

Няма данни за преживяно психическо страдание, надвишаващо обичайните страдания, свързани с лишаването на ищеца от свобода и съпътстващите режима за изтърпяване на наказанието. С оглед събраните по делото доказателства се установи, че дори и в процесния период ищецът да е изпитал някакъв дискомфорт от условията в Затвора [населено място], то той не надхвърля по характер и интензитет неизбежното ниво на страдание породено от пребиваването в мястото за лишаване от свобода и от обичайните човешки неудобства, които изпитват и хората извън тези места при посрещане на ежедневните си нужди.

След като не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска по чл. 284 от ЗИНЗС, то последица от това е отхвърляне на предявеният иск. Липсата на който и да е от елементите от фактическия състав е достатъчно основание искът да бъде отхвърлен.

По отношение на цитираната от оспорващия съдебна практика, следва да се посочи, че от една страна същата не е задължителна такава и не обвързва настоящия съдебен състав, а от друга - касае различни фактически установявания, които при съобразяване спецификата на всеки отделен случай, обуславят и формирането на различни по своето естество правни изводи.

С оглед цялостната неоснователност на иска за неимуществените вреди не следва да обсъжда размерът му.

Неоснователността на главният иск води до неоснователност и на акцесорният такъв за присъждане на лихва. След като фактическият състав на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС не е осъществен, за ответната страна не възниква задължение за заплащане както на обезщетение, така и на акцесорното задължение за заплащане на лихва върху главното задължение.

По изложените съображения, съдът намира предявеният иск от И. А. Р. за неоснователен и недоказан, поради което следва същият да бъде отхвърлен.

С оглед изложеното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, Ловешкият административен съд, пети състав

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от И. А. Р., [ЕГН], изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място], срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], иск с посочено правно основание: чл. 284 и сл. от ЗИНЗС във вр. чл. 3, чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧОС, за сумата от 50 000,00 – петдесет хиляди лева, представляваща претендирано обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 01.06.2009г. до 18.01.2018г. по време на пребиваването му в Затвора [населено място] като погасен по давност и за периода от 18.01.2018г. до 06.08.2021 г. по време на пребиваването му в Затвора [населено място] като неоснователен и недоказан, ведно със законната лихва, считано от 01.06.2009г. до окончателното изплащане на сумата.

Решението подлежи на касационно обжалване пред тричленен състав на Административен съд гр. Ловеч, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по делото.

Препис от решението да се изпрати на страните по делото.